Определение № 608 от 14.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 601/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 668 от 26.10.2022 г. по в. т. д. № 343/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което след частична отмяна на решение № 260097 от 8.02.2022 г. по т. д. № 704/2021 г. на Софийския градски съд, VІ-2 ТО е отхвърлен искът с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, предявен от касатора срещу „БМ-Груп- Инженеринг“ЕООД, [населено място] за сумата от 134152,67 лева, претендирана като неустойка по чл. 35, ал. 2 от договор № Д-15/07.01.2020 г. с предмет „Изпълнение на СМР на обект: „Благоустрояване на улична мрежа в [населено място], [община]“, ведно със законната лихва върху нея от 20.04.2021 г. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост. Излага доводи, че за него се е породило правото да иска заплащането на уговорената в чл. 35, ал. 2 от договора неустойка в размер на 10 % от стойността на сделката. Сочи, че позоваването в изявлението му за разваляне на договора на неприложимо основание – по чл. 56, ал. 3, т. 2 вр. чл. 34, не опорочава упражняването на правото му да развали договора. Поддържа, че това право е възникнало на основание чл. 56, ал. 2, т. 1 от договора – поради неизпълнение на съществено задължение на ответника, а именно да започне изпълнението на строително-монтажните работи в срок от 10 календарни дни, считано от подписване на протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия. Счита, че в посочената хипотеза не е следвало да предоставя на изпълнителя допълнителен срок за изпълнение, доколкото развалянето е извършено при условията на чл. 262, ал. 2 ЗЗД - в хода на договора е станало ясно, че изпълнителят няма да може да изпълни в срок работата. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя въпроса „Дали са настъпили предпоставките за стартиране на изпълнението на възложените строително-монтажни работи, а именно дали са спазени изискванията на чл. 4, ал. 2 от договора, според който текст изпълнението на дейностите по договора стартира след получаване на възлагателно писмо от изпълнителя и подписване на протокол обр. 2а за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия?“ Касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответникът „БМ-Груп- Инженеринг“ ЕООД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съотв. – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да отмени първоинстанционното решение в частта за уважаване на предявения иск по чл. 92 ЗЗД и да постанови решение за отхвърлянето му, съставът на въззивния съд е приел, че на 7.01.2020 г. между страните по делото е бил сключен договор № Д-15/7.01.2020 г., с който [община] е възложила на „БМ-Груп-Инженеринг“ ЕООД изпълнението на строително-монтажни работи на обект „Благоустрояване на улична мрежа в [населено място], [община]“ срещу възнаграждение в размер на 1325926, 69 лева с ДДС. Съдът е установил, че с писмо с изх. № С2569/12.03.2021 г., връчено на ответното дружество на 15.03.2021 г., [община] е заявила, че от датата на получаването му разваля сключения с „БМ-Груп-Инженеринг“ ЕООД договор № Д-15/7.01.2020 г. на основание чл. 56, ал. 3, т. 2 от раздел XV, поради достигане на максималния размер на неустойката по чл. 34 във връзка с чл. 56, ал. 2, т. 1 и чл. 38 от същия договор. Като е съобразил, че предмет на предявения иск е вземането за неустойка, уговорена в клаузата на чл. 35, ал. 2 от договора в размер на 10 % от неговата стойност, и ищецът обосновава претенцията си с твърдение за разваляне на договора, осъществено преди предявяване на иска с обсъденото писмо от 12.03.2021 г., съдът е изследвал дали предприетото от [община] разваляне на процесния договор е породило прекратителното си действие върху създаденото с него облигационно отношение на посоченото в изявлението на общината основание - поради достигане на максималния размер на неустойката по чл. 34 от договора. Изложил е съображения, че в клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора срокът за изпълнение е уговорен като относително определен – 360 дни от датата на подписване на протокол за откриване на строителната площадка и определяне на строителна линия и ниво, в случая на 12.11.2020 г., и изтича на 8.11.2021 г., като същевременно съгласно предвиденото в ал. 1 на чл. 4 срокът на действие на договора е до изпълнението на всички поети от страните задължения по него и окончателно отчитане и приключване на проекта, но не по-късно от 15.01.2022 г. Изтъкнал е, че за неизпълнение на задълженията по договора след изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от договора в клаузата на чл. 34 е уговорена мораторна неустойка в размер на 0,1 % за всеки просрочен ден, но не повече от 10 % от стойността на договора. Направил е извод, че с оглед предназначението на мораторната неустойка да обезщети вреди от забавеното изпълнение неустойката по чл. 34 се начислява върху стойността на неизпълнената част. Тълкувал е по реда на чл. 20 ЗЗД уговорките на страните, за да заключи, че изпълнителят изпада в забава при неизпълнение на задълженията си до изтичане на уговорения 360-дневен срок по чл. 4, ал. 3, след което дължи мораторната неустойка по чл. 34 от него върху стойността на неизпълнените работи, а когато размерът на тази неустойка достигне своя максимум от 10 % от стойността на договора, той може да развали договора, преди изтичане на крайния срок на действието му по ал. 1 – до 15.01.2022 г., без да даде на изпълнителя подходящ срок за изпълнение /чл. 56, ал. 3/. Счел е, че приложното поле на неустойката по чл. 34 е ограничено до неспазване на срока по чл. 4, ал. 3 от договора, а това е крайният 360-дневен срок за изпълнение на уговорените работи, като тя не обезщетява забавата от неспазването на уговорените междинни срокове за изпълнение на отделни задължения, в частност на това за започване на изпълнението в 10-дневен срок от съставянето на протокол за откриване на строителната площадка и определяне на строителна линия и ниво. Съдът е приел, че в случая съобразно писменото изявление на възложителя договорът е развален на основание чл. 56, ал. 3, т. 2 от него, а именно поради достигане максималния размер на неустойката по чл. 34 от същия, изрично посочено като основание за това. Като е отчел, че посочената неустойка се дължи за неспазване на срока по чл. 4, ал. 3 от него, т.е. за забава, която е продължила след 8.11.2021 г., а писменото изявление за разваляне е връчено на 15.03.2021 г. - повече от 7 месеца преди да е изтекъл срокът за изпълнение, решаващият състав е формирал извод, че в полза на общината не е възникнало правото едностранно да прекрати договора на посоченото в писменото изявление основание - достигане пълния размер на неустойката по чл. 34 от договора. По тези съображения в атакуваното решение е прието, че в полза на ищеца не е възникнало и спорното материално право за заплащане на неустойката по чл. 35, ал. 2 от договора. Настоящият състав на ВКС намира, че в случая не са налице въведените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По отношение на поставения от касатора въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. От една страна, въведеният с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос на касатора налага преценка на уговорките на страните по договора и на доказателствата по делото, която съобразно гореизложеното не може да се извършва във фазата на селекцията на касационните жалби. От друга страна, въпросът не кореспондира с решаващите аргументи на въззивния съд за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД. В обжалваното решение, като е съобразил претенцията на ищеца и изявлението му за разваляне на договора на основание чл. 56, ал. 3, т. 2 – поради достигнат максимален размер на неустойката по чл. 34 от договора, въззивният съд не се е произнасял относно спазването от страна на изпълнителя на срока за започване на изпълнението на възложените строително-монтажни работи с оглед уговорката на страните по чл. 4, ал. 2 от договора, както и досежно предвиденото в чл. 56, ал. 2, т. 1 основание за разваляне на договора с писмено предупреждение – неизпълнение на задължението да започне строително-монтажните работи в 10-дневен срок от подписването на протокол обр. 2а. Решаващият състав е изразил само становище, че ако действителната воля на възложителя е била да развали договора поради последното описано виновно неизпълнение на изпълнителя, то той е следвало да определи на длъжника подходящ срок за започване изпълнението на възложеното, след изтичането на който да прояви действие изявлението му за разваляне на договора съобразно уговорката на страните по чл. 56, ал. 2, т. 1 от договора. Същевременно, касаторът не е обосновал в съответствие с изискванията, разяснени в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и развитието на правото, съответно допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а се е позовал на него само бланкетно. В случая не е налице и предпоставката за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Това следва и от аргументирането на тезата на касатора за очевидна неправилност с посочването, че в случая атакуваното решение не съответства на обективната истина за съществуването на спорното субективно материално право, и препращането към идентични с изложените в касационната жалба доводи за наличието на предпоставките за пораждане на претендираното от ищеца право на неустойка по чл. 35, ал. 2 от сключения между страните договор. Касае се до доводи, които са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като преценката за тяхната основателност би могла да бъде осъществена само след допускане на касационното обжалване. По изложените съображения за липсата на предпоставките за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК касационното обжалване на въззивното решение не се допуска. Независимо от този резултат по делото на ответника не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство, тъй като не са представени доказателства за извършването на такива. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение