Определение № 615 от 13.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2459/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на община Шумен срещу решение № 69 от 14.03.2023 г., постановено по гр. д. № 511/2022 г. по описа на Окръжен съд– Шумен, с което е потвърдено решение № 260362/06.10.2021 г. по гр.д. № 514/2020 г. по описа на Районен съд - Шумен, поправено с решение № 260061/29.06.2022 г. по същото дело, с което е признато за установено, че А. Г. В. е собственик на апартамент № ...., ет. ..., вх. ..., [улица], [населено място], ведно с избено помещение № 16 и съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж и е отхвърлен искът за допускане на същия имот до съдебна делба между А. Г. В. и Община - Шумен, като правоприемник на Ц. И. Ц..

Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1 .Допустимо и правилно ли е ведомствено жилище, придобито по време на действащ граждански брак и закупено по реда на Наредбата за държавните имоти от двамата правоимащи съпрузи -наематели, работещи в същото ведомство, да бъде обявено за изключителна собственост и лично имущество само на единия от тях?

2. Допустимо и правилно ли е със съдебно решение в производство по иск за съдебна делба да се промени влязло в сила решение за прекратяване на граждански брак, чрез развод, относно собствеността на недвижим имот, придобит по време на брака от бившите съпрузи?

3. Допустимо и правилно ли е да се претендира придобиване на недвижим имот с лични средства на основание чл.23, ал.1 от Семейния кодекс от наследник, встъпил в дело поради смъртта на ответник-бивш съпруг срещу община, придобила право на собственост върху недвижим имот на нейна територия на основание чл.11 от Закона за наследството?

4. При придобиване на собственост на основание чл.11 от Закона за наследството необходимо ли е общината да доказва и установява право на собственост върху придобити недвижими имоти- жилищата, ателиетата и гаражите, както и на парцелите и имотите, предназначени предимно за жилищно строителство, намиращи се на нейна територия ?

Ответникът по жалбата Ц. Г. Д. /наследник на починалата в хода на производството ответница А. Г. В./, чрез адв.Д. Е., оспорва касационната жалба, като твърди че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Ц. И. Ц. против А. Г. В. иск за делба на недвижим имот.

Ответницата е оспорила иска. Предявила е насрещен иск за признаване за установено, че е собственик на процесния имот като придобит въз основа на сделка, цената по която е платена от баща й Г. В. М., като плащането е направено с дарствено намерение спрямо дъщеря му, която да придобие собствеността. Позовала се е и на придобивна давност.

Първоначалните страни са починали в хода на производството и след отказ от наследство на наследниците на Ц. Ц. като ищец по делото е конституирана [община], а на мястото на ответницата А. В. е конституиран нейният наследник по закон Ц. Д..

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че Ц. Ц. и А. В. са сключили граждански брак на 24.10.1982 г., който е бил прекратен на 11.07.1996 г. През време на брака двамата са сключили договор за продажба на държавен имот по НДИ от 30.03.1994 г., съгласно който са закупили спорния имот за сумата от 54 806 лева, като в договора е било отразено, че продавачите са внесли и режийни разноски, съгласно чл.152, ал.1 от НДИ в размер на 548 лева и са заплатили ДО в размер на 1 096 лева, както и че цената е покрита със собствени средства, внесени по сметка №[ЕИК]-5 ТБ, кв. № 541/30.03.1994 г., в размер на 54 806 лева, което е потвърдено с писмо № 3306/30.03.1994 г. на Д..

Съдът е приел, че от приложените от делото заверени копия на 2 бр. разписки, издадени от Д. - Шумен на клиентски номер 3306/30.03.1994г. и вноска бележка № 541/30.03.1994г., издадена от ТБ „О.“- Шумен, се установява, че на 30.03.1994г. бащата на А. В. - Г. В. М. е внесъл веднъж сумата от 16 442 лв., втори път - сумата от 548 лв. и трети път - сумата от 38 364 лв., с посочено основание и в трите документа - за закупуване на жилище.

Прието е за установено също, че процесният имот е бил предоставен на А. В. и Ц. Ц. от Млекозавода в [населено място] през 1994 т. Малко след това двамата се разделили, поради което в жилището се нанесла само В., на която, по силата на съдебното решение за прекратяване на брака им, било предоставено ползването му. От 1994 г. тя е обитавала имота еднолично и непрекъснато, заплащала е дължимите консумативи, данък и такси и е извършвала ремонтни дейности и подобрения в него. Въз основа на свидетелските показания е прието за установено, че продажната цена за жилището е била платена изцяло от бащата на А. В., с цел да я надари. Ц. Ц. не е ходил в имота и не е предявявал претенции за ползването му или за заплащане на наем.

Съдът е посочил, че по делото са приложени 2 бр. квитанции №№ 10905/27.01.2020 г. и 101906/27.01.2020 г., удостоверяващи извършено от Ц. Ц. плащане на данък сгради и такса смет за процесния имот, чиято автентичност досежно положения подпис срещу платец е оспорена и е установено, че подписите не са изпълнени от Ц., предвид на което тези квитанции следва да се изключат от доказателствата.

При така приетата за установените факти, съдът е направил извод за основателност на иска по чл.23, ал.1 СК и за неоснователност на иска за делба. Изложени са мотиви, че съгласно т.4 от ТР № 5/29.12.2014 г. по т.д. № 5/2013 г., ОСГТК на ВКС, в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи може да се установява пълна или частична трансформация на лично имущество на основание чл.23, ал.1 и ал.2 от СК /чл.21, ал.1 и ал.2 от СК /отм. //. За да бъде оборена презумпцията на чл.21, ал.3 от СК за съвместен принос, дарението на парични средства за закупуване на имот следва да бъде извършено към момента на придобиване на правото на собственост. В конкретния случай спорният имот е закупен на името на двамата съпрузи по реда на НДИ, като към датата на придобиването му цената е изплатена изцяло с парични средства на бащата на съпругата, които средства са били дадени от него, за да надари дъщеря си и последната да придобие жилище, в което да живее след настъпилата вече фактическа раздяла между нея и съпруга й.

За недоказани са счетени твърденията на ответника по насрещния иск, че цената на имота е заплатена със собствени средства на купувачите. Съдът изрично е подчертал, че доводите относно произхода на средствата за придобиване на имота се опровергават от приложените платежни документи.

Във връзка с твърдението на ответника, че процесният имот е бил признат за СИО по силата на съдебното решение за прекратяване на брака и е недопустимо впоследствие да се претендира трансформация на лично имущество от единия от тях, въззивният съд е посочил, че с решението за допускане на развода съдът се произнася относно ползването на семейното жилище, но постановената мярка представлява акт на спорна съдебна администрация, а не акт на правораздаване, тъй като не признава и не отрича материални субективни права със сила на пресъдено нещо.

В заключение съдът е изложил мотиви, че предвид установеното, че ищцата по насрещния иск е собственик на имота по силата на пълна трансформация на лично имущество, то между страните не е налице съсобственост върху същия и искът за делба е неоснователен.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не е налице поддържаното от касатора основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първите три въпроса в частта им, съдържаща питане за правилност на приетото от съда, не могат да обосноват допускане до касационно обжалване, защото по правилността на изводите на съда не се дължи произнасяне в производството по чл.288 ГПК.

По първия правен въпрос за възможността да се установява пълна трансформация на имущество, придобито през време на името на двамата съпрузи не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По този въпрос е постановено Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2013 г., ОСГТК и в т.4 от същото е прието, че в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи може да се установява пълна и частична трансформация на лично имущество, на осн. чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от СК /чл. 21, ал. 1 и ал. 2 от СК отм./. Въззивният съд изцяло се е съобразил с тази задължителна практика. Що се отнася до съдържащите се във въпроса пояснения за реда за закупуване на имота, както и други обстоятелства, свързани със сделката- че купувачите преди това са били наематели на ведомственото жилище, то същите не променят същността на въпроса, защото касаят конкретните факти, установени по делото и по никакъв начин не променят релевантните за спора обстоятелства, а именно възмездно придобиване на имущество през време на брака на името на двамата съпрузи. Следва да се отбележи, че разпоредбите на чл. 23, ал. 1 СК и в чл.21 ал.1 СК /отм./ са ясни и в тях не са съдържат условия, изключващи възможността за установяване на трансформация в зависимост от други, допълнителни обстоятелства.

По отношение на втория въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съдът не е постановявал решение за изменение на влязло в сила решение за развод, за да се преценява дали такъв съдебен акт е допустим с оглед забраната на чл.299, ал.1 ГПК за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение. С решението за допускане на развода съдът се е произнесъл по въпроса за ползването на семейното жилище /което може да не е собственост на съпрузите, а на трети лица/, но не и относно собствеността на имущество, придобито от съпрузите през време на брака им.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по третия въпрос, който не кореспондира с фактите по делото. Искът по чл.23, ал.1 СК не е предявен от наследник на починалия съпруг срещу наследник на другия съпруг. Първоначални страни в процеса са двамата бивши съпрузи и насрещният иск по чл.23, ал.1 СК е предявен приживе и на двамата, като в хода на производство първоначалните страни са починали и на основание чл.227 ГПК производството по делото е продължило с участието на правоприемниците им. По приложението на чл.227 ГПК и относно правното положение на правоприемника в процеса е налице практика на ВКС /решение № 100 от 13.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4276/2016 г., II г. о./, според която правоприемникът става страна, каквато е бил праводателят; обвързан е от процесуалните задължения и тежести, респ. придобитите процесуални права, породени от процесуалните действия или бездействия на праводателя и в съответствие с тази практика въззивният съд се е произнесъл по предмета на спора, с който е бил сезиран.

Четвъртият въпрос, поставен от касатора, също не може да обоснове допускане на касационно обжалване, защото е поставен общо теоретично и не е във връзка с приетата от съда фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи. Съдът не е отхвърлил иска за делба, приемайки, че изначално договор за продажба на държавен имот не легитимира купувачите по него като собственици на имота, а искът е отхвърлен поради уважаването на иска по чл.23, ал.1 СК за установяване на пълна трансформация. Отхвърляйки иска за делба, съдът се е съобразил с трайната и безпротиворечива практика на ВКС, че наследникът не може да придобие права, които наследодателят му не е притежавал и след като е установена изключителна собственост върху имота на единия съпруг, то наследниците на другия съпруг /вкл. и при наследяване по реда на чл.11 от ЗН/ не се легитимират като съсобственици на имота.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Следователно в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора в полза на ответницата по касационната жалба следва да се присъди сумата от 3 240 лв., представляваща разноски по делото пред ВКС.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение