Определение № 2972 от 10.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1357/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от М. П. П., приподписана от пълномощника адвокат Ж. Ч., срещу въззивно решение № 4/05.01.2024 г. по в.гр.д. № 299/2023 г. на Окръжен съд – Разград. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се въззивното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответниците по касационната жалба – Н. В. С. и С. В. П., чрез процесуалния си представител адвокат М. М., оспорват жалбата с писмен отговор, възразяват за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, евентуално по същество за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, като взе предвид касационната жалба и данните по делото, намира следното: Въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно решение № 161/18.07.2023 г. по гр. д. № 457/2022 г. на РС-Исперих, с което е отхвърлен предявеният от М. П. П. срещу С. В. П. и Н. В. С., иск за признаване за установено, че ищцата е собственик на недвижим имот: Дворно място, находящо се в [населено място], обл. Р., [улица], с площ от 1006 кв.м., съставляващо поземлен имот *, за който е отреден УПИ *-*, * в кв.36 по плана на селото, незастроено, при съседи: улица, имоти *, *, * и *, като е отхвърлено и искането на М. П. П. на основание чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство, № 138, том 4, рег.№ 6683, дело № 575/2018 г. по описа на Нотариус Р. И., рег.№ * на Нотариалната камара и с район на действие РС-Разград. Въззивният съд е приел, че делото е напълно изяснено от фактическа страна и фактическите положения, приети за установени от районния съд се подкрепят от събрания доказателствен материал и са основани на закона, като изцяло са споделени изложените мотиви към решението на първоинстанционния съд и е препратил към тях на осн. чл. 272 ГПК. Независимо от това препращане, е изложил и свои мотиви по спора относно това какви факти приема за установени и какви правни изводи следват от тях. Въззивният съд е приел за безспорно установено от събраните по делото писмени доказателства, че ищцата М. П. П. е придобила чрез договор за прехвърляне на недвижими имот срещу задължение за издръжка и гледане по с нотариален акт № 24, том 4, дело № 1159/1993 г. на Разградски районен съд, правото на собственост върху дворно място в [населено място], обл. Р., [улица], с площ от 1006 кв.м., съставляващо поземлен имот *, за който е отреден УПИ *-*, * в кв.36 по плана на селото, незастроено. С нотариален акт № 199, том 2, дело № 748/1987г. на Разградски районен съд, В. С. В., който към този момент бил в граждански брак с В. М. В., (двамата са родители на ответниците С. В. П. и Н. В. С.), е придобил правото на собственост чрез договор за покупко-продажба от 28.07.1987 г. върху дворно място от 1310 кв.м., съставляващо урегулиран парцел № * – * от кв. 36 по плана на [населено място], Р. о., [улица], с построените в него жилищна сграда от 4 стаи и килер, лятна кухня, трайни насаждения и подобрения. Двете места са съседни, между тях нямало видима граница и не била изградена ограда. Родителите на двете ответници са починали, съответно В. М. В. - на 18.08.2010 г. и В. С. В. - на 12.01.2018 г. Двете ответници се снабдили с документ за собственост върху процесното дворно място (т.е. УПИ *-*, * ) въз основа на давностно владение и наследство с нотариален акт № 138, том 4, рег.№ 6683, дело № 575/2018 г. на нотариус с рег. № * с район на действие РС Разград. След това двете, на 10.08.2018 г. сключили Договор за доброволна делба, въз основа на който Н. В. С. придобила правото на собственост върху поземлен имот с пл. № *, целият с площ от 2260 кв.м., от който е част е процесния недвижим имот. По делото пред районния съд са разпитани като свидетели Г. С. Х., Т. Г. В., И. Н. И. и Д. И. И.. Св. Х. дава показания, че е от [населено място], но притежава имот в [населено място], който е съседен на процесния. Познавал бащата на въззиваемите – В., били съученици, служили заедно в армията. Когато В. купил имота, заживял в него, започнал да се занимава с животновъдство – отглеждал крави. За да излязат на пътя, кравите трябвало да преминават през празния парцел и оттогава парцела не се работел, В. си държал кравите в него през лятото, складирал храна за животните за зимния период. Как са се договорили с М. не знаел. Откакто се нанесъл в имота, до смъртта на В., е виждал веднъж М. да говори на улицата с В., но не знаел за какво си говорят. Свидетелят твърди, че с В. били в добри отношения, но имали пререкания за животните, тъй като му скъсали оградата, както и за това, че преди години се скарал на детето, което свидетелят отглеждал. Свидетелят и М. имали договорни отношения, свидетелят обработвал под аренда нейни наследствени земи. Веднъж М. след смъртта на В., му предложила да купи имота, но той отказал. Н. му предложила да стане свидетел на придобиване на имота, но той отказал, като й казал, че познава собствениците и не може да стане свидетел. Н. идвала редовно в имота, отначало идвала с мъжа си, после като останала сама, пак ходела всеки ден, направила ремонт на къщата. С. рядко ходела в имота. Св. В. е дала показания, че познава М. П. от около 40 години, тъй като живяла при нея на квартира, когато по разпределение работела в Окръжна болница Разград. Сега М. живеела в [населено място], но идвала на гости, особено когато ходела на море, задължително минавала през Разград. Когато идвала, ходела, заедно със свидетелката в У. да си види имота, срещала се с В.. В. и М. имали договорка В. да й плаща по 20 лева на година, предварително за 5 години, за да преминават животните му през нейния двор. Това станало някъде след 90-те години. Последният път, когато платил предварително било през 2008-2009 г. Срещали се в [населено място], около М. ч., където В. плащал на М.. След 2013 г. минавали през У., но мястото не било обработено, В. не гледал животни и не плащал на М.. Св. Н. е бивш съпруг на В. и твърди, че сключили граждански брак с Н. през 1992 г., но за пръв път отишъл в [населено място] и се запознал със семейството й през 1988 г. Родителите на Н. точно тогава купили имота и започнали да отглеждат прасета. В продължение на 2 години, през 1998 – 1999 г. свидетелят и съпругата му живели непрекъснато в имота, а преди и след това, ходели всяка седмица, тъй като родителите на Н. се нуждаели от помощ, заради животните. Когато прекратили програмите за изкупуване на месо от животни, започнали да отглеждат крави и кози, пуйки, кокошки, имали кон. Животните ги гледали в празното място, там събирали и съхранявали фураж, слама, струпвали бали. Когато през 2010 г. починала съпругата на В. – В., намалили животните, тъй като В. трудно ги гледал сам. След това останал само коня, който бил продаден през 2016-2017 г. През периода, в който свидетелят посещавал имота /до 2016 г./, както и когато живели там, никога не бил виждал М., нито чул да се говори за нея. В. казвал, че на единия си внук ще остави къщата, застроената част, а на другия внук ще построи къща в празното място. Св. И. дава показания, че живее в [населено място] от 1991 г. съвсем близо до процесния имот и познавала родителите на Н., с които били семейни приятели, но М. никога не била виждала. Била свидетел пред нотариуса при провеждане на обстоятелствената проверка. Двата имота представлявали едно цяло – къща с градина и ясак. В празното място родителите на Н. през лятото отглеждали животни, слагали бали за зимата. Всички в селото знаели, че имота е на В. и В., не била чувала за договорни отношения между В. и някой друг. След като починал В. и до сега в имота имало трева. Н. говорила със свидетелката как да се работи, как да се поддържа имота, искала съпруга на свидетелката да влезе с техниката си да го коси, или да го работи, но свидетелката отказала, тъй като техниката на съпруга й била голяма и нямало как да влезе. Въз основа на тази фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че съставеният в полза на двете ответници констативен нотариален акт по чл. 587 ГПК притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота, до когато по исков път бъде доказана неверността на извършеното удостоверяване на правото на собственост. Предвид събраните по делото гласни и писмени доказателства, въззивният съд е приел за установено, че родителите на въззиваемите – В. С. В. и В. М. В., са започнали да осъществяват фактическа власт за себе си върху имота от 1988 г., въз основа на показанията на свидетелите Н., Х. и И., от чиито показания също е установено, че свидетелите не знаят да е имало договореност между въззивницата П. и В. той да ползва имота под наем, и тримата свидетели не са виждали П. да идва в селото, да се интересува от имота, освен веднъж, според св. Х., без да може да уточни кога, като я видял да разговаря с В. на улицата. Показанията на св. В., че В. ползвал процесния имот под наем срещу 20 лева наемна цена на година, са счетени за изолирани, нелогични и респ. недостоверни, предвид твърдението, че П. идвала в [населено място] и винаги, когато дойдела посещавала имота в [населено място] и се срещала с В., асъщевременно не е ясно какво и защо се е налагало П. да се среща с В. специално на 5 години в [населено място] за заплащане на наема. Обратно, показания на останалите свидетели са въвприети за последователни и непротиворечиви за обстоятелството, че несъмнено В. – наследодателят на въззиваемите и съпругата му В., са упражнявали до смъртта си за себе си фактическата власт върху имота непрекъснато и необезпокоявано от собственика в продължение на повече от 10 години. От тогава до момента на снабдяването на въззиваемите с нотариален акт за собственост по наследство и давностно владение през 2018 г., първоначално до 12.01.2018 г. родителите им, а впоследствие те, са владяли имота непрекъснато и необезпокоявано от никого. С оглед на това и въззивницата П. е изгубила правото си на собственост върху имота, поради придобиването му на основание давностно владение на основание чл. 79, ал. 1 ЗС от въззиваемите. Този извод е обоснован и направеното от съда позоваване на презумпцията по чл.69 ЗС спрямо В. и установената от него фактическа власт при липса на правно основание /т. нар. завладяване/, която фактическа власт според пококазанията на св. И. и Н. сочела, че В. по такъв начин стопанисвал имота, че както те, така и цялото село, считали имота за негов, от което може да се направи извод за намерението на наследодателите на въззиваемите да своят имота, което обстоятелство е можело да бъде узнато от П.. Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването по въззивната жалба от М. П. П., че със заплащането на данъците за имота през периода с квитанции от 2008 г., 2017 г., 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г. се установява правото й на собственост, за което се е позовал на трайната и последователна съдебна практика, че заплащането на данъците са действия на обикновено управление на имота. То само по себе си не установява (или отрича) намерението за своене като елемент на владението по чл. 68, ал. 1 ЗС, тъй като то се извежда от всички проявления на субективния елемент на владението. Посочил е още, че действията и проявите на собственическото поведение следва да са насочени към невладеещия, респ. владеещия имота собственик, а не към държавни органи /данъчни органи/ които нямат отношение към своенето на имота. Действия и прояви на собственическо поведение, насочени към въззиваемите и техните родители не се установяват от събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по решени от въззивния съд материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, установена в решения по чл. 290 ГПК. Поставени са материалноправни въпроси: 1/ Относно елементите от фактическия състав на придобивната давност по чл.и 79, ал. 1 ЗС, в частност – трябва ли държателят да демонстрира промяна в намерението си за своене на имота и трябва ли да демонстрира действия, с които несъмнено отрича правата на досегашния собственик? 2/ Държането /респ. владението/, на част от недвижим имот достатъчно основание ли е да се приеме, че това фактическо основание се отнася до целия имот? 3/ Може ли да се приеме, че е налице владение върху недвижим имот, ако са установени възмездни отношения между собственика и владелеца, свързани с ползването на имота? Твърди се противоречие по тази група въпроси с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 73 от 14.07.2021 г. по гр. дело № 2589/2020 г. на ІІ г.о., решение № 291/2010 г. по гр. дело № 859/2009 г. на ІІ г.о., решение № 376/2012 г. по гр. дело № 260/2012 г. на І г.о., решение № 31/2011 г. по гр. дело № 1273/2009 г. на ІІ г.о. и решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр. дело № 1162/2009 г. на ІІ г.о. Поставени са следните процесуалноправни въпроси: 1/ За процесуалната възможност за препращането към мотивите на първоинстанционния съд, предвидена в чл. 272 ГПК, 2. Може ли съдът да основе решението си само на едностранно избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? 2/ Може ли съдът да основе решението си само на едностранно избрани от него доказателства, без да обсъди останалите и да зиложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и по какъв начин се извършва анализ на показанията на свидетелите, включително на такива, които не са се възползвали от правото си на отказ да свидетелстват? Изложени са съображения, че и двете съдебни инстанции са основали решението си единствено на показанията на свидетелите, посочени от ответниците, което противоречи на решение № 22 от 29.06.2017 г. по гр. дело № 2113/2016 г. на ВКС, І г.о.; 3/ За задължението на въззивния съд като инстанция по същество при формиране на своите изводи по спорните въпроси на делото да изследва в пълнота всички събрани по делото доказателства, отнасящи се до правнозначимите за основателността на иска факти с изрично посочване въз основа на какви доказателства ги е направил. Твърди се противоречие по въпросите в тази група с решение № 46 от 14.06.2019 г. по гр. дело № 1913/2018 г. на ВКС, І г.о.; решение № 23 от 07.06.2017 г. по гр. дело № 2669/2016 г. на ІІ г.о., решение № 66 от 20.07.2021 г. по гр. дело № 3338/2020 г. на І г.о. и решение № 457 от 06.08.2010 г. по гр. дело № 477/2009 г. на ІІІ г.о. По делото се твърди наличие и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК-очевидна неправилност. Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материално-правни първа група въпроси не могат да послужат като основание за допускане касационното обжалване. Тези в групата на въпроси нямат характер на правни такива, защото не кореспондират с приетата фактическата и правна рамка на спора по мотивите на въззивния съд, защото, противно на насочеността на въпросите в тази група, въззивният съд е приел, че наследодателят на ответниците не е държател на процесния имот, за него не е доказано да е сключил наемен договор с ищцата, поради което въпросите нямат характер на обуславящи. Същите са оплаквания за необоснованост на изводите на съда относно приетите за установени факти, и не могат да се обсъждат във фазата по чл.288 ГПК съобразно разясненията по т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което по тях не е налице общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК, което препятства преценката за наличието на противоречие с посочената практика на ВКС. Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК група на процесуално-правни въпроси също не обуславят допускане касационното обжалване. Въззивнитя съд с решението си е изложил и собствени мотиви, независимо от направеното препращане към мотивите на първата инстанция по чл.272 ГПК, обсъдил е правнорелевантните факти, обсъдил е събраните доказателства, вкл. и показанията на всички свидетели, обосновал се е защо не кредитира показанията на един от свидетелите, поради което не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС по тези въпроси. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато. Налице е основанието за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК с цел проверка дали не е очевидно неправилен изводът на въззивния съд за осъществявано непрекъснато и явно владение в изискуемия се период от време, довело до придобиване на процесния имот по давност, съмнение за което се повдига от съдържанието на самите мотиви на обжалваното решение. Касаторът дължи заплащането на държавна такса в размер на 25 лв. според посочената в исковата молба цената на иска 2349 лв., съответна на данъчната оценка на имота, спор за цената на иска не е повдиган в срока по чл.70, ал.1 ГПК. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК