Определение № 102 от 13.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2771/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. В. Д. Т., ищец в първоинстанционното производство, срещу Решение № 283/13.03.2024 г. по в. гр. д. № 2658/2022 г. по описа на Апелативен съд - София, с което след потвърждаване на Решение № 260831/08.03.2022 г. по гр. д. № 6997/2019 г. по описа на СГС, I ГО, 10 състав, е отхвърлен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3, вр. чл. 87, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците „Син К. И.“ ЕООД и „Син К. Д.“ ЕООД да му заплатят в условията на пасивна солидарност сумата от 100 000 евро - цена по развален договор за изработка на автомобил от 07.04.2016 г. - поради погасяване на задължението чрез прихващане с вземане на „Син К. И.“ ЕООД срещу Т. В. Д. Т. за сумата от 100 000 евро - обезщетение с правно основание чл. 224, ал. 3 ЗЗД за вреди върху демонстрационен автомобил, предоставен за ползване от „Син К. И.“ ЕООД на ищеца по силата на договор за заем за послужване между тях. Съдът е сезиран и с частна касационна жалба от ищеца срещу онази част от въззивното решение, в която без уважение е оставена частната му жалба срещу определение от 28.06.2022 г., постановено по гр. д. № 6997/2019 г. по описа на СГС, I ГО, 10 състав, с което е отхвърлена молбата му за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, които следва да заплати на ответниците за адвокатско възнаграждение – на „Син К. И.“ ЕООД – 8 652. 81 лева, а на „Син К. Д.“ ЕООД – 8 556 лева. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, а при условията на евентуалност - че е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът счита решението на въззивния съд в частта относно произнасянето по възражението за прихващане за недопустимо, тъй като той нямал обичайно местопребиваване в България – арг. от чл. 4, ал. 1, т. 1 КМЧП, а и международната компетентност на българския съд била изключена според чл. 18, ал. 1 КМЧП. За неправилни счита изводите на въззивния съд, че източникът на облигационното правоотношение между него и ответника „Син К. И.“ ЕООД е заем за послужване на увредения лек автомобил, както и че вина за настъпване на произшествието с този автомобил има именно ищецът касатор. В контекста на тези оплаквания искането е обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалните въпроси: 1. „Компетентен ли е българският съд да се произнесе по претенция за вреди от непозволено увреждане, ако вредоносното деяние е извършено извън България и делинквентът е чуждестранно лице с постоянно местопребиваване извън България, и претенцията е заявена чрез възражение, а не чрез насрещен иск?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички, събрани по делото, доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните?“. Касаторът счита, че повдигнатите въпроси обуславят решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че първият от тях, по който липсва съдебна практика, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а вторият е решен в противоречие с практиката на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, обосновано с твърдение, че българският съд не е разполагал с международна компетентност да разгледа възражението за прихващане, което имало за източник не договор за заем за послужване, а непозволено увреждане. Касаторът моли решението да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно, тъй като то било постановено в нарушение на правилата на формалната логика. Претендира разноските по делото. Ответниците по касация „Син К. И.“ ЕООД и „Син К. Д.“ ЕООД възразяват, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е допустимо и правилно. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че сключеният на 07.04.2016 г. между ищеца и ответника „Син К. И.“ ЕООД писмен договор е не за покупко-продажба, а за изработка. Позовал се е на същественото съдържание на уговорките между страните, постигнали съгласие споровете от него да се отнасят за решаване към съдилищата в България, ответникът да изработи автомобил съгласно поръчката на ищеца срещу заплащане на възнаграждение от 100 000 евро и да му прехвърли правото на собственост върху вещта след доставката й. На етапа на въззивното производство спор между възивника и въззиваемите, че този договор е развален поради виновно неизпълнение на „Син К. И.“ ЕООД не е съществувал. Безспорно е било между страните, че за ответниците – юридически лица, солидарно отговорни при условията на чл. 263л ТЗ, е възкникнало задължението да върнат на ищеца платената от него сума от 100 000 евро. Решаващата дейност на апелативния съд е обусловена от разглеждане на възражението за прихващане, релевирано в срока по чл. 131 ГПК. Въз основа на електронните писма между страните за безвъзмездно предоставяни преди сключване на процесния договор от „Син К. И.“ ЕООД на ищеца леки автомобили за участие в различни събития, приемо-предавателен протокол от 28.06.2016 г., съставен в [населено място], според който „Син К. И.“ ЕООД предало на „Даскалов Груп“ ЕООД и Т. П. П., последният – шофьор на дружеството, автомобил марка SIN, модел R1, ЧМР - товарителница относно доставката на автомобила в Германия и показанията на свидетелите Б. Ш., разпитан в производството пред въззивния съд чрез международна съдебна поръчка, и Т. П. П., транспортирал и предал лично на ищеца същия жълт спортен автомобил до Германия през лятото на 2016 г., който след катастрофата през м. септември 2016 г. репатрирал до България, апелативният съд е приел, че фактическата власт върху автомобил рег. [рег.номер на МПС], марка SIN, модел R1, ищецът установил на основание заем за послужване, сключен със „Син К. И.“ ЕООД. Съставът на въззивния съд е обсъдил показанията на свидетеля П., който неколкократно транспортирал в чужбина автомобили до ищеца за различни събития, в които той участвал. Така се случило и този път – свидетелят доставил автомобила до Германия на платформа с бус. Ищецът, който знаел, че тестовите автомобили не са застраховани от производителя „Син К. И.“ ЕООД, приел автомобила с платформата без каквито и да било възражения. При тези факти и с оглед постигнатото между страните съгласие в договора от 07.04.2016 г. за маркетингово съдействие, което ищецът се съгласил да оказва на „Син К. И.“ ЕООД срещу отстъпка от цената в размер на 30 000 евро (чл. В от договора съдържала уговорка между страните, че актуалната цена на автомобила е 130 000 евро, като продавачът приел да направи отстъпка от 30 000 евро, която сума да се ползва от купувача за маркетингови дейности и промоция на автомобила) решаващият съд приел, че предаването на автомобила е за безвъзмездното му ползване от ищеца за целите на организираното на 10.09.2016 г. събитие, срещу насрещното му задължение да върне автомобила след приключването му. Ето защо е приет за осъществен фактическият състав на договор за заем за послужване. Преди да изясни механизма на ПТП, настъпило на 10.09.2016 г., въззивният съд е издирил приложимото австрийско материално право към момента на настъпване на процесното ПТП - от граждански кодекс: § 1293 „Право на обезщетение и удовлетворяване. Щета. Източници на щета. Задължение за обезщетение: при нанесена щета поради виновно поведение- § 1295; видове обезщетения за причинена щета - § 1323. Правилник за движение по пътищата; § 292 ГПК Доказване чрез документи. Доказателствена сила на документите“. Въз основа на електронната кореспонденция между страните, протокол за ПТП, настъпило на 10.09.2016 г., съставен от Областна дирекция на полицията Каринтия, Република Австрия, реф. № С1/7459/2016 г., доклад от 29.11.2016 г., изготвен от Прокуратурата на Клагенфурт, заключението към изслушаната в производството пред СГС основна автотехническа експертиза, изготвена от вещото лице инж. И. А. Т., заключението към допълнителната автотехническа експертиза, изготвено от вещите лица инж. Д. Х. и инж. В. П., заключението към автотехническа експертиза на вещото лице инж. С. К. Д., изслушано в производството пред САС, данните от видеорегистратора, монтиран в автомобил марка „Шкода“ – участник в събитието, и показанията на свидетеля Б. Ш., разпитан в производството пред въззивния съд чрез международна съдебна поръчка, очевидец на произшествието, било установено безпротиворечиво, че на 10.09.2016 г., около 15.50 ч., в Австрия, лек автомобил марка „Шкода“, модел „Октавия“, рег. № ERZ-RT287, се движил по път „Хохалпенщрасе“, в посока от параклис Казерек към Хайлингенблут ам Г., в процес на спускане. По време на произшествието валял дъжд и пътната настилка била мокра. В същото време в обратната посока се движил лек автомобил рег. [рег.номер на МПС], марка SIN, модел R1, управляван от ищеца. На седалката до водача бил свидетелят Б. Ш.. Преодолявайки ляв завой, ищецът рязко подал газ, изгубил управление над автомобила и навлязъл в лентата за насрещно движение. Настъпил удар между предната част, предимно в ляво, на лек автомобил рег. [рег.номер на МПС], марка SIN, модел R1 (състезателният автомобил), и лекия автомобил марка „Шкода“. Тъй като състезателният автомобил бил с ниска предна част, лекият автомобил марка „Шкода“ с предна лява гума преустановил движението си върху него. Скоростта на лекия автомобил марка „Шкода“ в момента на удара била 55, 73 км/ч (15, 48 м/с), а на състезателния автомобил – 79, 05 км/ч (21, 96 м/с). Ищецът бил заклещен в автомобила, освободен с помощта на специализирана техника и транспортиран до болницата в Лиенц. Непосредствената причина за настъпилото ПТП били субективните действия на водача на лек автомобил рег. [рег.номер на МПС], марка SIN, модел R1, с органите на управление, който с натискането на педала на газта предизвикал отклоняването на автомобила на ляво и временно загубване на управлението му, довело до навлизането му върху пътната лента за насрещно движение, където настъпил ударът с лек автомобил марка „Шкода“, за водача на който той бил непредотвратим. По лек автомобил рег. [рег.номер на МПС], марка SIN, модел R1, и неговите съставни части липсвали обективни данни, въз основа на които да се приеме, че е участвал в повече от едно произшествие. В материалите по делото, включително и тези от австрийската полиция, липсвала информация за наличие на конструктивни и технически повреди/неизправности, които да са в пряка причинно – следствена връзка с настъпването на събитието. Увреждането на лек автомобил рег. [рег.номер на МПС], марка SIN, модел R1, било пълно, като стойността на вредата вещите лица определили на 210 032, 10 лева. При тези факти въззивният съд, спорът пред който е бил сведен до основателността на заявеното от ответника „Син К. И.“ ЕООД възражение за прихващане, е приел, позовавайки се на т. 1 от Тълкувателно решение № 2/18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г., ОСГТК на ВКС, че институтът на прихващането предполага съществуването на насрещни вземания за пари или еднородни заместими вещи, при което активното вземане следва да е ликвидно и изискуемо, а пасивното вземане може да не е изискуемо, като достатъчно е то да е изпълняемо. Въз основа на уговорката в договора от 07.04.2016 г. за отбив от цената срещу задължение на ищеца за оказване на маркетингово съдействие на изпълнителя, показанията на свидетеля П. – шофьор в „Даскалов Груп“ ЕООД, ЧМР-товарителница относно транспорта на спортен автомобил марка „Sin“, модел „R 1“, на 29.08.2016 г. до Мюнхен, Германия, електронната кореспонденция между страните и данните за отношенията помежду им във връзка с безвъзмездно предоставяни за ползване от „Син К. И.“ ЕООД на ищеца леки автомобили, както и от показанията на разпитания във въззивното производство свидетел, въззивният съд е приел, че предаването на автомобила е било именно на основание заем за послужване - за безвъзмездното му ползване от ищеца за целите на организираното на 10.09.2016 г. събитие срещу насрещното му задължение да върне автомобила след приключването му. По възраженията на въззивника относно механизма на ПТП, настъпило на 10.09.2016 г., въззивният съд е посочил, че всички ангажирани по делото доказателства - съставените в Австрия полицейски доклади, показанията на свидетеля Б. Ш. – очевидец на инцидента, както и изслушаните в първоинстанционното и въззивното производство автотехнически експертизи, установяват непосредствената причина за произшествието - субективните действия на ищеца, предприел ускорение, в резултат на което загубил контрол над управлявания от него автомобил. С тези действия е прието да е нарушил изискванията на § 7, ал.2 вр. ал.1, § 10, § 11, ал.1, § 20, ал.1 от Правилника за движение по пътищата на Австрия, действал към момента на ПТП, съгласно които водачът на превозно средство при завой трябва да се движи към десния ръб на пътната лента, като може да промени посоката на движение или да смени пътното платно, ако се е убедил, че това е възможно без риск или възпрепятстване на останалите ползващи пътното платно; да избягва своевременно идващо насрещно превозно средство, като премине достатъчно в дясно; както и да регулира скоростта на движение според пътните знаци и условия и по – специално според условията на пътя и на видимостта. В § 292 ГПК на Австрия била регламентирана доказателствената сила на официалните документи – когато са изготвени в рамките на служебните правомощия на официален орган, в изискуемата форма на хартиен или електронен носител (официални документи), те представляват пълно доказателство за съдържанието, което официалният орган е разпоредил или декларирал в тях или за съдържанието, удостоверено от официалния орган или служителя по удостоверенията. Въззивният съд е посочил, че това правно действие е придадено и на документи, които са изготвени извън обхвата на ГПК на Австрия, но в рамките на служебните правомощия на такива официални органи. Удостоверените от полицейските служители обстоятелства относно механизма на ПТП в съставения официален документ въззивният съд е приел за безпротиворечиво установени и от показанията на очевидеца на инцидента, разпитан във въззивното производство, признанията на ищеца относно обстоятелства във връзка с настъпилото ПТП в електронната му кореспонденция с ответника „Син К. И.“ ЕООД, както и изготвените доклади от органите на полицията и прокуратурата. Въззивният съд е счел, че следва да бъде ангажирана договорната отговорност на ищеца, тъй като в тежест на заемателя по договор за заем за послужване е да се грижи за вещта като добър стопанин и да я върне на заемодателя, а при неизпълнение на тези задължения той дължи на основание чл. 244, ал. 3 ЗЗД обезщетение и за вредите, настъпили поради причини, за които той не отговаря, освен ако докаже, че те биха засегнали вещта и при неговата изправност. По възражението на въззивника относно размера на вредите, причинени върху спортния автомобил при процесното ПТП, въззивният съд е посочил, че вещите лица по основната и допълнителната автотехнически експертизи, изслушани в производството пред СГС, са достигнали до извод, че представеният по делото списък на увредени части, съставен от комисия на „Син К. И.“ ООД при връщане на автомобила в България, съответства на данните в протокола от австрийската полиция и снимките към него, както и на направените при репатрирането на увредения автомобил снимки. Вещото лице инж. И. А. Т., изготвил основното експертно заключение пред СГС, извършил непосредствен оглед на предоставените му части от автомобила, увреден при настъпилото на 10.09.206 г. ПТП - изкривено шаси, двигател, съединител и други неизползваеми части. Ето защо въззивният съд възприел стойностите на вредите съобразно заключенията по изслушаните в производството пред СГС експертизи, заключенията към които съдържали задълбочен и обстоен анализ, съобразен с механизма на ПТП, при което автомобилът бил тежко увреден, и с фактите, че липсва част от автомобила, която да е със запазена цялост, а поставянето на същия номер на шаси като увреденото при инцидента е обяснено с предоставеното на „Син К. И.“ ООД право да генерира и монтира номера на шасита, които са произведени от него и/или по поръчка от друг изпълнител. Въззивният съд не е възприел изводите на вещото лице инж. С. К. Д. в частта относно обобщението, че части от увредения автомобил са били запазени след настъпилия инцидент и впоследствие са били ремонтирани от „Син К. И.“ ООД, тъй като вещото лице не е мотивирало отговора си, а и оглед на тези части не бил извършван. При тези съображения и доколкото стойността на ремонта не надхвърля пазарната цена на автомобила към момента на ПТП, дължимото от ищеца обезщетение за претърпените от заемодателя вреди е определено на 210 032, 10 лв., в какъвто размер е счетена да е стойността на ремонта на увредения от ищеца автомобил. Така мотивиран, въззивният съд е приел заявеното в условията на евентуалност възражение за прихващане за основателно и е обосновал извод за неоснователност на предявения иск. По частната жалба, депозирана от ищеца срещу определението на първоинстанционния съд от 28.06.2022 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, с което е отхвърлена молбата му за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, които следва да заплати на ответниците за адвокатско възнаграждение – на „Син К. И.“ ЕООД – 8 652. 81 лева, а на „Син К. Д.“ ЕООД – 8 556 лева, въззивният съд е посочил, позовавайки се на задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. Приел е, че в конкретния случай минималният размер на адвокатското възнаграждение съобразно приложимата към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие редакция на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – чл. 7, ал. 2, т. 5, възлиза на 5 441, 66 лв. без ДДС или 6 529, 99 лв. с ДДС. + 600 лв. без ДДС за явяване в повече от две открити съдебни заседания или 720 с ДДС. Така общият минимален размер на адвокатското възнаграждение е определен на 7 249, 99 лева. Заплатеното от „Син К. И.“ ООД адвокатско възнаграждение било 7 200 лв., т.е. дори под установения минимален размер, а от ответника „Син К. Д.“ ЕООД - 7 476 лв. – в малко по-висок от минималния размер. Въззивният съд е посочил, че макар ищецът да е целял ангажиране на солидарната отговорност на ответните дружества, всяко от тях е понесло поотделно разноски за адвокатско възнаграждение, които с оглед изхода на спора следвало да се възложат в тежест на ищеца. Допълнил е, че от значение при извършване на преценка на възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение са усилията на процесуалния представител на ответниците при упражняване на процесуалните им права – ангажиране на многобройни доказателства, участие в 8 открити съдебни заседания, релевирани множество възражения срещу предявения иск, включително и възражение за прихващан. При тези мотиви възражението на ищеца за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от ответниците, е прието за неоснователно. Настоящият състав на ВКС намира, че формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос по пункт първи е значим за изхода на спора и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, или ако изменения в законодателството и обществените условия налагат промяна в съдебната практика. Сама по себе си липсата на съдебна практика не обуславя приложението на това основание, а е необходимо да се наведат доводи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретната норма. В настоящия случай касаторът не е обосновал съществуването на двете предпоставки, формиращи допълнителното основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отнесени към оплакванията в касационната жалба, доводите му се свеждат до неправилна правна квалификация на релевираното компенсаторното възражение с насрещно парично вземане на ответника „Син К. И.“ ООД. Касаторът поддържа, че вземането е основано на факти, относими не към договорната отговорност, в който случай международната компетентност на българския съд не е поставена под съмнение, а очертаващи фактическия състав на непозволено увреждане – хипотеза, в която тази компетентност би била изключена по арг. от чл. 4, ал. 1, т. 1 и чл. 18, ал. 1 КМЧП. За своята международна компетентност съдът следи служебно, независимо от това дали тя се урежда от регламент на ЕС, от двустранен договор със страна-нечленка на ЕС, от международна конвенция, приета от Република България, или от КМЧП, който намира приложение, само ако не са приложими други международни актове. Като е изследвал отношенията между ищеца и „Син К. И.“ ООД в периода преди сключване на писмения договор от 07.04.2016 г., през който нееднократно „Син К. И.“ ООД е предоставяло безвъзмездно на ищеца леки автомобили за временно ползване (за участие в различни събития) срещу задължението на ищеца да му ги върне след това, като е анализирал съдържанието на уговорката в договора от 07.04.2016 г. за отбив от цената срещу задължението на ищеца за оказване на маркетингово съдействие на изпълнителя в контекста на отношенията помежду им, показанията на свидетеля П., предал лично на ищеца процесния автомобил за участието му в организирано от свидетеля Б. Ш. събитие, електронната кореспонденция между страните, както и показанията на разпитания във въззивното производство свидетел Б. Ш., въззивният съд е приел, че фактическата власт върху автомобила ищецът е осъществявал именно на основание заем за послужване със „Син К. И.“ ООД, в който случай българският съд е разполагал с международна компетентност да ангажира договорната отговорност на ответника по възражението за прихващане (което за разлика от насрещния иск е само средство за защита срещу първоначалния иск) – арг. от чл. 7, § 1, б. "а", вр. б. „в“ от Регламент № 1215/2012 година. По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да мотивира извода за основанието, на което следва да бъде ангажирана отговорността на ищеца за вредите по лек автомобил рег. [рег.номер на МПС], марка SIN, модел R1, въззивният съд е изследвал фактите, въз основа на които той е установил и осъществявал към датата на произшествието фактическа власт върху този автомобил, анализирайки в хронологичен ред развитието на отношенията между него и „Син К. И.“ ООД, включително в периода преди сключване на договора, предмет на иска. По възраженията във въззивната жалба за характера на правоотношението по повод настъпилите вреди по вещта апелативният съд се е произнесъл, обсъждайки електронните писма между страните, приемо-предавателния протокол от 28.06.2016 г., съставен в [населено място], според който „Син К. И.“ ЕООД предало на „Даскалов Груп“ ЕООД и Т. П. П. за превоз лек автомобил марка SIN, модел R1, ЧМР-товарителницата относно доставката на автомобила в Германия, и показанията на свидетелите Б. Ш., разпитан в производството пред въззивния съд чрез международна съдебна поръчка, и Т. П. П., транспортирал и предал лично на ищеца същия жълт спортен автомобил до Германия през лятото на 2016 г., който след катастрофата през м. септември 2016 г. репатрирал до България. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Решението е постановено в рамките на международната компетентност на българския съд по изложените по-горе съображения, без значение за която е фактът, че защита ответникът по иска е предприел не чрез насрещен иск, а чрез възражение за прихващане. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. По частната касационна жалба срещу онази част от въззивното решение, в която без уважение е оставена частната жалба на ищеца срещу определение от 28.06.2022 г., постановено по гр. д. № 6997/2019 г. по описа на СГС, I ГО, 10 състав, с което е отхвърлена молбата му за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, които следва да заплати на ответниците за адвокатско възнаграждение – на „Син К. И.“ ЕООД – 8 652. 81 лева, а на „Син К. Д.“ ЕООД – 8 556 лева, съдът намира следното. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай жалбоподателят, без да сочи кой е разрешеният от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, поддържа, че обжалваното въззивно определение противоречи на задължителната практика на ВКС (без да се сочи коя е тя). В изложението се сочи, че въззивното определение е постановено в нарушение на императивната разпоредба на чл. 78, ал. 1 ГПК, но тези доводи имат отношение към основанията за касиране на въззивното определение като неправилно, а не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания акт. Липсата на формулиран от касатора значим правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на обжалваното определение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед изхода на спора на ответника по касационната жалба „Син К. И.“ ЕООД следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в доказания размер от 14 400 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV ГО,