Определение № 2506 от 30.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 442/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

М. В. К. чрез адв. В. В. обжалва решение № 1378/30.11.2023 г. по в.гр.д. 1835/23 г., по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 260672/28.04.2023 г. по гр.д. 13893/17 г., СГС, I-5 състав, с което е осъден, на основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ, касаторът да заплати на „Юробанк България“ АД сумата от 28 562,26 швейцарски франка, главница, дължима по договор за кредит за покупката на недвижим имот № HL27 864/12.10.2007 г., като е уточнил, че изпълнението на задължението за плащане на погасителните вноски за периода 08.08.2018 г. – 08.04.2022 г. в общ размер на 28 562,26 шв.фр. следва да се извърши по курс 1,695509 шв.фр., както и в частта, с която е осъден да заплати на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 86 от ЗЗД законната лихва върху всяка вноска по първоначалния погасителен план на договор за кредит за покупка на недвижим имот от деня след падежа до окончателното плащане

както следва: за вноска с падеж 08.08.2018 г. в размер на 65,5 СHF от 09.08.2018г. до плащането; за вноски с падежи 08.09.2018г., 08.10.2018г., 08.11.2018г., 08.12.2018г., 08.02.2019г., 08.03.2019г.,08.04.2019г.,08.05.2019г.,08.06.2019г.,08.07.2019г.,08.09.2019г.08.10.2019г.,08.11.2019г.,08.12.2019г.,08.01.2020г.,08.02.2020г.,08.03.2020г.08.05.2020г.,08.06.2020г.,08.07.2020г.,08.08.2020г.,08.09.2020г.,08.10.2020г.08.12.2020г.,08.01.2021г.,08.02.2021г.,08.03.2021г.,08.04.2021г., 08.05.2021г.,08.07.2021г.,08.08.2021г.,08.09.2021г.,08.10.2021г.,08.11.2021г.08.12.2021г., 08.01.2022г., 08.03.2022г. и 08.04.2022г. - всяка от тях в размер на 726,6 СHF от деня след падежа до плащането.

Излага съображения за недопустимост на съдебното решение в частта, с която са присъдени падежиралите вноски, тъй като липсвало основание за това.

В касационната жалба са изложени доводи за допуснато съществено процесуално нарушение, основание за отмяна съгласно чл. 281, т.3 ,пр. 2 от ГПК. Въззивният съд не бил зачел формирана между страните сила на пресъдено нещо с постановено решение, с което е установена нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора. Не е отчетено, че в нарушение на решението, банката била продължавала да начислява лихвен процент въз основа на увеличен БЛП. Освен това имало основание да се възприеме заключението на вещото лице относно намаление на лихвения процент. Не били обсъдени всички доказателствата по делото, едностранният отказ от договора от изправната страна, каквато бил той. Не било дадено точното значение на твърдението за разваляне на договора от кредитополучателя до банката. Неправилно били присъдени падежиралите вноски, тъй като липсвала предсрочна изискуемост. При липса на право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, не следва да се присъждат падежирали вноски и да се прилага ТР 8/17 г. на ОСГТК.

Счита, че е необходимо произнасянето на СЕС по правни въпроси от неговата компетентност относно приложението на чл. 6 от Директива 93/13 ЕИО. Поставя искане за преюдициално запитване – ако е установено, че клауза за едностранно изменение на лихвения процент по договор за банков кредит, сключен между търговец и потребител е неравноправна, допустимо ли е националният съд да приеме ,че потребителят има право да развали договора за банков кредит, когато тези клаузи са обявени от националния съд за неравноправни и отказът на съда да признае правото на потребителя да развали договора за банков кредит, с банка, когато последната продължава да начислява суми въз основа на неравноправни клаузи, представлява ли твърде обвързващо за потребителя.

Сочи основания за нарушение на материално правни норми, основание за отмяна съгласно чл. 281, т.3 ,пр. 1 от ГПК. Излага съображения относно неправилно приложение на материалния закон относно неприлагане на клаузите, които увреждат потребителя и не са съответни на чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13 ЕИО. Счита, че договорите не следва да се прилагат в частта относно неравноправните клаузи и по специално чл. 6, пар. 1 от същия, тълкуван с решение С-488/11 г., съгласно който съдът няма право да се позовава на национални правни разпоредби, за да приведе неравноправни клаузи в съответствие с изискванията за равнопоставеност, а следва изобщо да не ги приложи. Сочи, че съдът следва да не приложи клаузите, които са неравноправни и да запази тези клаузи, които не са. Счита, че е следвало да се възстанови равновесието между страните. Излага подробни съображения за неизпълнение на задължението от страна на банката да отчита кредита в недължимата валута швейцарски франкове, въпреки липсата на реално усвояване в тази валута и решение на КЗП по отношение на клаузите от договора, с което решение били обявени за неравноправни.

Моли да се допусне касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Несъобразяването от банката на наличието на неравноправни клаузи в потребителски договор, установено с влязло в сила съдебно решение, води ли до възникване право на потребителя да развали договора и това поведение представлява ли виновно неизпълнение на договора?

2. Може ли да се приеме за съществено задължението на банката да спре и да не прилага неравноправни клаузи от сключения с потребителя потребителски договор? Отказът да спре да прилага тези неравноправни клаузи представлява ли несъществено задължение на банката?

3. Подлежи ли на разваляне договор за банков кредит, в случай, че банката продължава да прилага установени с влязло в сила съдебно решение неравноправни клаузи по него?

Счита, че допускането на касационно обжалване на решението на въззивния съд в обжалваната част, следва да бъде на основание чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Счита, че решението е очевидно неправилно, като изводът на съда, че банката не може да бъде в неизпълнение след като вече е отпуснала сумата по договор за банков кредит, постановеното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като е налице явно противоречие в мотивите на решението, нарушена е формалната логика и изводите на съда били явно необосновани, основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК.

Излага съображения относно липсата на защитни клаузи в сключения договор относно качеството му на потребител и липса на регламентация на правото на отказ от договора. Единственият начин да не се приложат неравноправнитеклаузи, бил разваляне на договора, за което били налице основания.

Отправя искане за преюдициално запитване, на основание чл. 628 от ГПК относно приложението на Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по – специално чл. 6, пар. 1, съгласно който договорите, които включват неравноправни клаузи не следва да обвързват потребителите, но когато останалата част от договора (без неравноправните клаузи) не страда от пороци, същата не следва да загубва действието си.

Ако е установено, че клауза за едностранно изменение на лихвения процент по договор за кредит, сключен между търговец и потребител е неравноправна, допустимо ли е националният съд да приеме, че потребителят има право да развали договора за банков кредит, в случаите когато тези клаузи са обявени от националния съд за неравноправни, но банката отказва да приложи решението и продължава да начислява суми въз основа на тях на потребителя?

Отказът да се даде право на потребителя да развали договор за банков кредит с банка, когато последната продължава да начислява суми въз основа на неравноправни клаузи, представлява ли твърде обвързващо за потребителя?

Ответникът „Юробанк България“ АД чрез адв. Ю. Г. оспорва искането за допускане на касационно обжалване. Счита, че решението в обжалваната част не е недопустимо, включително в присъждане на законната лихва. Счита, че са налице обективни предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и въззивният съд е бил длъжен на основание чл.235, ал.3 от ГПК да вземе предвид този факт. Счита, че решението не е явно необосновано. Подчертава, че липсва неизпълнение на задължение на банката на основание договора за банков кредит. Договорът може да се изпълнява и без части от клаузите, тъй като съществените елементи били налице. Запазването на договора не било в противоречие с интересите на кредитополучателя.

Счита, че искането на основание чл. 628 от ГПК, е неоснователно. Налице била практика на СЕС по поставените правни въпроси.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да постанови процесното решение, с което е признал правото на вземане на банката, на основание договор за банков кредит, въззивният съд е приел, че е установено сключване на договора за банков кредит, както и действие на цесиите между банката и цесионера и между цесионера и банката, както и наличието на установено между страните с влязло в сила съдебно решение, относно установени неравноправни клаузи съгласно чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 от договора за банков кредит, с които е била предвидена възможност банката едностранно да променя лихвения процент относно дължимите суми, на основание сключения договор. Банката е предоставила на кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове на левовата равностойност към датата на усвояване, съгласно приложение 1. Кредитът бил усвоен по блокирана сметка, усвоеният кредит се превалутирал служебно в евро по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към еврото на банката. Определено е, с оглед влязлото в сила решение, че кредитът следва да се определя при първоначалния лихвен процент от 5,45 %. С оглед заключенията на вещите лица пред първоинстанционния и въззивния съд е прието, че към деня на получаване на исковата молба – 14.03.2018 г. няма дължими вноски за главница, възнаградителна лихва и годишни такси с настъпил падеж при изчисляване на задълженията на ответника по курс „купува“ на швейцарския франк към лева на „Юробанк България“ АД към момента на усвояване на кредита и при съобразяване на първоначалния погасителен план. Надплатената сума към 14.03.2018 г. е в размер на 3 534,98 CHF. С нея се погасяват: лихвите от вноски с падеж от 08.04.2018 г. до 08.08.2018 г. - общо 755.96 CHF; главници от месечни вноски 08.04.2018г. до 08.08.2018 г. - общо 2 779.02 CHF. В случай, че от преизчисления размер на извършените плащания се изключи сумата от 2 406.33 шф.франкове, тази сума била по-малка от посочената надплатена сума в размер на 3 534.98 CHF., поради което не се променяло погасяването до дата 14.03.2018 г., т.е., и при изключване на сумата от 2 406.33 CHF, вноските с настъпил падеж до 14.03.2018г. били изцяло погасени по главница, възнаградителна лихва и годишна такса за управление. Няма дължими мораторни лихви и такси за просрочие на вноски. Надплатената сума е установена да е в размер на 1128.65 CHF, с която се погасяват лихвите от вноски с падеж 08.04.2018 г. и 08.05.2018 г., общо в размер на 290.57 CHF, главницата от вноска с падеж 08.04.2018 г. в размер на 563.75 CHF и част от главницата от вноска № 126 с падеж 08.05.2018 г. - 274.33 CHF. Общо главница - 838.08 CHF. Остатъкът от главница по първоначалния погасителен план е установена в размер 33 077.88 CHF и обхваща вноски с падеж от 08.08.2018 г. (частично) до 08.11.2022 г., която е датата на последната погасителна вноска.

Прието е, че клаузата на чл.6, ал.2, изречение второ, е неравноправна, поради което кредитът трябва да бъде върнат в уговорения размер и валута – равностойността в швейцарски франкове на 52 619 евро по първоначално определения курс, т.е по курс “купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, без това да води до изменение на основните уговорки. Към 14.06.2017 г. ответникът не е имал непогасени задължения с настъпил падеж за главница и възнаградителна лихва, поради което не е имало основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

Въззивният съд е приел, че при липса на жалба от страна на банката, следва да приеме, че е обвързан от приетата неравноправност на чл. 6, ал. 2, изречение второ, както и от приетото, че няма основание за обявяване на предсрочна изискуемост към датата, твърдяна от банката – 14.06.2017 г.

За спорно е прието обстоятелството дали следва да се присъждат вноски с настъпил падеж за периода 08.08.2018 г. до 08.04.2022 г. при липса на основание за предсрочна изискуемост към деня на исковата молба и законна лихва върху тях от деня на подаване на исковата молба до плащането, дължи ли ответникът възстановяване на платените от банката застрахователни премии за имота на ответника, както и дължи ли разноски за нотариална такса за подновяване на ипотека.

По повод твърдението на въззивния жалбоподател, че с покана от 08.06.2015 г. и заявление от 03.08.2015 г. е развалил договора за банков кредит, въззивният съд е приел, че правото на разваляне на договора възниква при неизпълнение, за което страната отговаря, когато то не е незначително с оглед интереса на кредитора. В поканата си до банката ответникът е посочил, че неизпълнението от страна на банката се изразява в това, че въпреки влязлото в сила съдебно решение не е актуализиран размерът на лихвата и не е възстановила надплатените суми.

Установено е, че банката е отчитала погасяванията, направени от длъжника според промените в курса на швейцарския франк и че при констатирана неравноправност на клаузите за промяна на валутния риск от 27.05.2015 г. не е съобразено изчисляването на договорната лихва.

Прието е, че основното задължение на банката е да отпусне уговорената сума, като реципрочно е задължението на кредитополучателя да върне сумата. Установено е, че е изпълнено задължението от банката.

Установено е, че банката е изпълнила задължението си. Несъобразяването от банката на наличието на неравноправни клаузи не е прието като неизпълнение на договорно задължение, съответно е прието, че следва да се извърши корекция като се приеме, че кредитополучателят погасява задълженията си по първоначалния курс купува на швейцарския франк към 08.11.2007 г. – 1.695509, към евро.

Прието е, че кредитополучателят няма право да развали договора, поради това, че не е установено неравноправието на клаузите на чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал. 2, изр. 1 от договора.

Потестативното право на разваляне на договора от страна на длъжника не е възникнало поради изпълнение на същественото за банката задължение. Неоснователни са въззивните оплаквания срещу приетото от СГС в същия смисъл. Въззивният съд не установява неравноправност на чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 1 и ал. 3 и чл. 6, ал. 2 изречение първо. Прави извод, че потребителят е избрал да сключи договора в шв.франкове именно поради изгодния курс към деня на сключването му. За да направи този извод е прието, че трайната практика на ВКС, израз на която е решението по по т.д.№ 1467/2019 г. на ІІ т.о. на ВКС, предвижда, че „в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната – евро, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /швейцарски франкове.

Направен е извод, че независимо независимо от приетата неравноправност на чл. 6, ал. 2 изречение второ поради служебно превалутиране на платените в лева или евро суми в швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро и поемане на целия валутен риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателя - потребител при прилагане на диспозитивни правни норми, може да се възстанови правното и фактическото положение на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи. Обобщен е извод, че договорът е валиден и без тези клаузи, на чл. 6, ал. 2 предвид разпоредбата на чл. 430 ТЗ, съгласно която с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Въпреки преценка на клаузата на чл. 6, ал. 2 като неравнопаставена е преценено, че уговорката за за предоставяне на кредитен лимит в равностойността на швейцарски франкове на 52 619 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита и по който сумата е предоставена към момента на усвояване на кредита, е валидна като ясна и не създаваща задължения, в ущърб на кредитополучателя-потребител. Прието е, че въпреки неравноправност на клаузите на чл. 6, ал. 2 изречение първо от договора, то кредитът следва да бъде върнат в уговорения размер и валута – равностойността в швейцарски франкове на 52 619 евро по първоначално определения курс, т. е. по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, без това да води до изменение на основния предмет на договора. Позовавайки се на практиката на СЕС, решение от 25 ноември 2020 г., Banca B., C-269/19, EU:C:2020:954, т. 44, въззивният съд е приел, че правомощията на съда не могат да се разпростират извън строго необходимото, за да се възстанови договорното равновесие между страните по договора и по този начин да се защити потребителят от особено неблагоприятните последици, които обявяването на недействителността на разглеждания договор за кредит би могла да предизвика, поради което на съда не е позволено да изменя или да смекчава свободно съдържанието на неравноправните клаузи, поради което следва да се приеме, че договорът е валиден без тези клаузи.

Във връзка със задължението на съда да се произнесе по неравноправността на клаузата за предсрочна изискуемост е прието, че договорената възможност длъжникът да загуби предимствата на срока и от него кредиторът да иска предсрочно пълно изпълнение, не е нищожна. Посочено е с оглед разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, че предсрочната изискуемост е възможност, предвидена в закона, както и специално за договорите за банков кредит – в разпоредбата на чл. 432 от ТЗ. Позовавайки се на чл. 432 от ТЗ и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, въззивният съд е приел, че нормата предвижда, че кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем при неплащане на една или повече вноски, в какъвто смисъл е и клаузата на т. 18.1. от договора за кредит. Упражняването на правото на банката надлежно, може да се преценява в контекста на добросъвестно и точно изпълнение на договорните задължения, като преценката за наличие на съразмерност на упражненото право от страна на банката да превърне вземането си в предсрочно изискуемо /да лиши длъжника от преимуществото на договорения срок/ и неизпълненото задължение от страна на длъжника, е посочено, че не може да се изведе от самото формулиране на договорната клауза за предсрочна изискуемост. Въззивният съд е посочил, че преценката е конкретна и зависи от размера на задължението на ответника, от размера на договорените погасителни вноски, а не само от техния брой, от договореното какво погасяват тези вноски – само главница, само лихви или и двете в някакво съотношение и т.н. В конкретния случай е прието, че предсрочна изискуемост не е настъпила преди процеса, поради липсата на обективно основание за това – ответникът е изпаднал в забава едва след 08.08.2018 г., поради което е прието, че е безпредметна преценката за добросъвестното упражняване на правото по т. 18.1. от договора.

Установено е от допълнителното заключение на вещото лице, че при изчисляване на вноските съобразно първоначалния план и при курс „купува“ на шв.франк към деня на усвояване на кредита, т.е. без прилагане на неравноправните клаузи за едностранна промяна на лихвите и прехвърляне на валутния риск, ответникът не е имал непогасени вноски нито към деня на твърдяната от банката предсрочна изискуемост – 14.06.2018 г., нито към деня на исковата молба – 26.10.2017 г., нито към получаването й – 14.03.2018 г.

Съобразено е тълкуването на чл. 235, ал. 3 от ГПК, изразено в т. 9 на ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1.2. на ТР № 6 8/02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и в решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на II ТО, решение № 42/03.06.2020 г. по т. д. № 1680/2019 г. на I ТО, както и решение № 86/27.10.2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на I ТО., като е прието, че тази норма се прилага и в производство по чл. 422 от ГПК и съдът следва да вземе предвид всички факти, които са от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска – от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска. Възивният съд е приел, че това правило се прилага и при предявения осъдителен иск на основание чл. 430, ал.1 от ТЗ.

Прието е в настоящия случай, че размерът на просрочените вноски към деня на приключване на устните състезания на въззивната инстанция е 33 077.88 CHF и обхваща вноски с падеж от 08.08.2018 г. (частично) до 08.11.2022 г. Към същия момент всички вноски са с настъпил падеж. Ответникът не бил доказал да е заплатил вноски с падеж след 08.08.2018 г., поради което е прието, че следва да ги заплати.

Неоснователни са приети оплакванията, че видно от заключението по съдебно - счетоводната експертиза, ответникът е върнал повече вноски в сравнение с усвоената главница, поради което липсва основание за присъждане на каквито и да е суми на банката. Установена е дължимост на вноските с падеж след 08.08.2018 г. независимо от надплатените преди това суми в резултат на неравноправните клаузи. Поради липса на въззивна жалба от ищеца е прието, че ответникът не може да бъде осъден да заплати всички вноски до края на погасителния план и решението следва да бъде потвърдено в частта, в която е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД сумата от 28 562.26 швейцарски франка главница, дължима по договор за 7 кредит за покупка на недвижим имот H L 27864/12.10.2007 г., дължими за периода 08.08.2018 г. до 08.04.2022 г. Прието е, че с отправеното с исковата молба изявление за предсрочна изискуемост и установеното неизпълнение на задълженията, е налице предсрочна изискуемост на вземането в посочения размер.

Разгледано е оплакването във въззивната жалба, че липсва правно основание за начисляване на такси по договора за кредит, тъй като видно от клаузите му, такива не се предвиждат. Кредитополучателят бил депозирал формуляр за подаване на жалба вх. № 238/09.10.2014 година, с което е поискал възстановяването им. Законовата забрана за събиране на такси, свързани с усвояване и управление на кредита, следвало да се приложи и към процесния договор. СГС е уважил това възражение на ответника и е приел, че той не дължи такси за управление на кредита, тъй като, съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, като според първоинстанционния съд тази разпоредба е приложима и за договори, сключени преди влизане в сила на закона, по силата на параграф 13 от ПЗР към ЗИД на ЗПК/ДВ, бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г./. Оплакванията са неоснователни, тъй като са уважени с обжалваното решение. По отношение на разноските за нотариална такса за подновяване на ипотека е прието, че съгласно чл.13, ал.2 от договора, таксите за подновяване и заличаване на ипотека са за сметка на кредитополучателя. Прието е, че текстът е ясен и разбираем за потребителя, не създава дисбаланс в отношенията потребител-търговец и при доказаност на разхода с извлечението от сметка и основното заключение на ССЕ, приета от СГС, таксите за подновяване на ипотека до размера, уважен от първата инстанция, се дължат от кредитополучателя.

С оглед оплакването, че банката неправомерно подновявала служебно застраховката върху недвижимото имущество, представляващо обезпечение по кредита върху необосновано висока застрахователна стойност, определена от банката като завишена. Оплакването било отнесено от кредитополучателя до „Юробанк България" АД заявление вх. № 782/08.11.2012 г. и изрично изразена воля, че не желае да бъде подновявана застраховката по жилищния кредит без негово съгласие. Въззивният съд е преценил уговорката в чл. 14, ал. 1 от договора, съгласно която кредитополучателят е длъжен да застрахова недвижимия имот, който е предоставил като обезпечение и чл.14, ал 5 от договора, съгласно който, когато разходите за застрахователната премия са заплатени от банката, с техния размер се увеличава задължението на кредитополучателя по договора. Преценено е, че клаузите са на ясен и разбираем за потребителя език и не създават дисбаланс в отношенията потребител-търговец. Прието е ,че са доказани със застрахователни сертификати и платежни нареждания претендираните разноски за платена застраховка. Прието е, че претенцията за завишаване на застрахователната стойност е недоказана. Не било доказано банката да има интерес от по-високи застрахователни премии, като кредитополучателят бил се съгласил с клаузата на чл. 14 от договора. След като банката била направила разход, кредитополучателят следвало да го възстанови.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основание, обосноваващи извод, че решението е вероятно да е нищожно, съгласно чл. 280, ал.2 ,пр.1 от ГПК.

По отношение на доводите за евентуална недопустимост на въззивното съдебно решение, настоящият съдебен състав намира, че доводите на касатора са неоснователни. Присъждането на падежиралите вноски, дължими преди предявяване на иска и след настъпване на предсрочната изискуемост и до размер на дължимост на сумата, подлежаща на връщане, поради настъпила предсрочна изискуемост не може да се приравни на бъдещи вземания. Въззивният съд е приложил нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК, за да приеме, че след отнемане предимството на срока от кредитора, кредитополучателят дължи връщане на получената в заем сума, както и до определен момент дължи уговорената възнаградителна лихва. Така е определил, че вземането за връщане на незаплатената част от кредита е изискуемо и следва да бъде осъден кредитополучателят да върне цялата сума, в установения размер. Така установената изискуемост на вземането за връщане на сумата не представлява бъдещо вземане, а установено по основание и размер, вземане, поради наличието на сключен договор, неизпълнение на задължението за точно погасяване по размер на задължението и отнемане на предимството на срока, обявяване на кредита за предсрочно изискуем в пълния размер, с изключение на изпълнената част от задълженията, както са установени от съда.Присъждането на сумите не представлява присъждане на бъдещи вземания. Не са налице процесуални пречки за разглеждане на исковете, съответно за постановяване на въззивното решение, респ. не са налице основания, обосноваващи извод, че решението е евентуално недопустимо. Липсват основания, обосноваващи извод, че решението е вероятно недопустимо.

С оглед соченото основание съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че при постановяване на решението и осъждане на кредитополучателя да заплати сумите на основание договора за кредит, са нарушени правилата на формалната логика. Въззивният съд е посочил, че е налице неравноправна клауза в чл. 6, ал. 2 от договора, като валутния риск от промяна на съотношението евро/шв.франк е възложен на кредитополучателя- потребител и при приложение на диспозитивни правни норми може да се възстанови правното и фактическото положение към момента на сключване на договора, без неравноправните клаузи, като е посочено, че уговорката за връщане на кредита в швейцарски франкове съобразно курса към евро към момента на отпускане на кредита, не е неравноправна и следва да се приложи. Приемането от една страна наличието на валутен риск, прехвърлен върху потребителя, от друга страна въпреки валутния риск, липса на неравноправна клауза формира противоречие в мотивите, което е релевирано от касатора.

Предвид установеното основание на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК следва да се допусне касационно обжалване на въззивното съдебно решение в обжалваната част.

Върховният касационен съд на Р България