Определение № 5094 от 06.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2556/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. Д. И., чрез адв. Ц. Б., срещу решение № 41/04.03.2025г. по в.гр.д.№ 509/2024г. по описа на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление за разликата над 8 000 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева. Касаторът иска отмяна на решението в обжалваната част с доводи за неправилност и необоснованост. Твърди, че не е отчетен интензитетът за търпените от него вреди, а размерът на обезщетението за тях е занижен. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи това на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по обобщения от касационната инстанция (съобразно т. 1 на ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС) въпрос за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка. Насрещната страна по жалбата – ответникът Прокуратура на Р България, не е депозирала отговор. Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да уважи предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неимуществени вреди до размер от 8 000 лева, въззивният съд е взел предвид следните конкретно установени по делото обстоятелства: 1/ от една страна, свързаните с наказателното преследване – обвинението срещу ищеца е едно, изменено през 2020г., за тежко престъпление; наказателното преследване срещу ищеца е продължило около три години и половина – от 06.06.2018г. до 17.01.2022г.; наказателното производство не е било съдопроизводствено усложнено, приключило е в досъдебната си фаза; ищецът е бил задържан за 24 часа и е търпял мярка за неотклонение „парична гаранция“ и 2/ от друга страна, касаещите начина, по който наказателното производство е засегнало личната сфера на ищеца, като тук са съобразени обичайният характер на търпените неимуществени вреди - притеснение, неудобство, несигурност, чувство на унижение, смущение в социалното общуване, уронване на доброто име; възрастта на ищеца – 41 години; високият интензитет на страданията му, установен от събраните гласни доказателства, както и обстоятелството, че заболяването на детето на ищеца по време на наказателното преследване няма връзка с последното. Съпоставката на очертаните по-горе две групи обстоятелства е предпоставила извода на въззивния съд, че справедливият размер на претендираното обезщетение не надхвърля присъдените от първата инстанция 8000 лева. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касатора въпроси са обуславящи, но с обжалваното решение не са разрешени в отклонение от практиката на ВКС. Съгласно задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на нея константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна и включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността и начина на развитие на наказателното производство; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство; съдебното минало на ищеца; дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу него, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално, трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им. Размерът му, освен с особеностите на конкретния случай, следва да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането. Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, подлежат на обезщетяване. Обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване; дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. Въззивният съд се е съобразил изцяло с цитираните разрешения на съдебната практика, като е присъдил обезщетение само за обичайните неимуществени вреди, а определяйки глобалния размер на обезщетението е съобразил и оценил всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, които са критерии за справедливост. Касаторът не обосновава несъгласието си с конкретния размер на присъденото му обезщетение, а доводът за занижаването му е оплакване за неправилност, относимо към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. В обобщение, няма основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и съдът