Определение № 555 от 06.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3585/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по постъпили две касационни жалби срещу въззивно решение № 450 от 14.04.2025 г., постановено по в. гр. дело № 3027/2024 г. по описа на Апелативен съд – София. С посоченото съдебно решение състав на Софийския апелативен съд (САС) е отменил решение № 1884 от 29.03.2024 г. по гр. д. № 5174/2023 г. на СГС в частта, в която е отхвърлен предявеният от П. К. Д. против Софийски районен съд иск с правно основание в чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 7 000 лева, представляваща разликата между 3 000 лв. до размера от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане на гр. д. № 54463/2011 г. на СРС в разумен срок, и вместо това в отменената част е осъдил Софийски районен съд да заплати на П. К. Д. от [населено място] сумата от още 7 000 (седем хиляди) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане на гр. д. № 54463/2011 г. на СРС в разумен срок, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.02.2023 г. до окончателното плащане, като е потвърдил решение № 1884 от 29.03.2024 г. по гр. д. № 5174/2023 г. на СГС в останалата му обжалвана отхвърлителна част. Постъпила е касационна жалба от ищеца П. К. Д., действащ чрез адвокат М. Х., против така посоченото въззивно решение, в частта му, в която е потвърдено решение № 1884 от 29.03.2024 г. по гр. д. № 5174/2023 г. на СГС в отхвърлителната му част за разликата над сумата от 10 000 лева до пълния размер на претенцията от 40 000 лева. Касаторът-ищец твърди, че въззивното решение в тази му част е неправилно и незаконосъобразно поради занижен размер на обезщетението, който не отговаря на принципа на справедливост. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя материалноправния въпрос за справедливото определяне на размера на обезщетението, обосновавайки същия с разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. ГПК. Позовава се на съдебната практика, съдържаща се в т. II от ППВС № 4/1968 г.; решение № 40 от 13.05.2020 г. по гр. д. № 2683/2019 г. на III-то г. о.; решение № 50280/11.09.2023 г. по гр. д. № 4210/2021 г. на IV г. о.; решение № 283 от 09.05.2024 г. по гр. д. № 1838/ 2023 г. на IV-то г. о. Отделно твърди, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, излагайки мотиви за несъобразяване на определения размер на обезщетението с икономическата обстановка в страната и с базовите към днешна дата понятия, обуславящи стандарта на обществено-икономическия живот в страната. Постъпил е отговор на тази касационна жалба от ответната страна – Софийски районен съд (СРС) със становище за нейната неоснователност и с твърдения, че в представеното изложение касаторът е изложил съображения, касаещи правилността на съдебното решение, и в частност размера на присъденото обезщетение, поради което съгласно трайната установена съдебна практика не е основание за допускане на касационно обжалване. Постъпила е касационна жалба и от Софийски районен съд против постановеното въззивно решение в частта му, в която СРС е осъден да заплати на П. К. Д. от [населено място] сумата от още 7 000 (седем хиляди) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане на гр. д. № 54463/2011 г. на СРС в разумен срок, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.02.2023 г. до окончателното плащане. Касаторът-ответник твърди, че в тази част въззивното решение е очевидно неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК този касатор поставя следния въпрос: Необходимо ли е да се доказва настъпването на конкретни претърпени неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от неразумна продължителност на съдебно производство в иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, за да бъде определено обезщетение по справедливост, съответно да бъде приет за основателен иска или е достатъчно съдът да се позове на оборимата презумпция за претърпени неимуществени вреди при установена от него забава в съдебно производство? Твърди се, че въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд - чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, както и в противоречие с практиката на Европейския съд по правата на човека. Сочи се следната съдебна практика: ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 170/04.02.2020 г. по гр. д. № 4835/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 134/04.07.2016 г. по гр. д. № 5992/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 92/02.08.2016 г. по т. д. № 965/2015 г. на ВКС, I ТО, решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д.№ 924/2019 г. на ВКС, IV г. о.. Постъпил е отговор на тази касационна жалба от ищеца със становище за нейната неоснователност. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба на всяка една от страните е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С постановения от него съдебен акт въззивният съд е приел, че събраните пред СГС писмени доказателства еднозначно сочат, че гр. д. № 54463/2011 г. по описа на СРС е образувано по подадена на 09.12.2011 г. искова молба от П. К. Д., с която са предявени срещу А. Д. Д. искове както следва: иск с правно основание в чл. 26 ЗЗД за признаване на нищожността на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане и иск с правно основание в чл.108 ЗС за признаване на ищеца за собственик на Ѕ ид. ч. от недвижим имот и осъждане на ответницата да предаде владението на имота; че с разпореждане от 16.12.2011 г. на ищеца са дадени указания за вписване на исковата молба; вписването е извършено на 21.12.2011 г.; на 06.01.2012 г. съдът е разпоредил връчване на препис от исковата молба на ответника; на 07.03.2012 г. е постъпил писмен отговор; с разпореждане от 02.04.2012 г. съдът е констатирал нередовност на исковата молба и дал е указания на ищеца, които са изпълнени на 23.04.2012 г. Въззивният съд е констатирал, че на 04.11.2013 г. съдът е постановил определение по чл.140 ГПК и е насрочил открито съдебно заседание по делото на 10.12.2013 г. и на посочената дата е проведено съдебно заседание, в което е даден ход на делото, докладвани са предявените искове, събрани са допуснатите доказателства - писмени и гласни (чрез разпит на ангажирани от двете страни свидетели) и са проведени устни състезания, след което съдът е обявил, че ще се произнесе с решение; съдебното решение е постановено на 05.05.2023 г. като предявеният иск е отхвърлен; на 05.06.2023 г. е постъпила въззивна жалба от ищеца, но същата е оттеглена от него с молба от 20.06.2023 г. и постановеното решение е влязло в сила на 25.07.2023 г. Съдът е приел, че при определяне дали гражданското производство е разгледано в разумен срок, следва да съобрази критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ: обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Съдът е достигнал до извода, че искът е основателен, тъй като общата му продължителност надвишава 11 години и 8 месеца, като през целия период производството се е развило в една съдебна инстанция. Относно размера на дължимото обезщетение с оглед принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД въззивният съд е отбелязал, че справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики; че размерът на обезвредата следва да е пълен и справедлив, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всеки човек има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с нарушаване правото му на разглеждане и решаване на конкретното дело в разумен срок. Въззивният съд е констатирал, че видно от събраните по делото пред СГС гласни доказателства /показанията на свид. В. К./, на П. Д. се е отразило негативно продължителността на съдебното производство, предизвиквайки у него чувства на безпокойство, тревожност и неудовлетвореност; загубил интерес към делото, първоначално звънял на свид. К., който му бил адвокат по вещноправния спор пред районния съд да се интересува как върви производството и дали има решение по спора; след това бил с чувство на безизходица, загубил интерес и желание да пита какво става; че след като излязло решението след повече от 10 години, макар и да загубил делото, преценил, че не му се занимава повече и да чака още 10 години за окончателното решаване на спора, при което решението влязло в сила. Решаващият съд е приел, че сумата от 3 000 лв., определена от първостепенния съд е недостатъчна като заместваща облага за претърпените болки и страдания, тъй като не е отчетено преди всичко цялостната продължителност на съдебния процес от повече от 10 години, вкл. от датата на обявяване на устните състезания за приключени до постановяване на съдебния акт, както и че това е далеч над разумния срок по смисъла на чл. 2б ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Приел е за справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение от 10 000 /десет хиляди/ лева и съобразно този свой краен извод е постановил съдебния си акт. По допускане на касационното обжалване: За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Поставеният от касатора-ищец въпрос в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаещ критериите за определяне на обезщетение за бавно правосъдие, е обуславящ за решаващия правен извод в атакуваното решение и е от значение за крайния изход на конкретния правен спор, т. е. осъществява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за наличие на общо основание за допускане на касационно обжалване. Що се отнася до посочения от касатора специален критерий за допускане на решението на касационен контрол, настоящата инстанция съобрази следното: Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68 г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната по чл. 290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД относно случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2б от ЗОДОВ за дейност на органите на съдебната власт, довела до нарушаване на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок. В тази практика обобщено се приема, че такива обстоятелства поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото поведение. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. При специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, в ал. 2 от разпоредбата самият законодател примерно е изброил обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. При определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съдът изхожда от общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база взема икономическите показатели и стандарт в страната, към момента на увреждането и съобразява как се възприема понятието справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата, намерило израз в съдебната практика по идентични казуси. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др.), още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния” срок предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната (вкл. процесуалното й качество в него) и др. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценяват от съда с оглед на конкретния спор. Размерът на обезщетението се определя по справедливост съобразно конкретно установените за случая релевантни обстоятелства при съобразяване наличието на оборима презумция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време, лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата му от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрият начин работата, така че резултатът от престъпното деяние да бъде овъзмезден. Вредите над обичайните подлежат на установяване, като обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането на държавата по чл. 2б ЗОДОВ (признаване факта на увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Когато уврежданията са идентични (вредите са резултат от идентична дейност, осъществена по отношение на различни страни, но по едно и също дело), независимо че за всяка личност начинът на понасяне на причинените увреждания не може да е еднакъв, следва размерът на обезщетението, доколкото се касае за сходен случай, да е в сходни граници. Моментът, към който се преценява увреждането, е този, в който е приключило производството, което може да стане и в хода на съдебното производство по иска по чл. 2б ЗОДОВ (чл. 235, ал. 3 ГПК). Съдът преценява всички релевантни обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и формулира в мотивите на акта си резултата от тази преценка. Въззивното съдебно решение е съобразено с това правно разрешение, възприето в практиката на ВКС – решение № 34 от 21.01.2026 г. по гр. д. № 3294/2024, IV г. о. на ВКС; решение № 99 от 20.02.2025 г. по гр. дело № 325/2024, III г. о. на ВКС; решение № 62 от 29.06.2023 г. по гр.д.№ 4227/2022 г., ІІІ г.о. на ВКС; решение № 41 от 20.12.2023 г. по гр. д. № 3717/2022, ІІІ г.о. на ВКС; решение № 6 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. и др. Посочената от касатора съдебна практика (решение № 40 от 13.05.2020 г. по гр. д. № 2683/2019 г. на III-то г. о.; решение № 50280/11.09.2023 г. по гр. д. № 4210/2021 г. на IV г. о.; решение № 283 от 09.05.2024 г. по гр. д. № 1838/ 2023 г. на IV-то г. о.) дава същия отговор на така поставения въпрос и обжалваното въззивно решение не е в противоречие с нея. Въззивният съд е отчел всички релевантни за спора обстоятелства, посочени по-горе. Повдигнатият от касатора-ответник Софийски районен съд въпрос в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е относим и не е обусловил крайния правен извод на съда, поради обстоятелството, че въззивният съд не се е позовал на наличието на оборима презумция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди, а се е позовал на събрани по делото гласни доказателства. Въпросът не обосновава общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол. Въпреки това, за пълнота на изложението следва да се посочи, че предмет на настоящото производство е иск за обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ, представляващ ефективно вътрешноправно средства за защита по отношение на оплаквания за прекомерна продължителност на граждански, наказателни и административни производства. При установяване на нарушение на изискването за разумен срок ЕСПЧ присъжда обезщетение както за имуществените, така и за неимуществените вреди, които са пряка последица от нарушението. В делата по чл. 2б от ЗОДОВ ищецът дължи пълно и главно доказване на претърпените имуществени вреди и причинно-следствената връзка между тях и неразумната продължителност на производството. Не е такъв случаят обаче при доказването на неимуществените вреди. Съгласно практиката на ЕСПЧ съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди. В случай че някои от вредите не могат да бъдат изчислени точно или ако отграничаването на имуществените от неимуществените вреди е трудно, ЕСПЧ прави обща оценка на вредите. Тази практика на ЕСПЧ е възприета и в съдебната практика, създадена през последните години от Върховния касационен съд, в която също се приема, че размерът на обезщетението при предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ за бавно правосъдие се определя по справедливост съобразно конкретно установените за случая релевантни обстоятелства при съобразяване и на наличието на оборима презумция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Вредите над обичайните подлежат на установяване. В този смисъл са решение № 122 от 28.10.2020 г. гр. д. № 611 по описа за 2020 г. на ІІІ г.о. на ВКС; решение № 50002 от 20.03.2024 г. по гр. д. № 290 по описа за 2023 г. на ІІІ г.о. на ВКС; решение № 245 от 23.04.2024 г. по гр. д. № 1860 по описа за 2023 г. на ІІІ г.о. на ВКС; решение № 61 от 05.02.2025 г. по гр. д. № 273 по описа за 2024 г. на ІІІ г.о. на ВКС; решение № 435 от 10.07.2025 г. по гр. д. № 4315 по описа за 2024 г. на ІІІ г.о. на ВКС. Не е налице въведената и от двамата касатори очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, свеждаща се само до квалифицирани състави на неправилност (допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти), каквито не са осъществени по настоящото дело. В обобщение, никой от касаторите не обосновава предпоставките за допускане на обжалваното въззивно съдебно решение на касационно обжалване, поради което достъп до касация следва да бъде отказан. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение