Определение № 1146 от 08.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 106/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Т. Ж., чрез адв. Й. Д. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 137/05.10.2023 г., постановено по в. т. д. № 74/2023 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, ГО, с което след частична отмяна и потвърждаване на решение № 113/01.12.2022 г., постановено по т. д. № 146/2021 г. по описа на ОС-Плевен, изцяло е отхвърлен предявеният от А. Т. Ж. срещу ЗД „Бул Инс” АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 150000 лв. (до обжалваемия размер от ищеца с предявената от него насрещна въззивна жалба), представляваща заместващо обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на настъпило на 27.08.2020 г. ПТП, причинено от водач на МПС, чиято деликтна отговорност е била обезпечена от ЗД „Бул Инс” АД чрез договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, ведно със законната лихва от 31.03.2021 г. до окончателното ѝ заплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила то е необосновано – поради недопускане на повторна САТЕ е останал не напълно изяснен механизмът (динамиката) на процесното ПТП. В този смисъл, поддържа заявеното до момента фактическото твърдение, че принос за причиняване на вредоносния резултат имат и двамата участници в релевантното застрахователно събитие – водача на лекия автомобил и пострадалото дете-велосипедист, поради което въззивният съд неправилно е достигнал до фактическия извод, че процесното ПТП е настъпило единствено поради противоправното поведение на ищеца. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „При определяне на степента и размера на съпричиняването при настъпило ПТП от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението?”; 2. „При определяне на степента и размера на съпричиняването при настъпване на ПТП, формалното нарушение на ЗДвП основание ли е да се приеме съпричиняване от страна на осъществилия го участник в ПТП?”; 3. „Как се разпределя съотношението, в което всеки един от двамата участници в ПТП е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат?”; 4. „При определяне на степента и размера на съпричиняването при настъпило ПТП от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението?”; 5. „С оглед засилената защита на уязвимите участници в движението как и по какъв начин следва да бъде определян приносът им за настъпването на процесното ПТП?” и 6. „При наличие на предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК длъжен ли е въззивният съд да уважи доказателственото искане на поискалата го страна (да назначи поисканата от страната експертиза)?” (по тези въпроси твърди противоречие с казуалната практика на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/10.07.2014 г., постановено по т. д. № 1982/2013 г.; решение № 169/28.02.2012 г., постановено по т. д. № 762/2010 г. и решение № 117/08.07.2014 г., постановено по т. д. № 3540/2013 г.). Касаторът счита, че правният отговор на тези материалноправни и процесуалноправни въпроса ще допринесе както за правилното прилагане на закона, така и за развитие на правото. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежен процесуален представител, с редовно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният е съд е съобразил, че първоинстанционният съд е уважил иска до размер на 25000 лв., приемайки, че дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди възлиза на 100000 лв., но то следва да бъде намалено до сумата от 25000 лв. - поради съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия в размер на 75%. Счел е, че тъй като първоинстанционното решение не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният осъдителен иск е отхвърлен за разликата над сумата от 150000 лв. до пълния му предявен размер от 250000 лв., в тази част то е влязло в сила. Разглеждайки предявената от ответното застрахователно дружество въззивна жалба, апелативният съд е достигнал до правното съждение, че тя е изцяло основателна, поради което е отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. За да обоснове този правен извод, въззивният съд е заключил, че процесното ПТП, при което ищецът е получил установените телесни увреждания, не е причинено от виновни противоправни действия на застрахования водач на МПС, поради което не следва да бъде ангажирана неговата деликтната отговорност. Апелативният съд е счел за обективен възприетия при извършване на изследването, предмет на приетата САТЕ, подход за установяване на действителния механизъм на процесното ПТП, вкл. и скоростта на движението на лекия автомобил – тези факти са разглеждани комплексно, съобразно мястото на удара, деформациите върху автомобила, мястото, където е намерено тялото на велосипедиста. Именно при прилагане на този метод установената скорост на движение на автомобила възлиза на 53,10 км/ч, която е малко над разрешената скорост за движение в конкретния пътен участък от 50 км/ч. Въззивният съд е счел, че в случая това превишение на скоростта е ирелевантно, тъй като то не е в пряка причинна връзка с произшествието: според САТЕ сблъсъкът между лекия автомобил и пострадалия велосипедист (ищеца) би настъпил и при движение на автомобила със скорост 50 км/ч. Приел е, че в случая скоростта на движение на автомобила е била съобразена с конкретните условия и в този смисъл, при избиране на скоростта водачът на автомобила не се е отклонил от задълженията си по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Произшествието е настъпило в светлата част на денонощието, при ясно време, суха пътна настилка без неравности, без пречки за видимостта. Действително, вляво от пътното платно се намирал стадионът, но по време на произшествието в района не е имало движение на хора. При така приетата за установена пътна обстановка апелативният съд е заключил, че не са били налице конкретни обстоятелства, които е следвало да бъдат съобразени от водача на автомобила и които са налагали избиране на скорост на движение, по-ниска от разрешената. Счел е от съществено значение обстоятелството, че автомобилът се е движел по път с предимство, а този, по който ищецът е управлявал велосипеда, е без предимство – при знак Б2 „Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство!”. С приближаване на кръстовището за водача на автомобила не е имало основание да намалява скоростта на движение под разрешената - движещите се по пътя без предимство превозни средства е следвало да се съобразят със знака, като спрат и го пропуснат да премине. Следователно, той не бил длъжен да намалява скоростта на движение под разрешената - пътната регулация не е предполагала възникване на опасност. От друга страна, ищецът не е спрял на кръстовището, навлязъл е в пътя с предимство и тогава е настъпил ударът между управлявания от него велосипед и движещия се по пътя с предимство автомобил. Апелативният съд е съобразил фактическите изводи на приетата САТЕ съгласно които към момента, в който водачът е имал техническа възможност да възприеме движението на велосипеда, автомобилът се е намирал на разстояние 30,60 м. до мястото на удара, което било по-малко от „опасната зона” за спиране на автомобила – 34,5 м. при скорост на движение 53,10 км/ч и 31,70 м. при скорост на движение 50 км/ч. Въз основа на тези обстоятелства въззивният съд е обосновал фактическия извод, че от момента, в който е могъл да възприеме движението на велосипедиста, водачът на лекия автомобил не е имал техническа възможност да спре до мястото на сблъсъка и удар би настъпил както при управление на МПС с установената скорост от 53,10 км/ч, така и с разрешената скорост от 50 км/ч. Дори и да се приеме, че считано от момента, в който е имал техническа възможност да види велосипедиста, водачът на автомобила е закъснял с части от секундата (0,68 сек.) при намаляване на скоростта с максимална ефективност, то и в този случай удар между превозните средства би настъпил (според заключението на автотехническата експертиза). Въз основа на тези факти апелативният съд е приел, че застрахованият водачът на процесното МПС не е извършил противоправни действия, а непосредствена причина за настъпване на релевантното ПТП представлява навлизането на велосипедиста (ищеца) в пътя с предимство, по който се е движел автомобилът, без да се съобрази със знака - да спре пред кръстовището, като пропусне МПС да премине. При така приетите за установявани правнозначими факти и изложените правни доводи апелативният съд е счел, че не може да бъде ангажирана деликтната отговорност на водача на лекия автомобил, а, следователно, и обезпечително-гаранционната отговорност на застрахователя по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, поради което предявеният иск е изцяло неоснователен и трябва да бъде отхвърлен. Първите пет поставени материалноправни въпроси не отговарят на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са от значение за изхода на правния спор (правният въпрос да е обусловил решаващата воля на въззивния съд - съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК). При постановяване на обжалваното решение апелативният съд е достигнал до правния извод, че предявеният осъдителен иск за заплащане на претендираното застрахователно обезщетение за причинените на пострадалия велосипедист неимуществени вреди (болки и страдания) е неоснователен, тъй като не е установена една от материалните предпоставки, обуславящи възникването на притезателното право за заплащане на заместващо обезщетение, поради което не е имал повод да обсъжда обстоятелството дали ищецът - чрез своето противоправно поведение, е допринесъл в единния съпричинителен процес на фактите и явленията в обективната действителност за настъпване на процесното ПТП, респ. степента и обема на наведеното под евентуалност от ответника материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. По последния (процесуалноправния) въпрос, уточнен и конкретизиран при приложение на тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, при следната формулировка: „Длъжен ли е въззивният съд, вкл. и служебно да допусне повторна съдебна експертиза, когато във въззивната жалба или в нейния писмен отговор е наведен довод за необоснованост на първоинстанционното решение поради погрешно установяване на конкретен правнорелевантен факт, въз основа на който първоинстанционният съд е основал своята решаваща воля?”, въззивното решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за да се извърши проверка дали той е разрешен в противоречие със задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. От една страна, изрично във въззивната жалба ищецът е релевирал правен довод за необоснованост на първоинстанционното решение, в която е прието, че преди да настъпи процесното ПТП водачът на лекия автомобил се е движел със скорост от 53 км/ч, както окръжният съд е счел за установено, а не с 90 км/ч., както твърди ищецът, а от друга, неизяснено е останало обстоятелството точно при каква скорост на МПС неговият водач е могъл да предотврати настъпването на процесното ПТП – при преценка дали той се е движел със съобразена с всички обстоятелства скорост по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП (да е в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие). Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се разглежда както специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (правните въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото), така и самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението да е очевидно неправилно. Ищецът е освободен на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса – с определение (наречено разпореждане) № 55/01.02.2022 г. по т. д. № 146/2021 г. по описа на ОС-Плевен. Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд