Определение № 49 от 28.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 83/2013 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 11045 от 15.ХІ.2012 г. на [фирма]-гр. Т., подадена против решение № 1542 на Софийския апелативен съд, ГК, 5-и с-в, от 24.ІХ.2012 г., постановено по т. д. № 1490/2012 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 59 на СГС, ТК, с-в VІ-3, от 15.ІІ.2012 г. по т. д. № 1473/2011 г.: за отхвърляне на двата обективно кумулативно съединени осъдителни иска на търговеца настоящ касатор, предявени срещу ответното М-во на труда и социалната политика, с правно основани по чл. 266 ЗЗД и съответно по чл. 86, ал. 1 от същия закон, за присъждането на сума в размер на 159 510.09 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на завеждане на делото /26.ІV.2011 г./ и до окончателното й изплащане, както и на мораторни лихви върху посочената главница за периода от 3.Х.2009 г. и до 25.ІV.2011 г. в размер общо на сумата 24 325.60 лв. Оплакванията на д-вото касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му, като неправилно, и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или, алтернативно - постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който и двата обективно кумулативно съединени осъдителен иска на търговищкото [фирма] срещу ответното м-во на труда и социалната политика да бъдат уважени в предявените по делото размери. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК д-вото касатор обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, изразена в ТР № 30/17.VІ.1981 г. на ОСГК, а също и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 70/2.ІІ.2010 г. на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 41/09 г., по материалноправния въпрос, че сключеният между МТСП и [община] меморандум за разбирателство няма характера на договор в полза на трето лице по смисъла на чл. 22 ЗЗД. Същевременно с приетото от САС по отношение клаузата на чл. 5 от процесния договор за изработка от 28.VІ.2009 г. между настоящия касатор, като изпълнител и [община], като възложител, че така всъщност се обещавало задължаването на едно трето лице – ответното по исковете м-во на труда и социалната политика, атакуваното въззивно решение съдържало произнасяне по противоречиво решаван от съдилищата материалноправен въпрос, видно от съпоставката му с решение № 1395/11.VІІІ.1955 г. на ІV-то г.о. на ВС на НРБ по гр. дело № 2936/1955 г. От друга страна, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, било произнасянето на САС с обжалването решение по въпроса за съотношението между договор за поръчка, договор в полза на трето лице и съответно за обещаване действието на трето лице- на плоскостта на практиката да се сключват т. нар. „меморандуми за разбирателство” в изпълнение на Проект „К. Б.”. Ответното по касация министерство на труда и социалната политика, както и конституираната по делото като трето лице-негов помагач [община], област Р., не са ангажирали свои становища нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, изложени в жалбата на търговищкото дружество. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на [фирма]-гр. Т. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: За да отхвърли двата осъдителни иска на търговеца настоящ касатор, действал като изпълнител на СМР по договор № от 28.VІ.2009 г. с [община], въззивната инстанция е приела, че ответното министерство не следва да отговаря за неизплатеното възнаграждение на изпълнителя, тъй като сключеният преди това между общината и м-во на труда и социалната политика т. нар. „меморандум за разбирателство” в изпълнение на Проект „К. Б.”, по силата на чл. 7 от който „МТСП осъществява плащанията по сключените договори за строителство и оборудване/обзавеждане между Получателя на финансиране и Изпълнителя на СМР/С./КРР”, нямал характера на „договор между равнопоставени субекти в полза на трето лице” - независимо от това, че с него ответното м-во се е задължило да осъществява плащания към изпълнителите вместо общината възложител по договора за изработка. Следователно налице е приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по релевирания от касатора материалноправен въпрос за съотношението между договора за поръчка, от една страна и институтите на договора в полза на трето лице и на този за обещаването на действието на трето лице - от друга, доколкото меморандумът за разбирателство няма правна уредба в действащото ни законодателство. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение