Определение № 325 от 25.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2122/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. И., чрез пълномощника му адв. Д. П. против решение № 123 от 06.02.2023 г. по в.гр.д. № 1903/2022 г. на Окръжен съд Варна, с което като е потвърдено решение № 1785 от 7.06.2022 г. по гр. дело № 16382/2021 г. на Варненския районен съд в обжалваната му част, на основание чл. 128, ал. 1 СК е определен режим на лични отношения на детето Д. И. С. с неговата баба И. В. М. и неговия дядо Ж. В. М., включващ 20 дни през лятната ваканция, когато бащата не е в платен годишен отпуск, и първата половина на всяка от училищните ваканции. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ По какви критерии следва да се ръководи съдът при преценката за интересите на детето при определяне режима на лични контакти с неговите баба и дядо по смисъла на чл. 128 СК при наличие на твърдение от родителя за съществуваща опасност за психическото и емоционалното здраве на детето; 2/ Кои са предпоставките, при които съдът преценява най-добрия интерес на детето при определяне на режима на лични отношения между малолетното дете и неговите баба и дядо, съгласно чл. 128, ал. 1 и 3 СК и дали е в интерес на детето да поддържа разширен режим на лични отношения с бабата и дядото, ако с оглед тяхното поведение това би се отразило на психическото здраве на детето и 3/ Длъжен ли е въззивният съд по чл.235, ал.2 ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и закона. По материалноправните въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 18 от 25.02.2020 г. по гр. дело № 2541/2019 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 50249/8.12.2022 г. по гр.д. № 419/2022 г. на ІV г.о., решение № 79/10.06.2019 г. по гр.д. № 187/2018 г. на ІV г.о., и със задължителната практика на ВС – т.3 на ППВС № 1/12.11.1974 г. По процесуалноправния въпрос се поддържа, че въззивнният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 24 от 28.10.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на І г.о., решение № 422 от 03.06.2010 г. по гр.д. № 805/2009 г. на І г.о. и решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр.д. № 1084/2011 г. на III г.о. Насрещните страни – И. В. М. и Ж. В. М., не са депозирали отговор на касационната жалба. При определяне конкретния режим на лични отношения въззивният съд е преценил събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, вкл. и събраните такива във въззивната инстанция и е достигнал до извод, че в интерес на детето е то да контактува със своите баба и дядо по майчина линия, доколкото по делото не са ангажирани доказателства, сочещи на поведение на ищците, което да е в разрез с общоприети морални норми и с това да се вреди на детето. До този извод съдът е стигнал след преценка на редица конкретно установени по делото обстоятелства, а именно: до смъртта на дъщеря си на 9.11.2018 г., В. М. редовно е помагала в грижите по отглеждането на детето, което е живеело с родителите си в дома на родителите по бащина линия; детето и понастоящем живее с дядо си и баба си по бащина линия, като самият баща – И. И. работи в Англия от 2019 г. и рядко си идва в България – не повече от два пъти годишно за по две седмици; след смъртта на майката на детето Д., контактите на ищците с него са намалели поради поведението на бабата по бащина линия, която е създавала пречки за нормалното им общуване с детето; нито бащата, нито дядото по бащина линия са препятствали контактите на ищците с тяхната внучка; условията в къщата на ищците били подходящи да нормалното отглеждане на детето, а самите те се занимавали с внучка си и тя имала желание да ходи при тях; негативно отношение към ищците има само бабата по бащина линия, която е разпитана във въззивната инстанция; ищците и роднините по майчина линия, както и прародителите на детето по бащина линия и самото дете живеят в едно и също малко населено място – [населено място]. Съобразявайки всички доказателства по делото и установените с тях релевантни за делото факти и обстоятелства, въззивният съд е приел, че в конкретния случай не може да се обоснове извод, че общуването на детето с неговите баба и дядо по майчина линия, вкл. и с разширения роднински кръг по тази линия /леля и братовчеди/ не би било в негов интерес. Приел е, че по делото липсва данни, които да обусловят извод, че определеният режим на лични отношения на детето с ищците би влошил съществено положението му. Напротив, всички данни по делото сочат, че ищците могат да полагат адекватни грижи за детето, че общуването му с тях не би навредило на детето и е в негов интерес да контактува с разширения роднински кръг по майчина линия. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. Формулираните от касатора въпроси имат характер на правни въпроси, но по отношение на същите не е налице поддържания допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие със сочената в изложението задължителна и казуална съдебна практика. Не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВС и ВКС по отношение прилагане на принципа за „най-добрия интерес на детето“, според която съдът следи на първо място за интереса на детето и едва, ако исканите мерки за лични контакти с баба и дядо, са в интерес на детето, съдът постановява такива. Легална дефиниция за „най-добър интерес на детето“ се съдържа в дефинитивната норма на §1, т. 5 ДР ЗЗДет., като съдебна практика на ВКС е изяснила, че интересът на детето е то да се отглежда и възпитава по начин, който му осигурява нормално физическо, умствено интелектуално, нравствено и социално развитие; който му осигурява съобразено с нуждите и наклонностите му образование и възпитание, който го подготвя за живота като отговорна и самостоятелна личност, но най-вече по начин, който му осигурява адекватно упражняване и съхраняване на личните му и имуществени права и интереси и му обезпечава нормално участие в гражданския оборот. Съгласно т.3 от ППВС № 1/12.11.1974 г., което не е изгубило сила и при действието на сегашния СК под „интереси на децата” се разбират всестранните интереси на децата по тяхното отглеждане и възпитание – формиране на трудови навици и дисциплина, подготовка за общественополезен труд и изобщо изграждането на детето като съзнателен гражданин. Определянето на мерки за лични отношения на бабата и дядото с детето, съобразно чл.128 СК е обусловено от конкретната преценка за интереса на детето. Интересът на детето е винаги нещо конкретно, тъй като е интерес на отделна личност. В разпоредбите на §1,т.5 от ДР на Закона за закрила на детето е дефинирано съдържанието на понятието „най-добър интерес на детето”. Начинът, по който е дефинирано съдържанието на това понятие, налага извода, че подходът е индивидуален, ориентиран към съобразяване на специфичните характеристики на детето, като най-разнообразни прояви на личността – физически, психически и емоционални особености, пол, възраст, минало, индивидуални потребности и др. Интересът на всяко дете е да расте в нормална семейна среда, като контактува с родителите си и с роднините от майчина и бащина страна. По този начин детето получава възпитание, подкрепа, придобива опит за различни житейски ситуации. По принцип прародителите са мотивирани да полагат грижи за отглеждане и възпитание на внуците си и то в техен най-добър интерес. Приема се, че при определяне на конкретен режим на лични отношения на дете с баба и дядо следва да се вземат предвид възрастта на детето, нивото на физическото и емоционално развитие на същото, отношението му към бабата и дядото, техните качества да го отглеждат и възпитават, влиянието, което те могат да оказват за развитието на неговата личност. Въззивният съд изрично е посочил, че се следи на първо място именно за интереса на детето и само, ако исканите мерки за лични контакти с баба и дядо са в негов интерес, съдът постановява такива. За да достигне до извода, че е в интерес на детето, то да осъществява контакти със своите баба и дядо по майчина линия, въззивният съд подробно е обсъдил и взел предвид всички конкретно установени по делото обстоятелства, каквито са: съществуващите в семейството конкретни отношения между отделните му членове, възрастта на детето, местоживеенето на детето и на прародителите му по майчина линия, способността на последните да полагат адекватни грижи за внучката си по време на личните им контакти съобразно с образователните, интелектуални, емоционални, физически и други потребности на детето, както и липсата на каквито и да било вредности, които могат да възникнат при осъществяването на един такъв режим на лични контакти между детето и неговите прародители по майчина линия, чието евентуално наличие би поставило детето в неоправдан риск. Изложените от ответника твърдения за съществуваща опасност за психическото и емоционалното здраве на детето при контактуване с прародителите му по майчина линия не са подкрепени, съответно установени от събраните по делото доказателства. Противно на твърденията в жалбата, въззивният съд не е допуснал нарушение на нормата на чл.235, ал.ГПК, тъй като е обсъдил всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, вкл. и тези събрани във въззивното производство и е основал решението си именно на установените по делото факти. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,