Определение № 1119 от 22.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 329/2023 г.

Производството е по реда на чл.280 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Й. А. Б. срещу решение № 202 от 24.11.2022г. на Апелативен съд Пловдив, Първи граждански състав по в.гр.д. № 426/2022г. След отмяна на решението по гр.д.№ 2275/2021г. на ОС Пловдив, с което е бил уважен предявеният като евентуален иск с правно основание чл.534,ал.1 ТЗ за сумата 74 800лв., ведно със законната лихва от 03.09.2021г., с която ответникът и издател на запис на заповед от 30.06.2017г., с падеж 30.09.2017г. И. Г. П. се е обогатил във вреда на ищеца и поемател Й. Б. поради загубване на менителничния иск с оглед погасяването на вземането по давност, с обжалваното понастоящем решение е постановено отхвърлянето на този иск. При необжалване от ищеца на решението на първоинстанционния съд, то е влязло в сила в частта за отхвърляне на главния иск за заплащане на същата сума като дължима на основание записа на заповед; в частта за отхвърляне на главния иск за сумата 29 775лв.- обезщетение за забава в плащането на главницата, дължима по записа на заповед; и в частта за отхвърляне на евентуалния иск за заплащане на същата сума 29 775лв. като обезщетение за забавено плащане на главницата, дължима на основание менителничното неоснователно обогатяване. В касационната жалба е въведено искане за отмяна на решението като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК и „оставяне в сила на първоинстанционното решение“ със законните последици. Възразява се, че в процеса са останали недоказани наведените от ответника твърдения за каузално правоотношение; че твърденията за такива правоотношения са противоречиви и неподкрепени с нито едно доказателство; че недоказано останало и твърдението, че плащането на ДДС не е било конкретно разписано в предварителния договор. Поддържа се, че не е доказано и твърдението, че ищецът не е бил наясно, че уговорената цена по договора за покупко продажба, сключен между страните по спора, е без ДДС. Акцентира се, че не е доказано и твърдението за връзката между дължимия от ответника като купувач по договора ДДС и процесният запис на заповед, чийто издател е купувачът, както и че не е установено в процеса защо сумата по записа на заповед и цялото (или част от дължимото) ДДС е различна. Акцентира се и на заинтересоваността на разпитания свидетел - съпруга на ответника и неотчитане на неговата пристрастност; на обстоятелството, че този свидетел е запознат с материалите по делото; на обстоятелството, че той не е очевидец и на това, че съдът не съобразил, че показанията му не се подкрепят от доказателствата по делото, а влизат в противоречие с писмените. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускате на обжалването по въпросите: 1.1./ „ При наличие на противоречиви показания на свидетел с неоспорени писмени доказателства, решаващият съд на кои доказателства следва да основе крайните си изводи - на тези на свидетеля, който не е очевидец, който освен това е и явно заинтересован от изхода на спора, или на безспорните писмени доказателства, които са възприети непосредствено? При противоречие между свидетелски показания и писмени доказателства, може ли съдът да цитира избирателно свидетелските показания или следва да съпостави в цялост всички гласни доказателства с представените писмени доказателства?“ 1.2./ „Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетели, за които има съмнение в обективността им - следва ли съдът задължително да приложи разпоредбата на чл.172 ГПК и да преценява показанията им с оглед на всички други данни по делото, при отчитане на явната им необективност, включително и при съпоставяне с писмените доказателства, или не? Как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства и в частност - свидетелските показания на заинтересован свидетел, които дори не е очевидец на събитията, за които свидетелства?“ Твърди се противоречие на даденото от въззивната инстанция разрешение на тези въпрос с решенията на 4 г.о. на ВКС по гр.д.№№ 4026/16г., 776/09г. и 943/10г. 2.1./ „Следва ли съдът да аргументира своите изводи едва след като обосновано изключи възможната заинтересованост на свидетеля да повлияе върху достоверността на показанията му? Може ли съдът да изключи възможната заинтересованост и явна предубеденост при положение, че показанията му противоречат на събраните доказателства? Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства без да обсъди останалите и без да изложи съображения защо не ги взема предвид и дали същите са достоверни?“ при твърдение за противоречие с решението по т.д.№1/2013г. на 4 г.о. 3/ „В кои случаи свидетелят се явява заинтересован, ако в резултата на показанията му за негови близки би възникнала определена облага или отговорност? Съдът дължи ли да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му? Към показанията на такъв свидетел съдът следва ли да подходи със засилена критичност?“ Цитира се практика по чл.290 ГПК. 4/. Съдът длъжен ли е съобразно изискванията на чл.12 и чл.235,ал.2 ГПК да обсъди всички доказателства по делото, правно релевантните факти, от които произтича спорното право, ако и доводите на страните?“ при същата въведена допълнителна предпоставка посредством посочени решения по чл.290 ГПК. 5/ „Длъжен ли е съдът при преценка на доказателствения материал да съобрази научните, логическите и опитните правила, за да не се достигне до несъответствие между фактическите му изводи и доказателствата, което представлява необоснованост по смисъла на т.12 на ТР №1/17.07.2011г. на ОСГК на ВКС?“ Сочат се решенията по гр.д.№ 1499/16 на 1 г.о. на ВКС и по гр.д.№ 1110/11 на 1 г.о. на ВКС. Според касатора поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика като са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - касационни основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Посочва се и, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е разрешен в противоречие с задължителната практика на ВКС - ТР №1/2001г. на ОСГК, ТР №1/2013г. на ОСГТК, както и в противоречие с практиката на ВКС - касационно основание по чл.280,ал.1 ГПК, като е налице и очевидна неправилност. В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на жалбата. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: За да уважи иска с правно основание чл.534 ТЗ, предявен в евентуалност, първоинстанционният съд е приел, че представените по делото доказателства са недостатъчни за обосноваване на защитната теза на ответника, че записът на заповед е издаден, за да гарантира от него в лично качество изпълнение на задълженията на представляваното от него дружество („Глобал транс трейд ООД) - купувач по сделката с дружеството продавач „Грийнс трейд“ООД с представляващ Й. Б., за заплащане на ДДС, дължим по сделката и, че чрез изпълнение чрез плащане на това задължение, е погасено и менителничното задължение, поето като обезпечение с издадения запис на заповед, независимо че плащането на дължимото за сделката ДДС е категорично доказано. Въззивната инстанция не е споделила тези правни изводи. Приела е за безспорно установено по делото, че страните са управители както следва - ищецът на „Грийнс трейд“, а ответникът на „Глобал транс трейд“ ООД, между които дружества, на 30.06.2017г. е сключен договор за покупко продажба на недвижими имоти и движими вещи с продавач „Грийнс трейд“, на която дата е издаден запис на заповед с издател ответникът и поемател ищецът и двамата в лично качество за сумата 74 800лв. За безспорно е прието, че дължимият ДДС по договора за продажба е уговорен да бъде в тежест на купувача. За безспорно е прието и, че заплащането на продажната цена по посочения договор е осъществено една част авансово, а остатъка, без дължимия ДДС, посредством банков кредит, както и че дължимият ДДС в общ размер от 124 519.16лв. е заплатен след изповядване на сделката на на два пъти - съответно на 08.08.2017г. - сумата от 60 000 лв., и на 13.09.2017 г. - сумата от 64 519.16лв. Въззивната инстанция е обсъдила показанията на разпитаната свидетелка - съпруга на ответника, която установява, че покупната цена по между двете дружества е заплатена чрез банков кредит, който не покривал дължимото ДДС - близо 124 000лв., а семейството разполагало с 50 000 лв., поради което за остатъка съпругът й се ангажирал с процесния запис на заповед, подписан в деня на самата сделка - 30.06.2017г. Обсъдено е и, че съгласно показанията й, между страните по спора не съществуват лични взаимоотношения, който факт въззивната инстанция е посочила, че се потвърждава и от обясненията на ищеца, дадени по реда на чл.176 ГПК. Въззивната инстанция е мотивирала, че показанията на свидетелката, в частта им, че сумата от 50 000 лв. като част от дължимото ДДС е била заплатена в деня на сделката по банков път, не следва да бъдат кредитирани доколкото се опровергават от безспорните между страните факти, подкрепени и от доказателствата по делото, за начина и времето на плащане на дължимото ДДС, а именно на 08.08.2017г. - сумата от 60 000лв., и на 13.09.2017г. - сумата от 64 519.16лв. При така възприетата за установена фактическа обстановка, решаващият състав е извел, че е налице е договор за покупко продажба на недвижими имоти и движими вещи между дружества, представлявани от страните по спора от дата 30.06.2017г., по който договор е останал незаплатен като попадащ извън размера на отпуснатия банков кредит начислен ДДС в размер на 124 519.16лв.; Че на същата дата е подписан и запис на заповед с издател ответника и поемател ищеца и двамата, действащи в лично качество за сумата от 74 800 лв; Че във връзка с дължимото ДДС е било постигнато установеното от свидетелката съгласие между страните - 50 000лв. от дължимото ДДС да бъдат заплатени след сделката, а плащането на остатъка от 74 519.16лв. П. обезпечил като се ангажирал лично посредством процесния запис на заповед. Въз основа на тези изводи и приемайки за безспорно, че между страните няма други лични взаимоотношения, различни от отношенията между двете представлявани от тях дружества, въззивната инстанция е извела, че издаденият в лично качество от ответника запис на заповед на същата дата, на която е сключена и сделката между представляваните от страните дружества, е именно като обезпечение на задължението за заплащане на част от дължимото по същата сделка ДДС. Изложено е, че рамките на въззивното производство обхващат предявения от ищеца кондикционен иск по чл.534,ал.1 ТЗ, който е иск за менителнично неоснователно обогатяване, в производството по който следва да се извърши проверка както за редовността на записа на заповед от формална страна, така и на вземането, предмет на записа на заповед с оглед връзката между менителничния ефект и въведеното от ответника твърдение за наличие на каузално правоотношение. Констатирано е, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна и не са налице поддържаните от ответника негови пороци, водещи до недействителност на сделката. При изводите, че: 1/ записът е издаден от ответника на 30.06.2017г. като обезпечение на изпълнение на задължението за заплащане на част от дължимо ДДС от представлявано от него дружество в полза на представляваното от ищеца дружество по договор за покупко продажба на недвижими имоти и движими вещи от същата дата; 2/ че дължимото от купувача ДДС безспорно между страните е заплатено изцяло, е обосновано, че вземането по записа на заповед не съществува поради погасяване на дълга по каузалното правоотношение, за обезпечение на което е подписан записът, съответно ответникът като издател на менителничния ефект не се е обогатил неоснователно във вреда на поемателя и искът за неоснователно обогатяване поради загубване на исковете по ценната книга е неоснователен. Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено. По отношение осъществяването на факултативния касационен контрол основното съображение е, че поставените в изложението въпроси в голямата си част възпроизвеждат касационните оплаквания за неправилност и по същество представляват именно такива касационни оплаквания (основно за допуснати нарушения на процесуалния закон при кредитиране на доказателствата и извеждане въз основа на това на неправилни фактически и правни изводи), а не съставляват въпроси с правна характеристика, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Основанията за неправилност са релевантни за втората фаза от касационното производство и са неотносими и без значение за фазата по допускане на касационното обжалване. Несъгласието на касатора с възприетата по делото фактическа обстановка не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване - съгласно мотивите към т.1 на ТР №1//2010г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Следваща пречка за допускане на факултативния касационен контрол е обстоятелството, че по своето съдържание поставените въпроси са хипотетични - формулирани при предварително зададени от касатора предпоставки, условия, които са въведени като даденост, при която въпросът следва да получи отговор (към първия въпрос - „противоречиви показания на свидетел с неоспорени писмени доказателства“). Въззивната инстанция не е кредитирала свидетелските показания в частта, с която те влизат в противоречие с писмените доказателства за плащане на остатъка от дължимия ДДС. Заложените дадености и условности отнемам характеристиката на въпросите на обуславящи изхода на спора. В част от въпросите е заложена теза, която не съответства на мотивите на въззивната инстанция (основаване на изводите на свидетелски показания, които противоречат на писмени доказателства). Част от въпросите са поставени декларативно като не е ясно какво има предвид касаторът под множество според него писмени и безспорни доказателства, които са неглижирани за сметка на свидетелските показания. Същественото е, че нито един от поставените въпроси не отговаря на критериите и не изпълва съдържанието на „правен въпрос“ като основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280,ал.1 ГПК. При тази констатация безпредметно е обсъждането на въведената от касатора допълнителна предпоставка към въпросите. Необосновано е искането за директен достъп до касационния контрол. Очевидно неправилен е съдебен акт, с който делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, при грубо нарушение на основните принципи и начала, на които се основава гражданският съдопроизводствен ред. Такива пороци по отношение на въззивното решение касаторът не обосновава. Във всички останали случаи, неправилността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Ответникът по касация претендира заплащане на разноски за отговора на касационната жалба, изготвен от адвокат Я. В. Я.. Прилага договор за правна защита и съдействие, в който е уговорена безплатно осъществявана адвокатска защита. На основание чл.38,ал.2 ЗА касаторът следва да заплати на упълномощения от ответната страна адвокат Я. В. Я. с адрес [населено място], бул. Шести септември“ № 230А, ет.1 сумата 63 316.50лв. - минимално адвокатско възнаграждение по Наредба № 1, изчислено по реда на чл.7,ал.2,т.4 във вр. с чл.9,ал.3. Приложима е настоящата редакция на Наредба № 1/2004г. с оглед датата на постъпване на съда на подадения отговор - 17.02.2023г. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.