Определение № 839 от 07.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2794/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Д. И., чрез адв. П. против решение № 477/04.11.2019 г. по гр. дело № 465/2019 г. на Окръжен съд – Велико Търново (ОС – Велико Търново). Ответницата М. П. Л., чрез адв. Е. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното: Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, в която след отмяна на решение № 191/22.11.2018 г. по гр. д. № 125/2018 г. на Районен съд – Павликени (поправено по реда на чл. 247 ГПК с влязло в сила решение № 81/25.04.2019 г. по същото дело, поради допусната очевидна фактическа грешка относно датата на процесното непозволено увреждане, което е наложило образуваното гр. д. № 78/2019 г. пред въззивния съд по жалбата срещу това решение да бъде прекратено, а делото – върнато на постановилия го районен съд за провеждане на процедура по чл. 247 ГПК) в отхвърлената част на предявения от М. П. Л. против касатора иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за обезщетение на неимуществени вреди от деликт, извършен на 31.08.2015 г. за разликата над 1 000 лв. до 5 000 лв. е присъдена сумата от още 4 000 лв., както и в частта, в която е отменено горното решение на първостепенния съд в частта за разноските, присъдени в полза на ответника И. над сумата 550. 40 лв. и последният е осъден да заплати по сметка на ОС – Велико Търново държавна такса от 160 лв. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил наличие на елементите от сложния юридически състав на непозволеното увреждане, а именно: деяние (действие или бездействие), вреда (неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения или неговия телесен интегритет), противоправност на деянието (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение), причинна връзка между противоправното поведение и вредата, и вина, за която е въведена законова презумпция и тя се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД). Съобразена е по правилото на чл. 300 ГПК задължителната сила на влязлата в сила присъда на наказателния съд за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Прието е, че такова действие има и постановеното решение в производството по освобождаване на дееца от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, на основание чл. 78а НК. Според решаващия състав е налице деликт, извършен от ответника на 31.08.2015 г., при който е засегнато телесното здраве на ищцата – причинена й е телесна повреда, изразяваща се в трайно затруднено движение на долния ляв крайник. Пострадалата е претърпяла вреди от деянието - болка, изпитвала е неудобство от затрудненото си движение, с което са засегнати нейни неимуществени права. Изтъкнато е, че болката е причинена със самия удар на дееца и е утихвала постепенно във времето поне още 1 месец, като е прието, че в известна степен продължителността й е обусловена от проведената операция. Установено е също, че в резултат на деликта и последвалата оперативна намеса е налице затруднено движение на левия крак на ищцата. При преценка на релевантните обстоятелства от съдържанието на понятието за справедливост по чл. 52 ЗЗД - възрастта на ищцата, продължителността на търпените от нея болки, страдания и негативни емоционални изживявания, както и техния интензитет инстанцията по същество е приела, че за адекватното възмездяване на засегнатите нематериални блага е необходима и достатъчна сумата от 5 000 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига един конкретно формулиран процесуалноправен въпрос, за който твърди, че е обуславящ изхода на делото и е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 91/05.09.2019 г. по гр. д. № 2282/2018 г. на I г. о., а също и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съдържанието на поставения въпрос, уточнено и конкретизирано от касационния съд съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, е следното: „Как следва да процедира въззивния съд когато служебно установи, че в обжалваното пред него първоинстанционно решение е допусната очевидна фактическа грешка и конкретно в тази хипотеза задължена ли е втората инстанция да прекрати образуваното пред себе си производство по делото и го изпрати на постановилия решението първостепенен съд за преценка наличието на такава грешка и евентуално отстраняването й като след поправката да образува ново производство по въззивната жалба или следва да спре производството по чл. 258 и сл. ГПК и да изпрати делото на първоинстанционния съд за провеждане на процедура за отстраняване на евентуално допусната очевидна фактическа грешка и след това да възобнови делото пред себе си като го разгледа и реши?“ Касационно обжалване не следва да се допуска. Повдигнатият въпрос не е обусловил изхода на конкретното дело и не удовлетворява общо основание за селектиране на касационната жалба. Въззивният съд се е произнесъл по материалноправния спор като първоначално е констатирал несъответствие между формираната в мотивите на обжалваното решение воля на съда за доказаност на претенцията за обезвреда от деликт, извършен на 31.08.2015 г. по своето основание и външно изразената воля в диспозитива му, в който, като източник на присъденото вземане е посочено непозволено увреждане извършено на 31.08.2018 г. Затова е прекратил делото при себе си и го е върнал на първостепенния съд за провеждане на процедура по поправка на допусната очевидна фактическа грешка. След отстраняването й по реда на чл. 247 ГПК (решението за това е влязло в сила) по въззивната жалба на ответника отново е образувано въззивно производство, приключило с атакуваното пред ВКС решение. Дали и как ще процедира въззивния съд в подобна хипотеза (да прекрати делото пред себе си или да го спре, като и в двата случая да изпрати делото на постановилия обжалваното решение първостепенен съд за поправка по чл. 247 ГПК) е въпрос на конкретна преценка. Основното е да се обезпечи правилното решаване от втората инстанция на материалноправния спор, тъй като тя е съд по съществото му и това е обекта на въззивната дейност, а не пороците на първоинстанционното решение, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност (така разясненията по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК). В случая това е сторено от въззивния съд, който е намерил, че ищецът има вземане за обезщетение на неимуществени вреди от ответника, произтичащо от деликт (т.е. искът е доказан по своето основание) и го е присъдил в определения размер, с което се произнесъл по спорния предмет. Какви конкретни процесуални действия ще извърши сезираният с въззивна жалба съд във връзка с констатациите му за евентуално допусната явна фактическа грешка в атакуван пред него съдебен акт (решение, определение) е въпрос на преценка, насочена към и осигуряваща правилното решаване на делото (дейността на втората инстанция е решаваща). По своето естество поставеният от страната въпрос е изводим от нейно становище и изразява несъгласието й с процедирането на второинстанционния съд. Той съставлява довод за неправилност на обжалвания въззивен акт и е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което обаче е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване селекция на жалбата (по чл. 288 ГПК). В това производство касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. Ето защо, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Вън от изложеното, липсват обосновани и допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се установява отклонение с решението на ВКС, което страната сочи и прилага. То е постановено в съвършено различна хипотеза, при предявени обективно съединени искове в условия на евентуалност, при което подредбата на претенциите е от значение за поредността на произнасянето. Настоящият случай е друг и не е намерил разрешение в цитираната съдебна практика. В изложението към касационната жалба горният (единствен) въпрос се поставя за разглеждане и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но липсват предпоставки за достъп до касация и по това основание. На първо място, както вече се изтъкна, повдигнатият въпрос не удовлетворява общо основание за допускане на касационен контрол. На второ място, основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не могат да се предявяват едновременно към едни и същи въпроси, тъй като са самостоятелни фактически състави, чието кумулативно въвеждане е недопустимо. На трето място, отсъства обосноваване на допълнителните предпоставки на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид разрешенията в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. ВКС, ОСГТК. Не е мотивирано наличието на хипотезата - „въпрос от значение за точното прилагане на закона“, с твърдение за формирана съдебна практика, която не е актуална или е неправилна, а в хипотезата – „въпрос от значение за развитието на правото“ с твърдение за непълна, неясна или противоречива уредба на конкретна норма, която изисква създаване на съдебна практика по прилагането й или нейното осъвременяване. При проверката на обжалваното въззивно решение не се установява вероятност същото да е процесуално недопустимо, като предпоставка за допускане на касационно обжалване (по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК), тъй като съдилищата, вкл. и второинстанционният са се произнесли по спорния предмет (предвид довода в касационната жалба, че е присъдена сума – в размер от 5 000 лв., каквато не е претендирана). Последният е очертан от изложените в исковата молба фактически твърдения за спорното правоотношение, неговото съдържание и носители, както и съответстващ на тях петитум. Съобразно с това предмет на искова защита е претендирано вземане за обезщетение на неимуществени вреди от деликт, причинен от ответника в размер на 15 000 лв. Въззивният съд е постановил решение в пределите на търсената защита и е присъдил справедливия според него размер на дължимата обезвреда. В случая не са обосновани предпоставки на основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК и чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваните части. Предвид изхода на делото касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените и претендирани в настоящата инстанция съдебни разноски. Те възлизат на 500 лв., съобразно удостовереното в приложения договор за правна защита и съдействие, като извършеното вписване за направеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. постановките по т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.