Определение № 188 от 21.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3099/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Л. А. А., чрез адвокат Т. М., срещу въззивно решение № 461/10.05.2021 г., постановено от Софийски апелативен съд по въззивно гр.д. № 20201000504225/2020 г. в частта, с която е отхвърлен иска му против на Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за разликата над 6000 лв. до целия предявен размер от 52 000 лв., на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 18.03.2017 г., на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Прокуратурата на Република България не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Жалбата съдържа и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Л. А. А. обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 6000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.03.2017 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Отхвърлил иска за разликата до 52 000 лв. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че със заповед, издадена по реда на ЗМВР на 29.06.2011 г. А. е задържан за 24 часа. Досъдебното производство е започнало на 30.06.2011 г. с постановление за привличане на лицето като обвиняем. На същата дата прокурор в СРП е задържал А. за срок до 72 часа - до 03.07.2011 г. Разпоредено е довеждане на обвиняемия пред СРС за разглеждане на мярката му за неотклонение. Искането за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ е оставено без уважение от СРС, взета е мярка за неотклонение “парична гаранция“ в размер на 600 лева - останала в сила до края на наказателното производство. На 06.12.2011 г. прокурор в СРП е внесъл обвинителен акт по обвинение на А. за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 2 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 вр. ал. 1 НК. Образувано е нохд № 23360/2011 г. по описа на СРС. Делото е прекратено с разпореждане на съдията-докладчик от 21.12.2011 г. по реда на чл. 248 от ГПК, като е върнато на Прокуратурата за отстраняване на допуснати процесуални нарушения при изготвяне на обвинителния акт. На 17.01.2012 г. в СРС е внесен обвинителен акт срещу А. по същите обвинения, за това, че в периода 17.05.2011 г. – 03.06.2011 г. при условията на продължавано престъпление в съучастие като помагач, чрез обещание да се даде помощ след извършване на деянието, умишлено улеснил извършителя П. К. да отнеме 2 броя чужди леки автомобили от владението на Т. А. Т. и К. Х. К.. Първоинстанционното производство пред СРС е приключило в общо 9 заседания, от които първите три са отложени – едно поради на нередовно призоваване на пострадал, две - поради неявяване на защитника на подсъдимия А.. Съдебното следствие е продължило общо в шест заседания за периода от 08.05.2013 г. до 19.06.2014 г. С присъда от 19.06.2014 г. съдът е признал подсъдимия А. за невиновен и го е оправдал по повдигнатите обвинения. Присъдата е била потвърдена с решение № 508 от 30.04.2015 г. по внохд № 1582/2015 г. на СГС, което е окончателно. Съдът, също така установил, че А. е бил осъждан по-рано по чл. 198, ал. 1 от НК вр. чл. 20, ал. 2 НК за това, че на 07.08.2005 г. в съучастие като съизвършител в предварителен сговор чрез употреба на сила е отнел чужди движими вещи на обща стойност 667,23 лева, като му е наложено наказание една година лишаване от свобода, което е било отложено по реда на чл. 66 от НК с изпитателен срок от 3 години. Изпитателният срок е изтекъл на 12.01.2009 г. Съдът приел за недоказано наличието на слухове, че ищецът е престъпник, да е във връзка именно с повдигнатото обвинение, предмет на този иск, нито че има връзка между обвинението и неосъществените му житейски планове, за каквито липсват и конкретни факти. Не е установено и твърдението, че заради слуховете в работата му, носещи се във връзка с наказателното производство, А. е прекратил трудовото си правоотношение, нито има данни по делото да му е оказван натиск от работодателя да напусне. Относно твърдението за допълнителния стрес от обстоятелството, че по време на наказателното производство е иззет лекият автомобил на А. и същият му е върнат половин година след оправдателната присъда, въззивният съд посочил, че то е извън предмета на спора, очертан от самия ищец. Съдът намерил още, че в периода, в който е продължило воденото срещу Л. А. наказателно производство и в резултат на същото, същият е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психо-емоционалното му състояние, стрес, притеснение за развоя на производството. В заключение въззивната инстанция намерила, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Определил паричен еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди по правилата на чл. 52 ЗЗД, като съобразил вида и тежестта на инкриминираното деяние, продължителността на наказателния процес (3 години и десет месеца) и още отчел, че поведението на защитника на самия ищец в съдебното производство е довело до забавянето му с 5 месеца е 21 дни. Съдът изложил съображения, че не са накърнени критериите на чл. 6 от ЕКЗПЧОС. Взел е предвид етапите, през които е преминало производството, извършените с участието на А. процесуални действия, взетите мерки за неотклонение, вкл. 72 часа задържане, установените емоционални и психически неблагополучия. Съобразил е още и личността на пострадалия. Съдът взел за база при определяне размера на паричното обезщетение икономическата конюнктура в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда, а още и съдебната практика в аналогични случаи. Посочил, че като фактори, определящи по-висок размер на справедливото обезщетение, взема предвид предварителното задържане от 72 часа и потенциалното наказание до десет години лишаване от свобода. От значение за определяне на по-нисък размер на обезщетение взел предвид, че делото не е медийно разгласявано, установеният по-ниския интензитет на вредите в сравнение с аналогични случаи. Съдът, също така посочил, че самото осъждане на държавата само по себе си също има ефекта на овъзмездяване. Касаторът обосновава касационно обжалване със следните въпроси: какво е значението, което има тежестта на повдигнатите обвинения при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; по какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между формулираното обвинение и определяното обезщетение за неимуществени вреди; какво е значението, което има продължителността на наказателното производство при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; по какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между продължителността на наказателното производство и определяното обезщетение за неимуществени вреди; какво е значението, което има възрастта на неправилно обвинения при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; по какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между възрастта на неправилно обвинения и определяното обезщетение за неимуществени вреди; какво е значението, което има вида и продължителността на прилагане на определената мярка за неотклонение при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; по какви критерии може да бъде определена финансовата взаимовръзка между продължителността на прилагане на определената мярка за неотклонение и определяното обезщетение за неимуществени вреди; може ли да се очертае изчерпателно кръгът на обективните критерии, които са от значение за определянето на решение по чл. 52 ЗЗД и какви са тези критерии; следва ли при определяне на решение по критерия справедливост, установен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, да бъдат обсъдени всички обстоятелства, допринесли за понасянето на неимуществените вреди; следва ли при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, в случая на незаконно наказателно производство, да се определи обезщетение за причинените неудобства и притеснения във връзка с вещ, иззета за целите на наказателния процес. Обосновава противоречие по поставените въпроси с т. 2 на ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 344/24.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2378/2014 г., IV г.о., решение № 156/21.06.2017 г. на ВКС по гр.д. № 5128/2016 г., IV г.о., както и с други актове, нямащи характер на “практика“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Евентуално поддържа, че въпросите имат значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Няма съмнение, че при определяне на обезщетение по критерия “справедливост“, установен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, следва да бъдат обсъдени всички обстоятелства, допринесли за понасянето на неимуществените вреди, а кои са те няма как принципно изначално и изчерпателно да бъдат определени. Съдебната практика по чл. 52 ЗЗД и в частност при деликта по чл. 2 ЗОДОВ е очертала кои обстоятелства имат отношение към преценката на съда за определяне справедливото парично овъзмездяване на установено неимуществено увреждане в резултат на деликт, вкл. когато увреждащото деяние е незаконно обвинение в извършване на престъпление. Въззивният съд, при точно приложение на закона и в пълно съответствие с трайно установената съдебна практика, вкл. и тази цитирана от касатора, е обсъдил всички онези обстоятелства, които в конкретния случай имат значение за определяне справедливото обезщетение на ищеца, сега касатор. Измежду тези обстоятелства са и посочените в питанията на страната - тежестта на повдигнатите обвинения, продължителността на наказателното производство, вида и продължителността на прилагане на определената мярка за неотклонение, личността на пострадалия, което включва и възрастта му по време на наказателното производство. Същите обстоятелства, и не само, са преценени от въззивния съд при приложението на чл. 52 ЗЗД. Несъмнено (и в правото, и в практиката) е, че съдът не определя поотделно парична сума във връзка с всяко от изброените по-горе обстоятелства, за да формира като сбор обезщетението по чл. 52 ЗЗД. Въпросът може ли да се търси (определи) обезщетение за причинените неудобства и притеснения във връзка с вещ, иззета за целите на наказателния процес, се явява неотносим към постановеното от въззивния съд в обжалваното въззивно решение. Той е отказал изобщо да се занимава с този въпрос, защото излиза извън предмета на иска, който сам ищецът е очертал в исковата молба. Когато се твърди неимуществено увреждане над обичайните за разглеждания случай или причинено от специфични обстоятелства, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. По тях трябва да има възможност да отговори ответникът, а съдът, при равнопоставеност на страните, да събере доказателства. Касаторът още счита, че касационно обжалване следва да се допусне поради очевидна неправилност на въззивното решение, но по същество няма изложени съображения, които да сочат на хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. При служебно извършената от съда проверка също не се установи наличие на цитираното основание. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът