Определение № 2587 от 28.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1602/2024 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.89/29.01.24 по ч.г.д.№.532/23 на АС Варна е потвърдено опр.№.474/9.11.23 по г.д.№.270/23 на ОС Разград за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото. Постъпила е частна касационна жалба от М. В. С. и „Петрол холдинг“АД /в несъст./, в която се твърди, че определението е незаконосъобразно и се иска неговата отмяна. Касаторите се позовават на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди фактическите твърдения в исковата молба, с отговорността за нарушение на правото на ЕС по отношение на постановен от съд акт, който е окончателен, и с редовността на исковата молба. Ответните страни Народно събрание на Република България и Окръжен съд Варна оспорват жалбата. Частната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от страни в процеса, имащи право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне във връзка с третия въпрос. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитирана /опр.№.4406/20.12.22 по ч.г.д.№.4239/22, ІІІ ГО/, СЕС извежда три материални предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за нарушаване на ПЕС: нарушената правна норма от правото на ЕС следва да предоставя права на частноправни субекти; нарушението трябва да е „достатъчно съществено“ или „явно квалифицирано“; в причинна връзка от нарушението да са настъпили вреди за частноправния субект; ищецът индивидуализира предмета на иска/исковете, чрез правопораждащите юридически факти, петитум и страни; основанието на иска, т.е. обстоятелствата, на които се основава същия, обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право; при търсене на обезщетение за причинени вреди последните трябва да бъдат ясно посочени поотделно по вид и по размер, както и всяка вреда в резултат на чие поведение е /при гаранционно-обезпечителната отговорност е достатъчно твърдение, че деликтът е осъществен от субект, за който ответникът отговаря/ и в какво се изразява деликтното поведение; за страната е налице задължение, при сезиране на съда, да посочи в исковата молба, съответно в допълнителна молба по чл.129 ал.2 вр. с ал.5 ГПК, ясно, точно и последователно конкретните обстоятелства /т.е. факти/, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право; преценката за наличието на тези обстоятелства, за наличието или не на причинна връзка на същите със съответните вреди, които се претендират, и тяхното обезщетяване, е преценка по основателността на иска. В случая с исковата молба и уточненията й са изложени пространни твърдения във връзка с горепосочените обстоятелства, като в отклонение от цитираната практика съдът е приел, че е налице нередовност, вместо да се извърши дължимата преценка за основателност на претенциите. При тези обстоятелства атакуваното определение е незаконосъобразно и като такова трябва да се отмени. Същевременно, след връщане на делото на първоинстанционния съд, същият, преди да пристъпи към разглеждане на спора, следва да извърши дължимата преценка дали е местно компетентен с оглед разпоредбата на чл.7 ал.2 ЗОДОВ и установената задължителна практика на ВКС в тази връзка /напр. опр.№.145/9.04.21 по ч.г.д.№.568/21, ІІІ ГО/, и, предвид чл.118 ГПК, да обезпечи произнасяне по делото от надлежно местно компетентен съд /понастоящем акт съобразно горепосоченото не е постановяван и съответно не е непосредствен предмет на преглед за законосъобразност - поради което и такава преценка в настоящото производство не може да бъде извършена/. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,