Определение № 5601 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3914/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. В. В. срещу определение № 454 от 17.07.2024 г. по гр. д. № 325/2024 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 427 от 27.02.2024г. по гр.д. № 332/2023 г. на Плевенски окръжен съд, с което производството по делото е прекратено и същото е изпратено по компетентност на Плевенски административен съд. Жалбоподателят поддържа, че обжалваният акт е неправилен поради нарушение на процесуалния закон. Счита, че предявеният от него иск е с правна квалификация чл. 45 ЗЗД и следователно компетентен да го разгледа е гражданският съд, а не административният съд. Моли атакуваното определение да бъде отменено като неправилно, а делото да бъде върнато на първоинстанционния съд – Плевенски окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него от друг състав, при спазване на принципа за случайно разпределение в ЗСВ. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поставя следния въпрос, за който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: „Носи ли физическо лице на служба в затвор и деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД, ако с действията си е причинило неимуществени (морални) вреди на затворник, изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в контекста на принципа за справедливост?“. Навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, изразяваща се в необоснованост на атакувания съдебен акт и в неразкрита от въззивния съд обективна истина по спора относно предявеното основание на иска, което счита че е по чл. 45 ЗЗД. Частната касационна жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което тя е допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Г. В. В., който за периода 28.12.2018 г. – 28.07.2022 г. изтърпява наказание „лишаване от свобода“ в Плевенския затвор, в която са наведени незаконосъобразни действия на ответника В. С. К., изразяващи се в това че на 20.01.2019 г. последният в качеството си на служител на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, инспектор по социална дейност и възпитателна работа към Плевенския затвор, еднолично и по собствена преценка е завишил точките за оценка на риска от рецидив на лишения от свобода с 16 пункта, съответно от 37 т. на 53 т. или от ниски в средни стойности, в резултат на което ищецът е бил напълно изолиран. Ищецът счита, че по този начин ответникът, в качеството си на служебно лице от системата на специализирания орган по изпълнение на наказанията, не е изпълнил служебното си задължение, вменено му със заповед № ЛС-04- 139/27.01.2014 г. на Министъра на правосъдието на РБ, и е превишил делегираните му права, в резултат на което е причинил на В. неимуществени вреди в размер на 30 000 лв.. Въззивният съд е приел, че изложените в исковата молба фактически твърдения сочат на извършено спрямо ищеца нарушение по чл. 3 ЗИНЗС, претенциите за обезщетяване на вреди от което подлежат на разглеждане от административните съдилища съгласно дадените задължителни разясненията по т. 8 от ТП № 2 от 19.05.2015г. по тълк. д. № 2/2014г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска колегия на Върховния касационен съд и Първа и Втора колегия на Върховен административен съд. Според същото, делата по искове за вреди от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод изпълнение на наказанията „лишаване от свобода“, са подсъдни на административните съдилища. Въззивният съд е съобразил, че съгласно чл. 19, ал. 1 ЗИНЗС, лицата, които пряко осъществяват дейности по изпълнение на наказанията или на мярката за неотклонение „задържане под стража“, какъвто е ответникът, са държавни служители и същите отговарят за виновно причинените вреди при или по повод изпълнение на служебните си задължения на основание чл. 101, ал. 1 ЗДСл, която разпоредба е специална спрямо общата отговорност по чл. 45 ЗДД и изключва последната. Приел е, че административните съдилища са компетентни да разглеждат исковете за присъждане на обезщетение за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража по чл. 284 ЗИНЗС, според изричната разпоредба на чл. 285, ал. 1 от същия закон, поради което независимо от избрания ред за обезщетяване на вредите от тази дейност - по реда на чл. 1 ЗОДОВ; чл. 284, ал. 1 вр. чл. 3 ЗИНЗС или чл. 101, ал. 1 и ал. 2 ЗДСл, компетентен във всички случаи е административният съд. Подчертал е, че е в правомощията на съда да определи правната квалификация на предявения иск въз основа на наведените в исковата молба обстоятелства, като сочената от ищеца такава не обвързва съда. Намерил е, че при определяне в компетентност на административните съдилища на процесния спор, не е налице отказ от правосъдие по смисъла на чл. 2 ГПК, тъй като не се касае за лишаване на ищеца от достъп до съд. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение. Поставеният единствен горепосочен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не притежава характеристиките на правен въпрос, удовлетворяващ изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като той не е обуславящ за решаващия правен извод в атакуваното определение. Последният определя подведомствеността на предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконосъобразни действия на инспектор по социална дейност и възпитателна работа в затвор спрямо изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ затворник на административните съдилища. Този извод почива на задължителните разрешения в т. 8 ТП № 2 от 19.05.2015 г. по тълк. д. № 2/2014 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска колегия на Върховния касационен съд и Първа и Втора колегия на Върховен административен съд, като изхожда от което и да е приложимо правно основание на такъв иск - чл. 1 ЗОДОВ; чл. 284, ал. 1 вр. чл. 3 ЗИНЗС или чл. 101, ал. 1 и ал. 2 ЗДСл, както и от правилото, че специалната норма по горепосочените закони изключва приложението на общата норма на чл. 45 ЗЗД. Поради това, какъвто и отговор да бъде даден на поставения въпрос, той не би бил в състояние да промени крайния изход по процесуалноправния спор за подведомствеността на процесното дело. Отсъствието на общо основание за допускане на касационно обжалване е достатъчно за недопускане на последното, без да е необходимо обсъждането на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че от съдържанието на исковата молба може да се направи извод, че са наведени оплаквания за извършени от ответника незаконосъобразни действия в качеството му на държавен служител в Плевенския затвор. Съгласно константната практика на ВКС (напр. определение № 149/15.01.2024 г. по ч.гр.д. № 5363/2023 г. на ВКС, I г.о. и др.) отговорността на държавния служител по чл. 101, ал. 1 ЗДСл за действия, в рамките на осъществяваната в това му качество дейност, е специална спрямо общата отговорност по чл. 45 ЗЗД, поради което я изключва. Поради това са неоснователни изложените от касатора доводи, че следва да намери приложение общата разпоредба на чл. 45 ЗЗД досежно правното основание на предявения иск. Очевидната неправилност е самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, доколкото се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт, каквито нито са наведени от касатора, нито са установени от настоящия съдебен състав. Наведената от касатора очевидна неправилност е мотивирана с доводи, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е квалифицирал иска като такъв по чл. 45 ЗЗД. Тези доводи са оплаквания касателно неправилността на обжалваното определение, но не са квалифицирани състави на неправилност в гореизложения смисъл, поради което не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение