Определение № 326 от 06.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1858/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация София „ ЕАД против решение № 274/11.05.2021г. по т.д.№ 260/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260061/12.01.2021 г. по т.д.№ 1930/2020 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение касаторът е осъден да заплати на „ Дилчев и Дилчев „ ООД обезщетение за ползване на съоръжение за присъединяване към топлопреносната мрежа и абонатна станция за присъединяване на сграда - етажна собственост, находяща се в УПИ ІХ – ІІ, 12 кв.154, ул. „Антим І „ І 52-53, в размер на 82 074,02 лева, за периода 10.01.2013 г. – 21.02.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата ,считано от 21.02.2017 г. до окончателното й плащане.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, тъй като съдът неправилно е приел за установени предпоставките за присъждане на обезщетение за ползване на съоръжението, в полза на ищцовото дружество, предвид това, че: 1/ не е установена собствеността на ищеца върху топлопреносното съоръжение; 2/ ищецът не е отправил своевременно и надлежно – ведно с всички изискуеми за това документи – предложение за изкупуване на съоръжението от ответника, поради което с настоящото обезщетение се обогатява неоснователно, доколкото ако би било изкупено съоръжението по-рано, не би била дължима толкова голяма цена на ползването; 3/ съгласно пар. 4 ал.4а от ПЗР на ЗЕ / изм. обн. ДВ бр. 38 от 2018 г., в сила от 08.05.2018 г., обезщетение за ползване на присъединителното съоръжение се дължи само в случай на необоснован отказ за изкупуване от ответното дружество; 4/ за заплащане обезщетение за ползване на съоръжението – отново предвид пар.4 ал.4а от ПЗР на ЗЕ, е необходима покана, каквато ищцовото дружество не е отправяло. Поддържа се и произнасяне в противоречие с чл.111 б.“в“ ЗЗД, тъй като въззивният съд е отказал да отхвърли частично предявения иск, поради погасяване на вземанията по кратката тригодишна давност. Ответната страна – „Дилчев и Дилчев „ ООД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Не е обоснована твърдяната от касатора „ очевидна неправилност „, нито е обоснован допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,в съответствие със задължителните указания в т.4 на ТР № 1 /2010 г. по тълк.дело № 1 / 2009 г. на ОСГТК на ВКС, по формулираните въпроси. Счита, че нормата на чл.137 ал.2 ЗЕ е ясна и по приложението й е налице богата и непротиворечива практика на ВКС, съответно цитирана. Такава е посочена и в подкрепа на извода на въззизвия съд, че конкретното вземане, основано на института на неоснователното обогатяване, се погасява с общата петгодишна давност. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „ Дилчев и Дилчев „ ООД, позовавайки се на сключен на 20.12.2011 г. с ответника предварителен договор за присъединяване на енергиен обект към топлопреносната мрежа на „Топлофикация София„ ЕАД, съгласно който е поел задължението да изгради за своя сметка присъединителен топлопровод, съоръжения към него и абонатна станция, за присъединяване на сграда – етажна собственост, находяща се в УПИ ІХ –ІІ ,12 кв.154 по плана на София, като твърди, че е изпълнил задължението си и считано от 10.01.2013 г. съоръжението за присъединяване се ползва от ответника, претендира от същия обезщетение за ползването, за периода 10.01.2013 г. – 21.02.2017 г. / датата на исковата молба /. Позовавайки се на специфичната употреба на съоръжението – за осъществяване търговска дейност на регулиран пазар, ищецът счита, че обедняването му, респ. обогатяването на ответника се съизмеряват с неполучена, респ. спестено заплащане на цена за достъп до съоръжението, определена от регулатора – КЕВР, съгласно чл. 137 ал. 2 пр. второ ЗЕ. Твърди също, че ответникът не е изпълнил задължението, съгласно чл. 137 ал.1 ЗЕ и пар.4 от ПЗР на ЗЕ, си да изкупи съоръжението, въпреки отправените му покани за това. Ответникът е оспорвал иска с възраженията, за които е заявил неправилност на изводите на въззивния съд в касационната си жалба, като е възразил и че, в случай на установяване предпоставките за заплащане на обезщетение, такова не следва да се определя съобразно цената за достъп по утвърдена от ДКЕВР методика. Първоинстанционният съд е уважил иска с правно основание чл. 59 ЗЗД вр. с чл.137 ал.2 ЗЕ, а въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение със следните съображения: Чл.137 ал.2 ЗЕ определя възмездно ползване от топлопреносното предприятие на присъединителния тръбопровод, съоръженията към него и абонатната станция, в случаите в които, те са изградени от клиентите на предприятието. Предпоставка за това е съоръженията да са съгласувани с предприятието, каквото съгласуване е доказано по делото със самото сключване на предварителния договор и представените строителни книжа. Възникнало е основанието, съгласно чл.138 ал.1 ЗЕ и чл.4 от предварителния договор вр. с чл.17 ал.3 от Наредба № 16- 3344 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването / отм.,но приложима към спорното правоотношение / за сключване на писмен договор за присъединяване към топлопреносната мрежа, в който следва да бъде определена и цената за изкупуване на съоръженията от ответника. Съдът е приел за недоказано, въз основа на писмените и гласни доказателства и заключението на съдебно-техническа експертиза, възражението на ответника, че причина да не се сключи такъв договор е поведението на ищеца. Приема за установено, че ответникът ползва съоръжението в процесния период. Предвид липсата на договорна обвързаност и установеното разместване на имуществени блага, спорът следва да се разреши чрез института на неоснователното обогатяване. Като е изхождал от обстоятелството, че обектите на ползване са с особен статут, регулиран от специална нормативна уредба и не могат да имат друго, различно предназначение в гражданския оборот, то обогатяването на ответника и обедняването на ищеца се съизмеряват със спестено от първия, респ. неполучено от втория, плащане на цена за достъп, каквито насрещни право и задължение биха възникнали за всяка от страните, ако биха сключили договор по чл.138 ал.1 ЗЕ. Обезщетението е определено въз основа на Методика, приета от ДКЕВР по протокол № 27 / 04.02.2008 г., на основание чл.117 ал.7 ,чл.138 ал.3 и чл.197 ал.7 от ЗЕ, която - т.1 б.“б“ – урежда начина за определяне цените по договори за предоставен достъп от потребители до собствените им уредби и/или съоръжения на топлопреносни предприятия, за целите на преноса на топлинна енергия до други потребители. Отхвърлено е възражението за недоказана материалноправна легитимация на ищеца, като собственик на съоръженията, като съдът се е позовал на учреденото му право на строеж от собствениците на недвижимия имот, в който е застроена сградата в етажна собственост, както и на чл.140 ал.3 от ЗЕ, според която разпоредба обща етажна собственост са сградните инсталации за отопление и горещо водоснабдяване. Съгласно пар.1 т.3 от ДР на цитираната по-горе Наредба, „сградна инсталация „ е съвкупността от топлопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите на потребителите, вкл. главните хоризонтални и вертикални разпределителни линии. Следователно присъединителния тръбопровод не попада в режима на етажната собственост. Отхвърлено е възражението за изтекла - за част от вземането – кратка тригодишна погасителна давност по чл.111 б.“в“ ЗЗД, тъй като към вземанията на основание института на неоснователното обогатяване е приложима общата 5 – годишна давност - чл.110 ЗЗД .Не се касае за вземания с предварително определен падеж, което е отличителна черта на периодичните плащания. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът формулира въпросите: 1/ Дължи ли се обезщетение по чл.137 ал.2 ЗЕ, при положение, че клиентите, изградили топлопреносните съоръжения, сами са възпрепятствали сключването на окончателен договор за изкупуване по чл.138 ЗЕ и по този начин са създали предпоставки за претендирането на такова, след като не са изпълнили изискванията на закона ?; 2/ Следва ли цената за ползване по чл.137 ал.2 ЗЕ да служи за обезщетение в полза на клиентите, изградили топлопреносни съоръжения за своя сметка, предвид че съгласно чл.138 ЗЕ задължение на топлопреносното предприятие е да изкупи същите ? Няма ли по този начин клиентите, изградили за своя сметка топлопреносните съоръжения, да получат два пъти обезщетение за едно и също нещо ?; 3/ Доколкото правото на ползване се води периодично плащане, по смисъла на чл.111 б.“в“ ЗЗД, не следва ли за същото да се прилага тригодишната погасителна давност ?; 4/ Предвид пар.4 ал.4а от ПЗР на ЗЕ, дължи ли се обезщетение по чл.137 ал.2 ЗЕ след като клиент, изградил топлопреносни съоръжения, не е изпратил покана за изкупуване и на още по-голямо основание – няма необоснован отказ от топлопреносното предприятие за сключване на договор по чл.138 ЗЕ ? Въпросите се обосновават в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, поради липса на съдебна практика в отговор на същите. Поддържа се и „очевидна неправилност „, като основание за допускане на касационното обжалване, съгласно чл.280 ал. 2 пр. трето ГПК. Същата е обоснована с неправилност на отказа на съда да приложи към дължимото обезщетение тригодишната погасителна давност по чл.111 б.“в“ ЗЗД. Първият от въпросите съдържа предпоставка, която не кореспондира с установената от въззивния съд фактическа обстановка, а именно – че ищецът е възпрепятствал сключването на договор за изкупуване на съоръженията по чл.138 ЗЕ – което е достатъчно да изключи обосноваването на общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. При това, посочената норма на чл.137 ал.2 ЗЕ не съдържа в хипотезиса си визираната от въпроса предпоставка – значението на евентуално виновно поведение на клиентите на топлопреносните предприятия спрямо дължимостта на обезщетение за ползването. По начало, на значение в този смисъл касаторът се е позовал на нормата на чл.4 пар.4а от ПЗР на ЗЕ, която, обаче, въззивният съд не е коментирал за приложима към спорното правоотношение, а първоинстанционният съд изрично отрекъл за приложима, предвид действието й във времето – занапред, считано от влизането й в сила на 08.05.2018 г.. Самият първи въпрос не визира чл.4 пар.4а от ПЗР на ЗЕ, а и тълкуване на тази разпоредба не е обосновала решаващ извод на въззивния акт. От друга страна, чл.137 ал.2 ЗЕ е напълно ясна норма, още по-малко е налице основание за тълкуването й в смисъла, заложен във въпроса, с оглед преждеизложеното.Последното обективно изключва възможността да се обоснове допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал. 1 т. 3 ГПК. Вторият въпрос е предпоставен от тезата на касатора - ответник, че с присъждането на обезщетение за ползването и последващо изкупуване на съоръжението, ищецът ще се обогати неоснователно, получавайки двукратно плащане за едно и също нещо, както и от възражението му относно начина на определяне размера на обезщетението. Във връзка с определянето на размера – по Методика, приета от ДКЕВР по протокол № 27 / 04.02.2008 г., на основание чл.117 ал.7 ,чл.138 ал.3 и чл.197 ал.7 от ЗЕ - т.1 б.“б“ - не е въведен касационен довод за неправилност ,което изключва характеристиката на въпроса като правен – да е от естество да промени правния резултат при отговор в поддържания от касатора смисъл, тъй като настоящата инстанция дължи произнасяне само по въведените касационни доводи за неправилност – чл. 290 ал.2 ГПК. Що се касае до първата част от въпроса, поддържаната от страната теза е нелогична и правно несъстоятелна – наемодателят, продавайки имота си, последващо на ползването му, на същото лице - наемателя, не се обогатява неоснователно. Договорената цена на продажбата, респ. изкупуването, би следвало да отчете амортизацията на имота в резултат на ползването и пазарните условия, същата не е константна величина. Въззивният съд се е позовал на чл.138 ЗЕ, уреждащ изрично договорно правоотношение на възмездно ползване на енергийни съоръжения, когато не са собственост на съответното енергийно предприятие, поради което така формулиран въпросът е в директно противоречие със закона. Според логиката на касатора и при сключването на такъв, предвиден от закона договор за възмездно ползване, последващото изкупуване на съоръженията не би било допустимо, поради противоречие с принципа за недопускане на неоснователното обогатяване. Третият от въпросите, като се прецизира редакцията му, изключвайки от съдържанието му дадената от самия касатор квалификация на „обезщетението за ползване„ като „ периодично плащане„, отречена от въззивния съд, удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като кореспондира с решаващ извод на въззивния съд, за неприложимост на кратката тригодишна погасителна давност по чл.111 б.“в“ ЗЗД към процесното обезщетение, присъдено на основание чл. 59 ЗЗД. Необоснован, обаче, е допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Налице е задължителна съдебна практика, съобразно която вземанията, основани на института на неоснователното обогатяване, каквото е настоящото обезщетение, се погасяват с 5 – годишната давност по чл.110 ЗЗД – така мотиви към т.7 на ППВС № 1/1979 г.. Правилно въззивният съд е приел, че характеристиката на обезщетението не кореспондира с даденото в ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС определение на понятието „ периодични плащания„, по смисъла на чл.111 б.“в“ ЗЗД, които „се характеризират с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи ,имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви „. Четвъртият от въпросите е свързан с довода на касатора за приложимост на разпоредбата на §4 ал.4а от ПЗР на ЗЕ / нова – ДВ, бр.38 от 2018г., в сила от 08.05.2018г. / към разглеждания спор. По този въпрос липсва изрично произнасяне от въззивния съд. Дори и да се приеме, че въпросът е релевантен, по отношение на него не е налице основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. По въпроса за действието на нормите във времето е формирана постоянна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана и според която по принцип законовите правни норми, действат за напред (ex nunc), като гаранция за предвидимост на правния ред и елемент от правната сигурност. Съгласно ясната разпоредба на чл.14 ЗНА, обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение и то с изрична разпоредба. Поради това, като не е приложил новата норма на §4 ал.4а от ПЗР на ЗЕ, към правоотношението възникнало от изграждането на процесните съоръжения от ищеца и за негова сметка и ползвани от ответника, според предназначението им за доставка на топлинна енергия на абонатите в сградата, през периода 10.01.2013 г. – 21.02.2017г., въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика. С оглед посочената задължителна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил произнасянето си по възражението за изтекла погасителна давност, с отхвърлянето на което касаторът обосновава „очевидна неправилност„ на въззивното решение, това основание за допускане на касационното обжалване – чл.280 ал.2 пр. трето ГПК - също не е удовлетворено. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на делото на ответника следва да бъдат присъдени разноски за касационната инстанция, в размер на 1 800 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение