Определение № 2504 от 11.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 889/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата В. Г. Г. срещу решение № 5956 от 01.11.2024г. по възз.гр.д.№ 950/2023г. на СГС. С него е потвърдено решение № 8189/18.07.2022г. по гр.д.№ 40465/2021г. на СРС в частите, с които са уважени предявените по реда на чл.422 ГПК положителни установителни искове за признаване за установено, че дължи на „Банка ДСК“ АД произтичащите от договор за кредит за текущо потребление от 19.03.2011г., сключен между „Банка ДСК“ АД и третото лице-помагач на страната на ответника-А. Х. К., вземания за главница в размер на 11 807.80лв.; договорна лихва в размер на 5517.90лв. за периода 30.08.2016г.-20.06.2019г.вкл.; надбавка за забава в размер на 994.13лв. за периода 10.08.2016г.-20.06.2019г. и обезщетение за забава в размер на 102.51лв. за периода 21.06.2019г.-07.08.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.08.2019г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 1439/2019г. на РС - Петрич.

В касационната жалба са релевирани основанията за касационно обжалване по т.3, предл.1 и предл.3 на чл.281 ГПК – материална незаконосъобразност и необоснованост. Според ответницата, поради констатираната от съда неравноправност на т.9 от договора за кредит и на чл.7.1. от ОУ, даващи възможност на банката за едностранно изменение на годишния процент на разходите и на лихвата при промяна на БЛП, договорът за кредит е изцяло нищожен. Искането е за отмяна на решението в обжалваните части и за отхвърляне на исковете за произтичащите от договора вземания. Претендира за присъждане на направените разноски пред трите инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. В случай, че се установи, че компонентите на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК са неправилно посочени и/или клаузата от договора за кредит, в която са уговорени, е прогласена за недействителна/нищожна, това влече ли недействителност на договора за кредит, съгласно чл.22 ЗПК? Ответницата поддържа, че изводът за съответствие на договора с изискването на чл.11, т.10 ЗПК е в противоречие с решение от 21.03.2024г. по дело С-714/2022г.на СЕС, решение № 50013 от 05.08.2024г. по т.д.№ 1646/2022г., II т.о., и определение по т.д.№ 670/2023г., I т.о.

2. В договор за потребителски кредит, съгласно правилата на ЗПК, достатъчно ли е абстрактно изброяване в общите условия на компоненти по формирането на ГПР?

3. В договор за потребителски кредит, съгласно правилата на ЗПК, следва ли да бъде записана ясна методика на формиране годишния процент на разходите по кредита?

4. Спазени ли са изискванията на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, ако в договора за кредит и/или общите условия не е посочено как точно се формира променливият лихвен процент, колко е променливата компонента и как точно, при какви обективни фактори, се формира променливата компонента/базовият лихвен процент?

5. Каква точно информация трябва да съдържа клауза на договор за потребителски кредит, в която се определя променлив лихвен процент?

По въпроси № 2, № 3, № 4 и № 5 касаторът се позовава на решение по дело С-125/18 на СЕС.

6. Преценката дали договор, съдържащ неравноправна клауза, да се обяви за нищожен в неговата цялост или да се запази действието му, но без неравноправната клауза, следва ли да се основава на интереса на потребителя, с оглед на защитата на правата, предоставени му от Директива 93/13?

7. Следва ли при наличието на нищожна клауза, позовавайки се на чл.26, ал.4 ЗЗД, съдът да изследва дали договорът би бил сключен и от страна на кредитора, а не само от страна на потребителя?

8. Разпоредбата на чл.146, ал.5 ЗЗП, относно нищожността само на неравноправните договорни клаузи и съответно за прилагане на договора без тези клаузи следва ли да се тълкува само в рамките на правилото на чл.26, ал.4 ЗЗД и следва ли да се съобразява и практиката на СЕС и актовете на ЕС?

По последните три въпроса касаторът намира, че въззивният съд се е поризнесъл в противоречие с решение по дело С-618/10 на СЕС и решение № 146/01.11.2017г. по т.д.№ 2615/2016г., на ВКС.

Въведено е и основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК- очевидна неправилност.

С подадения писмен отговор насрещната страна „Банка ДСК“ АД, чрез юрисконсулт Н. Т., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговора.

Съставът на I т.о., въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Производството по делото е образувано по предявените по реда на чл.422 ГПК обективно кумулативно съединени искове на „Банка ДСК“ АД против В. Г. за установяване на оспорените вземания в заповедното производство по чл.417 ГПК, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 19.03.2011г. и договор за поръчителство, и представляващи дължим остатък от задължене по договор за кредит, станал предсрочно изискуем на 21.06.2019г.: за главница, договорна лихва за периода 30.11.2014г.-20.06.2019г., надбавка за забава за периода от 08.12.2014г. до 20.06.2019г., обезщетение за забава за периода от 21.06.2019г. до 07.08.2019г. и разходи, ведно със законната лихва, считано от 08.08.2019г. до окончателното изплащане.

Сезиран с въззивни жалби на ответницата В. Г. и на подпомагащата я страна - А. К. срещу първоинстанционното решение в частите, с които са уважени исковете за главница, договорна лихва, надбавка за забава и обезщетение за забава, въззивният съд е приел за установено и безспорно, че между „Банка ДСК“ АД и подпомагащата страна –А. К., като кредитополучател, е сключен при общи условия договор за кредит за текущо потребление от 19.03.2011г. за предоставяне на сума в размер на 15 000лв. срещу задължение за връщането й за срок от 120 месеца, на месечни вноски с падежи 30-о число на месеца, при ГЛП-14.45% и ГПР-16.52%, а в договора за кредит е инкорпориран договор за поръчителство, по силата на който ответницата В. Г. се е задължила да обезпечи изпълнението на задълженията на кредитополучателя, като отговаря солидарно с нея. Въз основа на заключението на ССЕ е установил, че сумата по договора е усвоена на 19.03.2011г., след което са постъпилите плащания, с които са погасени части от главницата, възнаградителната лихва, наказателната лихва и разноски, и към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК на 08.08.2019г. са останали неиздължени части от главницата/ падежирала и непадежирала/, а към датата на изготвяне на заключението на ССЕ е настъпил падежът на всички вноски, както и е неиздължена възнаградителната лихва за периода от 30.11.2014г. до 08.08.2019г.

По основния спорен въпрос, пренесен и във въззивното производство, относно действителността на договора за кредит за текущо потребление от 19.03.2011г. въззивният съд е констатирал, че, съгласно в чл. 8 от договора, кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, който към датата на сключване на договора е 14.45% годишно или 0.04% на ден, както и, че, съгласно т.7.1. от ОУ, лихвеният процент е зависим от базов лихвен процент, определен по методология на кредитора, и се променя при промяна на базовия лихвен процент по решение на кредитора. Установил е, че, съгласно чл.9 от договора, ГПР е 16.52%, но и той може да бъде променян при предпоставките, предвидени в ОУ. Обсъдил е т.9.1 и т.9.2. от ОУ относно включените и невключените в ГПР разходи. Констатирал е, че неразделна част от договора са извлечение от Тарифата на банката за таксите по кредити за текущо потребление и двустранно подписан погасителен план, съгласно който общо дължимата сума е 28 528.86лв., включваща главница, възнаградителни лихви и такси, като в него са посочени допълнителните допускания при изчисляване на ГПР.

При тази регулация на облигационните отношения на страните въззивният съд е приел, че процесният договор за кредит не нарушава изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ДПК/ред. към момента на сключване на договора/, съответно са неоснователни възраженията за неговата недействителност. Споделяйки извода на първоинстанционния съд за нищожност, поради неравноправност на клаузите на т.7.1. от ОУ и на чл.9 от договора, даващи възможност на банката едностранно да изменя лихвения процент и ГПР, въззивният съд е възприел извода, че това не обуславя нищожност на целия договор за кредит, позовавайки се на чл.26, ал.4 ЗЗД и чл.146, ал.5 ЗПК и приемайки, че в случая може да се предположи, че всяка от двете страни би сключила договора без неравноправните клаузи, че те не са пречка за валидното възникване на облигационното отношение между страните и за прилагането на останалите договорни клаузи, както и, че след премахването на неравноправните клаузи се запазват клаузите, съдържащи уговорки относно съществените за всеки кредитен договор престации. Намерил е, че нищожността на посочените неравноправни клаузи не означава, че кредитополучателят е освободен от задължението да заплаща възнаградителна лихва в първоначално уговорения размер от 14.45 %. За пълнота на изложението е споделен изводът на първоинстанционния съд, че първоначално уговорената годишна лихва не противоречи на добрите нрави. По отношение на размера на ГПР/ 16.52%/ е констатирал, че той е посочен в договора на ясен и разбираем за средния потребител начин, а в т.9.1.ОУ и погасителния план, неразделна част от договора, е посочено какво включва ГПР, поради което за кредитополучателя е било ясно какви са разходите по договора, дължими към момента на сключване на договора. Въззивният съд е акцентирал и на това, че липсват твърдения и не се установява по договора да са възникнали и други задължения, които да не са включени при изчислението на ГПР, конкретно, нито се твърди, нито се установява да са поемани допълнителни услуги, които да са довели до преференциални условия по договора и съответно да е трябвало да бъдат включени в изчисляването на ГПР. Въззивният съд е обсъдил, но е намерил за неоснователно възражението, че в договора липсват допусканията при изчисление на ГПР, констатирайки, че те са посочени в двустранно подписания погасителен план, неразделна част от договора. Направен е извод, че средният потребител е могъл да разбере при какви параметри се сключва процесният договор и какви лихви и такси следва да заплати по него и, съобразявайки тази информация, кредитополучателят е могъл да прецени дали е икономически изгодно сключването на договора.

Значимостта по см. на чл.280, ал.1 ГПК на всички поставени въпроси следва да бъде отречена, тъй като те не съответстват на мотивите на въззивния съд. Въпросите са пряк израз на несъгласие с извода на въззивния съд, че процесният договор за кредит не нарушава изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ДПК/ред. към момента на сключване на договора/, пради което са неоснователни възраженията за недействителност на договора в неговата цялост; че не обуславя недействителност на целия договор констатираната нищожност, поради неравноправност, на клаузите на т.7.1. от ОУ и на чл.9 от договора, даващи възможност на банката едностранно да изменя лихвения процент и годишния процент на разходите, и това не освобождава кредитополучателя от задължението да заплаща възнаградителна лихва в първоначално уговорения размер от 14.45 %. Както е изяснено в мотивите към т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правилността е предмет на същинския касационен контрол, но е изключена от предмета на производството по чл.288 ГПК.

Не е обосновано приложното поле на въведеното основание за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен, поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Не са въведени доводи, попадащи в някоя от изведените от практиката на касационния съд хипотези на очевидна неправилност, а въведените доводи са идентични с въведените касационни основания.

По тези съображения не следва да се допуска обжалване.

Касаторът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна юрисконсултско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба в размер на 100лв.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: