Определение № 5832 от 15.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3130/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от В. С. Ч.-Д., действаща чрез пълномощника си адвокат Р. В. Ш. – САК, срещу въззивно решение № 233 от 27.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1826/2024 г. по описа на Бургаския окръжен съд.

С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 208/05.09.2024 г. по гр. д. № 448/2022 г. по описа на Районен съд - Карнобат, в частта му, в която е отхвърлен искът на Р. А. Х. от [населено място] за осъждане на В. С. Ч.-Д. да му заплати сумата от 10 549,89 лв., като вместо това в отменената част е постановил осъждане на В. С. Ч.-Д. да заплати на Р. А. Х. сумата от 10 549,89 лв., включваща 4 340,29 лв. разход за извършване на основен ремонт на покрив и 6 209,60 лв. разход за полагане на топлоизолация по част от фасадата на сграда - етажна собственост с административен адрес: [населено място], кв.К. село, [улица]-В, направени през есента на 2019 г., съответстващи на дела на ответницата в общите части на сградата - 50%, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.05.2022 г. до окончателното й изплащане.

С посоченото съдебно решение въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него съдебно решение в останалата му част, в която е отхвърлен предявеният от В. С. Ч.-Д. срещу Р. А. Х. насрещен иск за сумата от 24 000 лв., представляваща половината от направените от нея разходи за запазването и поддържането на съсобствен имот - основен ремонт на същия в етажна собственост с адм. адрес [населено място], кв. К. село [улица] Б-В, направен през 2020 година, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на предявяването, като неоснователен.

Така описаното решение се обжалва от В. С. Ч.-Д. и в двете му части с твърдения за неговата недопустимост и неправилност, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли за отмяна на решението като делото се върне за ново разглеждане на Бургаския окръжен съд или евентуално – спорът да бъде разгледан по същество като се отхвърли иска на Р. А. Х. и се уважи нейната насрещна искова претенция.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че Бургаският окръжен съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, а също така и при произнасяне по въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Твърди се още и наличие на основанията по чл. 280 ал. 2 ГПК - недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение.

Касаторът поставя пред касационната инстанция следните въпроси:

1. Към кой момент купувачът на публична продан придобива правото на собственост по отношение на закупения от него недвижим имот и прилежащите му общи части на сградата, в която индивидуалният обект се намира?

Позовава се на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на Върховния касационен съд, Тълкувателно решение № 5 от 18.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 5/2015 г., ОСГК, както и решение № 105 от 06.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1091/2016 г., II г. о., ГК, решение № 55 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3415/2020 г., II г. о., ГК, решение № 124 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 905/2011г., I г. о., ГК.

2. Към кой момент на направата на необходими и полезни разноски по смисъла на чл. 61, ал. 2 ЗЗД връзка с чл. 41 ЗС спрямо момента на придобиване на правото на собственост в сградата, за която разноските са направени, същите подлежат на обезщетяване от съсобственика в сградата, за поддръжката на която тези разноски са направени? Дължи ли обезщетяване на тези разноски съсобственик, придобил това качество след направата на тези разноски?

3. Следва ли съгласно разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД лицето, придобило недвижим имот на публична продан, да се счита за обогатено по смисъла на закона от сторените от трето лице за съсобствеността разходи, извършени преди влизане в сила на постановлението за възлагане? Има ли в тази хипотеза обвързваща облигационна връзка с това трето лице приобретателят на правото на собственост на публична продан?

Сочи се решение № 1 от 24.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1131/2018 г., II г. о., ГК.

4. Към кой момент следва да се преценяват разходите за подобрение и поддръжка на имота за противопоставянето им по смисъла на чл. 61, ал. 2 ЗЗД връзка с чл. 41 ЗС на съсобственик в сградата - към момента на физическата им направа като СМР или към момента на паричния разход за тяхното заплащане, ако са изпълнени от трето лице за съсобствеността и при съпоставянето им с момента на придобиване качеството на съсобственик/собственик на лицето, спрямо което се претендират?

5. Какво е другарството между съпрузи по смисъла на чл. 215 ГПК, притежаващи качеството на съсобственици в недвижим имот в режим на СИО, при наличие на предявен срещу двамата или срещу някой от тях иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД връзка с чл. 41 ЗС от трето лице държател в съсобствеността и допустимо ли е предявяването на такъв иск само срещу един от съпрузите? Ако иск от трето лице държател в съсобствеността по чл. 61, ал. 2 ЗЗД е допустим само срещу един от съпрузите съсобственици, то следва ли съдът да отчете размера на претендираното в полза на ищеца обезщетение като при доказване на неговата основателност намали размера му на 50 % като предявен само срещу единия съпруг в съсобствеността?

6. Как се разпределя отговорността за обезщетяване по смисъла на чл. 61, ал. 1 ЗЗД връзка с чл. 41 ЗС с оглед обема идеални части от притежанието на общите части на сградата в режим на ЕС и дължи ли и как се определя размерът на припадащото се за плащане обезщетение за съсобственик при неустановеност на притежавания от него обем идеални части от имота в режим на ЕС?

По така постъпилата касационна жалба е постъпил отговор от Р. А. Х., действащ чрез адвокат С. Х. Г.-Т., в който се изразява становище за нейната неоснователност. Претендират се разноски в касационното производство.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в съответния срок по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

За да постанови обжалваното в настоящото производство съдебно решение, въззивният съд е очертал предмета на спора, а именно: производството пред първоинстанционния съд е образувано по исковата молба на Р. А. Х. за осъждане на ответницата В. С. Ч.-Д. да заплати на ищеца сумата от 10 549,89 лв., включваща 4 340,29 лв. - разход за извършване на основен ремонт на покрив и 6 209,60 лв. - разход за полагане на топлоизолация на част от фасадата на сграда в етажна собственост, направени през есента на 2019 г., за които разходи се твърди, че представляват необходими разноски за запазването и поддържането на съсобствен имот и съответстват на дела на ответницата в общите части на сградата - 50%.

Посочено е, че с отговора на исковата молба е предявен насрещен иск от ответницата В. Ч.-Д. срещу първоначалния ищец Р. Х., за осъждането му да й заплати сумата от 24 000 лв., представляваща половината от направените от нея през 2020 г. необходими разходи за запазването и поддържането на съсобствен имот - основен ремонт на същия, подробно описани в насрещната искова молба като вид и стойност, и с която обща сума той се е обогатил, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на предявяването на този иск до окончателното изплащане на главницата.

Въззивният съд е приел за установено, че по делото не е спорно, че ищецът Р. Х. и съпругата му са носители на отстъпено в тяхна полза право на ползване на недвижим имот, представляващ жилище, находящо се на целия втори жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, построена в УПИ * в кв.№ *по ЗРП на [населено място], цялото таванско складово помещение в същата сграда, построения източен гараж, разположен в партерния етаж на сградата, както и на 51,70% ид. части от общите части на сградата; че ответницата В. С. Ч. - Д. е придобила собствеността върху жилище, разположено на партерния етаж на същата двуетажна жилищна сграда, на жилище, заемащо целия първи жилищен етаж, както и 50% ид.части от общите части на жилищната сграда, в която се намира имотът, по отношение на който в полза на ищеца е отстъпено право на ползване; че ответницата е придобила собствеността на описания имот по силата на влязло в сила на 21.10.2019 г. постановление за възлагане след проведена публична продан по изп. дело № 2009*0400006/2009 г. по описа на ЧСИ Ст.Н. с рег.№ *на КЧСИ; че достъпът до ползваната от ищеца част от сградата и до собствените на ответницата жилище на партерния етаж и жилище на първи жилищен етаж от сградата се извършва от отделни входове; дворното място е общинска собственост; процесната сграда е изградена на основание отстъпено право на строеж, а самото дворно място се ползва от съсобствениците разделено чрез плътна ограда.

Въззивният съд е установил фактическата обстановка по спора като е приел, че по делото не е спорно, че през есента на 2019 г. ищецът е извършил ремонт на общи части на сградата - етажна собственост, включващ основен ремонт на покрива на сградата, полагане на топлоизолация и измазване на целия източен калкан и на част от северната фасада на сградата, на обща стойност съгласно заключението на тройната СТЕ в размер на 21 099,77 лв. без ДДС и че ответницата не е давала съгласие за извършвания ремонт в сградата; че не е спорно и това, че ответницата, след като закупила имота, от м. април до м. декември 2020 г. също е направила ремонт в придобития от нея имот на обща стойност 19 604,24 лв. без ДДС.

Въззивният съд е очертал спорните въпроси в производството, а именно: - в кой момент през есента на 2019 г. ищецът е извършил описания от него ремонт на процесната сграда, съотв. преди или след придобиването от ответницата на обект в етажната собственост; - ответницата пасивно легитимирана ли е да отговаря по иска на ищеца за извършените от него разходи за ремонт на общи части от сградата; - знаела ли е ответницата към момента на участието си в публичната продан за извършвания от ищеца в процесната сграда ремонт; - имат ли направените от всяка от страните разноски за ремонт на сградата характер на необходими разноски; - ищецът, в качеството си на ползвател на самостоятелен обект в сградата, пасивно легитимиран ли е да отговаря по иска на ответницата за извършените от нея разходи за ремонт на общи части на сградата.

Относно момента на извършване от ищеца на ремонтните работи по сградата, с оглед показанията на разпитаните свидетели, съдът е приел, че те са извършени в периода м.септември-м.ноември 2019 г., като е обосновал извода си, че към момента на протичане на публичната продан, към момента на постановяване на постановлението за възлагане (18.09.2019 г.), към момента на влизането му в сила (на 21.10.2019 г.), а и към момента на вписването му (26.11.2019 г.), извършваният от ищеца ремонт на процесната сграда все още не е бил приключил, а към този момент ответницата вече е имала качеството на собственик на самостоятелни обекти в сградата.

По отношение на втория спорен въпрос - имат ли направените от всяка от страните разноски за ремонт на сградата, характера на необходими разноски, съдът е обосновал отговора си със заключението на тройната СТЕ, че ремонтните работи, извършени от ищеца, са извършени качествено, а от дадените показания на св.Х. и св.Р. – че ремонтът е бил наложителен. Доколкото описаните в СТЕ ремонтни работи са били наложителни за предотвратяването на течове и влага, съотв. за отстраняването им, както и за запазването на жилищните помещения, съдът е приел, че извършените от ищеца разходи за тези ремонтни работи имат характера на необходими разноски, тъй като са свързани със запазване на вещта от повреждане или погиване. Извършената от страните топлоизолация е довела до увеличаване и на стойността на имота, поради което, според въззивния съд, разходите, извършени от страните в тази насока, в т. ч. и от ищеца, имат характера и на полезни разноски.

По отношение на характера на направените от ответницата разходи за извършения от нея ремонт, съдът, след като е описал естеството на същите, е стигнал до извода, че част от тях обслужват само собствените на ответницата обекти в сградата, нямат характера на изграждане или ремонт на общи части, не са свързани с необходимост от запазване на имота от повреда или унищожение, поради което съдът е намерил, че претендираните от ответницата разходи за извършените от нея СМР нямат характера на необходими разноски.

С оглед обстоятелството, че към момента на извършване на процесния ремонт от ищеца, с влизането в сила на постановлението за възлагане, от който момент ответницата е станала собственик на самостоятелен обект в етажната собственост и на съответните идеални части в процесната сграда, а ищецът е имал качеството на ползвател на такъв обект в същата сграда, съдът е приел, че е налице хипотезата на чл. 61 ЗЗД - водене на чужда работа без пълномощие.

В случая, според въззивния съд, ищецът е доказал наличието на изискуемите предпоставки за присъждане на направените от него необходими разноски - съществуването на обективна необходимост за извършването им и доказване на техния размер.

Съдът е достигнал до извода, че в случая обогатяването на ответницата се състои в спестяването от нейна страна на разходите, които би следвало да извърши като собственик на самостоятелни обекти в сградата за ремонт на общите части на сградата, необходими за запазването й и за ползването на обектите в нея по предназначение. Съгласно заключението на вещите лица и съобразно притежаваните от ответницата идеални части от сградата (50%), е приел, че същата е следвало да участва в тези разходи като поеме половината от тях, съответно се е обогатила със сумата от 10 549,89 лв., до който размер е приел иска за основателен.

Съдът е дал отговора и на въпроса дали ищецът (ответник по насрещния иск), в качеството си на ползвател на обект в сградата, може да отговаря по иска на ответницата за извършените от нея разходи за ремонт на общите части на сградата и за извършените от нея разходи в дворното място като е дал отрицателен отговор. Мотивирал се е с това, че ищецът, като носител на вещно право на ползване, е длъжен да заплаща разноските, свързани с ползването, вкл. данъци и други такси, да поддържа вещта в състоянието, в което я е приел, съотв. дължи и направените от друг собственик на вещта разноски за поддържане на вещта, но предвид характера на направените от ответницата разноски за ремонт на сградата и тяхното предназначение, е приел, че същите представляват полезни разноски, свързани с подобрения на вещта и че по-голяма част от тях обслужват единствено и само собствения на ответницата апартамент в сградата и ползваните от нея части от дворното място. Приел е, че не може да бъде ангажирана отговорността на първоначалния ищец за тези разходи и че задължен за тях би бил собственикът на ползвания от ищеца недвижим имот, тъй като именно той се е обогатил с увеличението на стойността му.

С тези основни съображения съдът е приел, че насрещният иск е неоснователен.

Поради частичното несъвпадане на изводите на двете инстанции, обжалваното решение е било отменено от въззивния съд в едната му част с произнасяне по същество и уважаване на първоначалния иск и е потвърдено в останалата му част за отхвърляне на насрещния иск.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.

Първите три въпроса на касатора не обосновават наличието на общата предпоставка за допускане на решението на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите изразяват несъгласието на касатора с фактическите и правните изводи на съда, че към датата на влизане в сила на постановлението за възлагане, от който момент ответницата се явява собственик на обект в сграда – етажна собственост, ремонтните работи, извършени от ищеца не са приключили, което ангажира и нейната отговорност като собственик.

Въпросите са от фактологическо естество; засягат правилността на обжалваното решение, което изисква произнасяне по съществото на спора и анализ на доказателствата – действия, които не се извършват в настоящата фаза на касационното производство, затова и не е налице годно основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси.

Въпрос четвърти е общ, хипотетичен и отново е поставен в контекста на несъгласието на касатора с правните изводи на съда. Такъв въпрос не е бил разглеждан от въззивния съд и същият не обосновава приложното поле на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Петият от поставените в изложението въпрос не е бил поставян от страните и не е бил разглеждан от съда, за да му бъде даден отговор в съдебното решение. Доколкото обаче въпросът частично е свързан с допустимостта на съдебното решение касационната инстанция държи да подчертае, че производството е образувано по облигационен иск, с който ищецът претендира осъждането на ответницата в качеството й на собственик на самостоятелен обект в етажна собственост да заплати дължимата й част от стойността на направените от ищеца ремонтни работи по отношение на общите части на сградата, поради което предявяването на иска задължително срещу съпрузите-собственици на обекта, не се явява предпоставка за неговата допустимост.

Въпросите на необходимото другарство са били предмет на разглеждане по ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, като в т. 6 на същото е посочено, че при необходимото другарство поради естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона съдебното решение трябва да бъде еднакво по отношение на всички другари. Това другарство е два вида: факултативно и задължително. Задължителното другарство представлява частен случай на необходимо другарство, при който участието на всички другари в процеса е условие за неговата допустимост.

В настоящото производство касационната инстанция не констатира вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение.

Въпрос шести е хипотетичен и не е обвързан от касатора с конкретните решаващи изводи на въззивния съд. Затова и не е налице правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В хода на производството ответницата не е повдигала спор за притежавания от нея процент идеалните части от общите части на сградата. В исковата молба, по повод на която е образувано производството, ищецът ясно е посочил, че според него ответницата следва да поеме направените от него разходи за ремонт съобразно притежаваните от нея 50% идеални части от общите части на сградата; същата не е оспорила това твърдение; въззивният съд поради липса на възражение в тази насока изобщо не е обсъждал този въпрос.

С оглед обстоятелството, че нито един от поставените в изложението на касатора въпроси не се явява правен въпрос по смисъла на ТР №1/2009 година на ОСГТК на ВКС, не подлежи на анализ и установяване наличието на специалните критерии, заложени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т. 3 ГПК, на които се позовава касаторът.

Касационното обжалване не може да се допусне и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на цитираната разпоредба, е необходимо да е постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо и явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява от самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. В случая въззивното решение не страда от подобен порок.

Предвид изложените съображения, не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното съдебно решение на основанията и по въпросите, посочени от касатора.

С оглед неоснователността на касационната жалба на ответната страна следва да се присъдят претендираните разноски за касационната инстанция в размер на 1 200 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение