Определение № 1250 от 30.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 483/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. К. М., представляван от адв.София Н., срещу решение № 1372 от 25.11.2025г. по в.гр.д. № 1376/2025г. на Софийски апелативен съд, II граждански състав, с което е потвърдено решение № 121 от 26.07.2024г. по т.д. № 227/2022г. на Благоевградски окръжен съд, IX състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против Застрахователна компания „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.432 КЗ за заплащане на обезщетeние за неимуществени вреди за разликата над 25 000 лева до 80 000 лева, причинени при ПТП от 02.07.2022г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че при постановяване на решението въззивният съд е нарушил принципа на справедливостта, уреден в чл.52 ЗЗД, тъй като присъденото обезщетение не е съобразено с вида и характера на телесните увреждания, произтичащите от тях физически и психологически последици, както и с лимита на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Счита, че е налице несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и установеното от събрания по делото доказателствен материал. Излага съображения за неправилно определен размер на съпричиняване, тъй като в изводите на въззивния съд не е взето предвид нарушаването на чл. 37, ал. 1 от ЗДвП от страна на водача на лек автомобил „Хонда“ И. В., която е навлязла в насрещното пътно платно, без да пропусне насрещно движещия се мотоциклет, както и различията в двете АТЕ. Навежда доводи, че дори да беше управлявал мотоциклета с разрешената скорост от 50 км./ч., не би успял да предотврати настъпването на процесното ПТП. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Относно критериите, които трябва да изследва решаващият съд при определяне на размера на справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД. Твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/1968 г.

2. Относно доказването по категоричен начин на приноса на пострадалото лице. Поддържа, че въпросът е решен в противоречие с решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т.о.

3. Относно правомощията на въззивния съд и задължението му да се произнесе по доводите и възраженията на страните. Твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 222 от 06.04.2017г. по т.д. № 425/2015г. на ВКС, ТК, II т.о.

Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД, представляван адв. Д. Х., оспорва касационната жалба. Твърди, че бланкетно са посочени основанията за допускане по чл.280, ал.1 ГПК. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС относно приложението на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за безспорно, че на 02.07.2022г., около 10:30ч., на път II-19, км. 32, при разклона за [населено място], е настъпило ПТП, при което л.а. „Хонда“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от И. С. В., е предприел внезапна маневра завиване наляво към [населено място], при суха асфалтова настилка, като с това е отнел предимството на водача на мотоциклет „Хонда“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от ищеца Рaдослав К. М..

Въззивният съд е обсъдил заключението на вещото лице по единичната съдебна автотехническа експертиза, съгласно което скоростта на мотоциклет „Хонда“ към момента на удара е била 47 км./ч. и е била съобразена с ограничението от 50 км./ч. Според вещото лице водачът на лек автомобил „Хонда“ е трябвало да даде предимство на движещия се мотоциклет по пътя [населено място] - [населено място]. Наред с това, при движение на мотоциклет „Хонда” със скорост от 47 км./ч. при своевременно задействане на спирачната система водачът не е имал техническа възможност да предотврати удара, тъй като опасната зона е от 30м., а разстоянието до удара е 6,5м. Водачът на лек автомобил „Хонда“, от своя страна, е имал възможност да възприеме местонахождението на мотоциклетиста, както и посоката му на движение, да го пропусне или да спре до мястото на удара, като по този начин предотврати произшествието. Въззивният съд е обсъдил и тройната съдебна автотехническа експертиза, при която е използван друг метод на изчисление на скоростта на движението на двете МПС преди настъпване на удара - „Моментум 360“. Съгласно този метод скоростта на движение на моциклета към момента на удара е била около 67,82 км./ч. Според заключението на вещите лица процесното транспортно произшествие е било непредотвратимо чрез спиране при създалата се пътна ситуация и скоростите на движение на процесните МПС, но ако мотоциклетистът се бе движил с разрешената скорост от 50 км./ч. ПТП, а водачът на лекия автомобил беше пропуснал мотоциклета, особено при обстоятелството, че е имал възможност да възприеме местонахождението на мотоциклета, то ПТП не би настъпило.

Решаващият съд е отчел дадените в първоинстанционното производство свидетелски показания на К. С., който е бил престроен в средната пътна лента за изчакване на преминаващите в насрещното платно ППС, преди да предприеме завой наляво към [населено място]. Според него е имало ограничена видимост поради наличието на буйна растителност, която обаче не се отразила спрямо него, защото управлявал товарен автомобил. Твърди, че скоростта на мотоциклетиста е била поне 100 км./ч. и се е движел близо до осевата линия, но се е опитал да спре. Съгласно показанията на И. П., който е управлявал лек автомобил, движещ се непосредствено след мотоциклета „Хонда“ със скорост около 50-60 км./ч., шофьорът на лекия автомобил е навлязъл внезапно в насрещното платно, за да завие наляво, при което шофьорът на мотоциклет се е ударил в нея. Според неговите възприятия мотоциклетистът се е опитал да избегне удара.

Апелативният съд е обсъдил и приетата СМЕ, според която ищецът е бил приет по спешност в УМБАЛ „Софиямед”, където е извършена стабилизация на фрактурата на бедрото и на гривнената става посредством помощта на преконтурирана плака. Получените травматични увреждания от претърпяното ПТП са били счупена тазобедрена кост и счупена китка. Отчел е, че заключението на вещото лице кореспондира със свидетелските показания на св. Г., съгласно които вследствие на счупването на тазобедрената става ищецът е бил напълно обездвижен на легло и е бил изцяло зависим от чужда помощ в течение на около два месеца. Не е могъл самостоятелно да се храни, да става от леглото и да задоволява най-елементарните си санитарни нужди. През първата една седмица от инцидента болките и от двете получени травматични увреждания са били особено силни и интензивни, след това постепенно те са стихнали, но не са изчезнали съвсем до края на възстановителния процес, което е налагало и вземането на болкоуспокояващи медикаменти. Според вещото лице няма данни за усложнения и отклонения при възстановителния процес, който е напълно приключил за период от около 7 месеца, както и че към момента на прегледа движенията в тазобедрената и глезенната става са били възстановени изцяло, въпреки че са констатирани остатъчни болки при натоварване и промяна на атмосферните условия, но е налице пълно възстановяване и на двата счупени крайника.

Въззивният съд е посочил, че при прилагане на критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД следва да бъдат преценени всички конкретно установени обстоятелства, имащи значение за определяне на справедливия размер: вида и характера на увреждането, механизма на настъпване на увреждането, характера и интензитета на търпените болки и страдания, степента на засягане на нормалния живот на пострадалото лице в битов, социален, емоционален план, включително с оглед възрастта и семейните, професионални и социални задължения на лицето, продължителността на възстановителния период, наличие на трайни последици и др. Взел е предвид установените от СМЕ телесни увреждания, както и показанията на разпитаните свидетели относно търпените от ищеца болки. Съобразил е, че инцидентът е повлиял съществено и изключително негативно върху начина на живот на пострадалия, който е изпитвал силни болки и физически страдания, особено в първоначалния период на възстановяването, но е изтъкнал, че възстановяването му е продължило около седем месеца, като към момента на прегледа /една година след увреждането/ възстановителният процес е бил напълно приключил и че той вече е напълно възстановен физически от последиците на травматичното увреждане. Взел е предвид още, че вследствие на претърпянато травматично увреждане счупване на тазобедрената става за период от два месеца ищецът е бил изцяло зависим от чужда помощ и е намерил, че това обстоятелство следва да има най-съществено значение при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. С оглед на това, отчитайки и степента на възстановяване от претърпените травматични увреждания, въззивният съд е приел, че адекватният размер на обезщетението преди отчитане на съпричиняване следва да бъде 55 000 лева, от които 50 000 лева за счупената бедрена кост и 5 000 лева за счупената китка. Изтъкнал е, че този размер е съобразен и съответен на принципа на справедливост, заложен в чл. 52 от ЗЗД, във връзка с конкретно установените факти по делото, както и че в достатъчна степен отговаря на обществено-икономическите условия към момента на настъпване на застрахователното събитие и особеностите на случая.

Относно съпричиняването, въззивният съд е приел, че определеният от първоинстанционния съд размер – 50 %, следва да бъде допълнително завишен с 4,5 %. За да достигне до този извод, решаващият съд е кредитирал тройната САТЕ, съгласно която скоростта на движение на мотоциклета „Хонда“ към момента на инцидента е 67,82 км./ч. Счел е за недоказани твърденията, че водачът на лекия автомобил „Хонда“ не е имал достатъчно видимост, за да възприеме движещия се срещу него мотоциклет. Въз основа на заключението на вещите лица е приел, че транспортно произшествие не би настъпило при движение на мотоциклета със скорост по-ниска от максимално допустимата за съответния участък, а именно 50 км/ч., както и ако водачът на лекия автомобил бе пропуснал мотоциклета и след това бе предприел маневрата завой наляво. Изложил е съображения, че ищецът като водач на мотоциклет „Хонда“ е допуснал нарушение на правилата на чл.21, ал.1 ЗДвП, при което сам се е поставил в положение да не може нито да спре, нито да избегне удар с МПС, внезапно предприело частично навлизане в неговото платно за движение. Намерил е нарушението на разпоредбата на чл.21 ал.1 ЗДвП от пострадалия водач за особено съществено, тъй като от заключението на експертите по приетата тройна САТЕ, което съответства на заключението на експерта по първоначалната единична такава, ако пострадалият е спазил ограничението на скоростта и се е движел с разрешената скорост от 50км./ч., той е можел да спре до мястото на удара и така да предотврати настъпването на ПТП. Въззивният съд е отчел липсата на свидетелство за управление на пострадалия за съответната категория, като е приел, че е в причинно-следствена връзка с настъпването на произшествието, въпреки че водещо значение има отнемането на предимство от страна на водача на лекия автомобил „Хонда“. Относно наличието на 0,13 ‰ алкохол в кръвта на пострадалия въззивният съд е изложил аргументи, че това, от една страна, не нарушава законово изискване от 0,5 ‰ за налагане на административно наказание, а от друга, липсват обективни данни, които да сочат, че установеното ниско съдържание на алкохол е повлияло на ищеца при преценката на действията му и при реакцията на внезапно възникналата опасност на пътя.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Първият материалноправен въпрос се отнася до приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредено лице срещу застрахователя на делинквента. Този въпрос е обусловил изхода на делото, но по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По приложението на чл.52 ЗЗД е формирана постоянна съдебна практика - Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., съгласно която за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил формираната постоянна практика, като е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил подробни съображения, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с тежестта на причиненото на ищеца увреждане, вида и продължителността на проведеното лечение, възрастта на ищеца, неговите семейни, професионални и социални задължения, степента, в която е настъпило възстановяване и прогнозата за пълно възстановяване, както и обществено-икономическите условия към момента на настъпване на застрахователното събитие. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Вторият материалноправен въпрос, отнасящ се до направеното от ответника правоизключващо възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, е релевантен за изхода на делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с постоянната практика на ВКС. По приложението на чл.51, ал.2 ГПК е формираната постоянна съдебна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., както и посоченото от касатора решение. Според така формираната практика, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

В случая изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не е основан на предположения. За да достигне до заключението, че приносът е съществен и равностоен на този на водача на мотоциклета, въззивният съд е преценил, че пътният инцидент е нямало да настъпи, ако пострадалият като водач на мотоциклет бе спазил ограничението, наложено със знак В 26, и бе избрал да управлява превозното средство с разрешената скорост от 50 км./ч. Изрично решаващият състав е изтъкнал, че по – голяма доказателствена стойност придава на тройната автотехническа експертиза именно защото е налице единодушно становище на трима безспорно доказани специалисти относно метода на изчисляване на скоростта, липсата на спирачен път и извода, че ако беше спазено ограничението на скоростта водачът би могъл да предприема маневра спиране. С оглед на това въззивният съд е приел, че именно нарушението на правилата за движение – чл. 21, ал. 1 ЗДвП, се намира в пряка причинна връзка с настъпването на пътния инцидент, съответно обосновава наличието на съществен принос на пострадалия. Видно от мотивите на обжалваното решение, решаващият извод на въззивния съд за наличие на принос на пострадалия е формиран в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, след като е съпоставено поведението на участниците в ПТП и е изследвана причинната връзка между нарушението на правилата за движение от пострадалия и настъпването на вредоносния резултат. Поради това не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Третият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, както и да изложи мотиви във връзка с тях, е важен, но по отношение на него не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК.

В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички доводи и оплаквания, съдържащи се във въззивната жалба, в т.ч. и изрично посочените в изложението към поставения въпрос оплаквания, отнасящи се най-общо до липсата на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия пътен инцидент, различната скорост на движение на мотоциклета „Хонда“, определена при първоначалната САТЕ и тройната САТЕ, както и до необходимостта от присъждане на обезщетение в по-висок размер. Изводите, до които е достигнал въззивният съд, са резултат от самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателства, както и следствие от обсъждане на всички своевременно въведени от страните доводи и възражения. Обстоятелството, че апелативният съд не е споделил тезата на касатора, не е основание да се приеме, че е налице твърдяното отклонение от постоянната практика на ВКС. По изложените съображения настоящият състав намира, че искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение