Определение № 4555 от 10.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2154/2025 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца Е. Д. М., чрез адв. И. Ю., срещу определение № 8650 от 05.05.2025 год., постановено по ч.гр.дело № 3195/2025 год. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на Е. Д. М. срещу определение № 4527 от 27.01.2025 год., постановено по гр.дело № 1024/2023 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 25 с-в, с което е прекратено производството по делото. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основните доводи са, че въззивният съд е изложил единствено абстрактни и теоретични изводи и не е конкретизирал по какъв начин същите имат отношение към предмета на настоящото дело. Обжалваното определение не съдържало никакви мотиви, като въззивният съд е формирал неправилните изводи, че предявавайки претенцията си за вреди ищецът не е преследвал легитимен интерес, а злоупотребявал с права. Позовал се на множество дела, водени от жалбоподателя, но не ги конкретизирал, което било пречка за упражняване на правото на защита. Касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, но в изложението към частната касационна жалба не е формулиран конкретен въпрос, разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, респ. от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК /очевидна неправилност/. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е посочил, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба, подадена на 09.01.2023 год. от Е. Д. М., с която срещу Апелативен специализиран наказателен съд /АСНС/ е предявена осъдителна претенция за заплащане на на сумата от 24 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода от 23.07.2021 год. до 30.12.2022 год., настъпили като последица от нарушения на чл. 2 МПГПП на ООН, чл. 6, чл. 47 и чл. 48 ХОПЕС, чл. 13 ЕКПЧ и чл. 2в ЗОДОВ, изразяващи се в произволно и противозаконно осъждане по непредявени обвинения, почиващи на измислени от съдиите нови фактически положения, необхванати от обвинителния акт по дело № 102/2018 год. на АСНС, изменени, допълнени и надградени – осъществяване на деянията в съучастие с нови съизвършители Н. Ц. Г. и Д. Г. Г., заплашване е с пистолет „К.“ на неотразено в обвинителния акт лице К. К., реализирана охранителна дейност по време на извършения от Н. Ц. Г. грабеж на 12.03.2010 г. и отнемане на пистолет „Б.“ от О. Б.. Приел е, че държавата дължи репариране на вредите, причинени от правораздавателната дейност на съда /чл. 7 от Конституцията на Република България и разпоредбите на ЗОДОВ/, като отговорност от съдебен орган може да се търси и за вреди от особено съществено нарушение на правото на ЕС /чл. 2в ЗОДОВ/. В нормата на чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ липсва разграничаване на дейността, от която са настъпили вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, каквото нарушение може да се изразява и в постановено решение, което нарушава принципите на правото на ЕС. Последното е израз на задължението на страната да предвиди във вътрешното си право достатъчно ефективно средство за защита на основните права, като това на справедлив процес /чл. 6, ал. 2 от Договора за Европейската общност/. В исковата молба са изложени твърдения за допуснати в хода на наказателното производство нарушения на право на ЕС, което касае основни права и свободи, поради което предявеният срещу държавата иск, но чрез процесуалния субституент, е поначало допустим. Държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. Недопустимо е предявяването на иск срещу съдът, който не е действал като последна инстанция по спора, поради което той не отговаря за вредите, причинени от националния съд от очевидно нарушение на приложимото право на ЕС /решение от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42, решение от 28 юни 2016 г. по дело С168/15, т. 20 и т. 24, решение C-160/14, EU: C: 2015: 565, т. 47/. В този случай съдът следва веднага да върне такава искова молба, без да я дава указания за отстраняване на нередовности в същата. В обобщение и като се е позовал на практиката на ВКС /която е цитирал/ въззивният съд е формирал извода, че обжалваното първоинстанционно определение, с който е прекратено като недопустимо производството по делото спрямо АСНС /чийто правоприемник е Софийски апелативен съд/, е правилно, доколкото соченият ответник не е действал като последна инстанция и не е легитимиран да отговаря за вредите. Същевременно е посочил, че по подаден от частния жалбоподател иск срещу ВКС за репариране на претърпени неимуществени вреди от съществено нарушение на общностното право, изразяващо се в осъждане по непредявено обвинение, е висящо в. гр. дело № 12666/2024 год. по описа на СГС, образувано по въззивна жалба срещу решение по гр. дело № 23618/2024 год. на СРС. Предмет на посоченото дело е претенция по чл. 2в ЗОДОВ за сумата от 23 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени през периода от 16.04.2020 год. до 29.12.2021 год., вследствие на достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз – правото на достъп до ефективни средства за защита, установено в чл. 47 ХОПЕС, допуснато с Решение от 16.04.2020 год., постановено по КНОХД № 1018/2019 год. по описа на ВКС, III н. о., НК, с което, въпреки забраната на закона, ответникът, като касационна инстанция, е разкрил нови фактически положения и незаконосъобразно е изменил, допълнил и надградил обвинението, като е осъдил ищеца по непредявено обвинение и въз основа на незаконосъобразно установени от ответника като касационна инстанция нови факти. Поради това въззивният съд е приел, че ищецът не е лишен от достъп до правосъдие – същият вече е упражнил правото си на иск по чл. 2в ЗОДОВ, насочвайки го срещу ВКС. Действително, само част от периода на търпене на вредите по двете дела се припокрива, но липсват твърдения производството по гр.дело № 1024/2023 год. по описа на СРС да се отнася до друга част от претендираното обезщетение, представляваща разлика над първоначалния частично заявен иск с исковата молба от 01.02.2022 год., по която е образувано гр. дело № 23618/2024 год. на СРС /първоначално заведено като гр. дело № 5050/2022 год. по описа на СРС, постановеното по което решение е обезсилено и върнато за ново разглеждане/. Доколкото предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане /петитум, то посоченият в исковата молба период на претърпяване на вредите не представлява елемент от основанието на иска, респективно не съставлява факт, индивидуализиращ материалното гражданско право- предмет на делото. Тези съображения въззивният съд е счел, че подкрепят извода за недопустимост на предявения иск. Отделно от това и с оглед неоспорените данни, изложени в атакуваното първоинстанционно определение, че към 27.01.2025 г. пред СРС са висящи общо 1 118 дела, с ищец Е. Димитров М. и ответник различни органи на съдебната власт – Прокуратура на Република България, АСНС /с правоприемник Софийски апелативен съд/, ВКС, АССГ, но също и ГД „БОП“ и ГД „ИН“ и извършената служебна справка, че пред СГС в периода от 15.09.2020 год. до 09.04.2025 год. са образувани 515 дела, инициирани от жалбоподателя в настоящето, въззивният съд е намерил, че в преобладаващата част от тези дела жалбоподателят в настоящето претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди в различни /частично покриващи се/ периоди от време, поради осъждането му по непредявено обвинение по КНОХД № 1018/2019 год. по описа на ВКС, III н. о., НК, с което е оставена в сила присъда по ВНОХД № 102/2018 год. на АСНС. Изложил е съображения, че всяка страна има право да търси защита на накърнени по твърдения права и законни интереси и това право е гарантирано от чл. 6 ЕКЗПЧ /право на справедливо и публично гледане на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона/, както и от чл. 2 ГПК и е упражнено от жалбоподателя /висящия спор по в. гр. дело № 12666/2024 год. по описа на СГС/. Корелиращи на тези права са задълженията на страните да упражняват същите за задоволяване на собствените интереси, без обаче да надхвърлят и препятстват нормалното функциониране на обществото, в това число на съдебната система на държавата чрез адресирането с огромен брой сигнали, искания, жалби, които водят до ангажиране на ресурс от съдилищата, поради което същите са препятствани да изпълняват възложените им и произтичаща от Конституцията на Република България и Закона за съдебна власт функция да защитават правата и законните интереси на гражданите. С оглед практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/, изразена по жалба 28970/1995 N. Philis срещу Г.; жалба 14102/02 Bekauri срещу Г. и др., адресирането на съда в рамките на ограничен отрязък от време със стотици искове, жалби, голяма част от които са свързани с наложено с необжалваем съдебен акт наказание лишаване от свобода или мярка за неотклонение задържане под стража по висящи наказателни производства, при което се подават често идентични искови молби или такива, отличаващи се единствено по част от периода, в който се твърди да са търпени вредите, поставяне на съда в обективна невъзможност да извърши справка за наличие на друго висящо исково производство с идентичен предмет, чрез подаването на стотици искови молби, разкрива процесуално поведение, изпълващо понятието за злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответна процесуална санкция, предвидена в ГПК – прекратяване на производството като недопустимо. Подобна процесуална санкция настъпва след като на страната е обезпечено по редица дела разглеждане на претенцията й. Правната теория и съдебната практика еднопосочно приемат, че съдът не дължи защита на превратно упражняваното субективно право. В практиката си ЕСПЧ приема, че злоупотреба с право, включително с правото на жалба, се изразява във вредоносно упражняване на правото за цели, различни от тези, за които е предназначено /дело 56551/11 Mihailo Petroviж срещу С. и 10 дружи жалбоподатели/, а тази практика служи за ориентир за националните съдилища за начина на тълкуване и прилагане на нормите на вътрешното и международното право за гарантиране защитените от ЕКЗПЧОС правата. Поради това всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба съобразно Конвенцията и препятства правилното функциониране на съда и точното и своевременно провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба /M iroпubovs and Others срещу Л.; определение № 1208 от 13.03.2025 год. на ВКС по ч. гр. дело № 472/2025 год., ІІІ г. о, ГК/. Въззивният съд е посочил също така, че според служебно изисканата справка от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, за периода от 01.01.2024 год. до 23.04.2025 год. жалбоподателят е напускал пенитенциарното заведение, в което се задържа за изтърпяване на наложено му наказание лишаване от свобода, за участие в инициирани от него съдебни заседания и запознаване с материали по образуваните от него дела множество пъти. В тази връзка е счел, че депозирането на стотици искови молби и жалби във връзка с осъждането му по непредявено обвинение по КНОХД № 1018/2019 год. по описа на ВКС, III н. о., НК, с което е оставена в сила присъда по ВНОХД № 102/2018 год. на АСНС и произтичащите от това нарушения на общностното право, създава предпоставки за отклоняване от установения режим на изтърпяване на наложеното му наказание предвид усилията на съда да гарантира правото му на справедлив процес. Така с подаването на поредица искови молби се постига непредвидена от закона цел, изразяваща се в създаване на предпоставки за напускане на пенитенциарното заведение, в което се задържа. Поради това е формирал извода, че правилно първоинстанционният съд е възприел поведението на жалбоподателя като покриващо критериите на злоупотребата с права и е приложил съответна процесуална санкция. Предвид изложените от въззивния съд мотиви обжалваното определение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не съществува вероятност да е очевидно неправилно. Не е налице нито една от хипотезите на очевидна неправилност – не се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по който да бъде допуснато касационно обжалване. Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, поставянето на такъв въпрос е задължение на касатора. Върховният касационен съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело в случаите по чл. 280, ал. 1 ГПК от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, тъй като това би било в нарушение на принципа на диспозитивното начало и би довело до недопустимо подпомагане от съда на една от страните в процеса. В разглеждания случай в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК няма формулирано питане, по което обжалването да бъде допуснато, като са изложени единствено твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които обаче не подлежат на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение, тъй като не са налице наведените от страна на касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, предл 3 ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на друго основание по чл. 280, ал. 2 вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд