Определение № 2989 от 10.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 949/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на С. Т. С., чрез адв. П. П. и на Прокуратурата на Република България срещу решение № 1247/02.12.2024г. по в.гр.д.№ 1387/2024г. по описа на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен иска по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление до размер от 1500 лева и е отхвърлен за разликата над тази сума до 2066 лева, а иска по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размер от 20 000 лева и отхвърлен за разликата до 120 000 лева. Касаторът ищец С. обжалва решението в отхвърлителните части с доводи за неправилност и необоснованост. В контекста на оплакванията си за занижен размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК поставя въпросите за задължението на въззивния съд да обсъди всички правнорелевантни факти и да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди като обсъди поотделно и в съвкупност всички обстоятелствата, имащи значението на критерии по чл. 52 ЗЗД. Твърди, че с обжалваното решение съдът се е отклонил от разрешенията на цитираната и приложена съдебна практика по чл. 290 ГПК. Касаторът ответник Прокуратура на Р България обжалва решението в частта, в която е осъдена да плати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лева с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като обуславящ изводите на въззивната инстанция, е поставен в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК въпросът как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт. Ищецът оспорва касационната жалба на ответника. Ответникът не е депозирал отговор на касационната жалба на ищеца. Касационните жалби са подадени в срок, но тази на ищеца е недопустима в частта, с която се атакува решението по иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане обезщетение за имуществени вреди. Цената на този предявен в кумулативно съединение иск е 2611,60 лева т.е. под 5000 лева, което означава, че въззивното решение в частта по него е необжалваемо на основание чл. 280, ал.3, т.1, предл.1 во ГПК. В останалата част – по иска за неимуществени вреди, касационните жалби са допустими, а исканията за допускане на касационно обжалване - неоснователни по следните съображения: За да уважи предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неимуществени вреди до размер от 20 00 лева, въззивният съд е взел предвид следните конкретно установени по делото обстоятелства: 1/ от една страна, свързаните с наказателното преследване – обвинението срещу ищеца е за две престъпления, извършени по служба, в идеална съвкупност, всяко от които е тежко умишлено; наказателното производство е било съдопроизводствено усложнено, а процесуалното участие на ищеца – значително; ищецът е търпял мярка за неотклонение „парична гаранция“; наказателното преследване е продължило над 10 години ( 10 години и девет месеца) и е извън разумния срок по смисъла на чл.6 § 1 ЕКЗПЧ; получило е широко медийно отразяване и 2/ от друга страна, касаещите начина, по който наказателното производство е засегнало личната и професионалната сфера на ищеца, като тук са съобразени възрастта на ищеца – 43г.; чистото съдебно минало; характера на търпените неимуществени вреди - обичайните (притеснение, неудобство, несигурност, чувство на унижение, смущение в социалното общуване, уронване на доброто име, общо влошаване на здравословното състояние без болестни прояви), но и установените специфични, а именно - посттравматично стресово разстройство, което е болестно разстройство на психичното здраве в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение; високият интензитет на обичайните вреди, предвид качеството на ищеца на длъжностно лице; отстраняването му от работа, местоживеенето му в малко населено място и широкото медийно отразяване на обвинението срещу ищеца. Съпоставката на очертаните по- горе две групи обстоятелства е предпоставила извода на въззивния съд от съвкупната им преценка, че справедливият размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 20 000 лева. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касаторите въпроси са обуславящи извода на въззивния съд за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на нея константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна и включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността и начина на развитие на наказателното производство; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство; съдебното минало на ищеца; дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу него, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално, трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им. Размерът му, освен с особеностите на конкретния случай, следва да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането. Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, подлежат на обезщетяване. Обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване; дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят вредите извън обичайните т.е. "специфичните" такива като: конкретно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения или в обичайната му битова, обществена и професионална среда и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване. Въззивният съд се е съобразил изцяло с цитираните разрешения на съдебната практика, като е присъдил обезщетение за обичайните и доказаните специфични неимуществени вреди, а определяйки глобалния размер на обезщетението е съобразил и оценил всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, които са критерии за справедливост. Несъгласието на страните с конкретния размер на обезщетението е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. В обобщение, няма основание за допускане на въззивното решение в подлежащата му на обжалване част до касационно обжалване и съдът