Определение № 148 от 02.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4863/2013 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. К. С. и Я. Д. С., чрез адв. В. В., срещу въззивно решение №33/12.04.2013г., постановено по възз.гр.д. №39/2013г. на Апелативен съд - Бургас, с което е частично е отменено и в друга част потвърдено решение №376/ 07.11.2012г. по гр.д.№1456/2011г. на Окръжен съд Бургас, като е уважено мотивираното искане по чл.28 ал.1 ЗОПДИППД /отм./ на К. и е постановено отнемане в полза на държавата на описаното движимо, недвижимо имущество и парични суми. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, необосновано и поставено при съществено нарушение на процесуалните правила. В изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК жалбоподателите сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следните въпросите: 1/ Какви са критериите за формиране на основателно предположение, че придобитото имущество е свързано с престъпна дейност; липсата на установен законен източник на доходи, изключва ли необходимостта от установяване на пряка или косвена връзка между престъпната дейност и доходите, с които е придобито дадено имущество; 2/ Следва ли да бъде отнето в полза на държавата имущество, придобито в режим на СИО; 3/ Кой е релевантният период, за който следва да се прави преценката дали придобитото имущество е свързано с престъпната дейност на лицето и може ли да се отнема имущество, придобито в период, предхождащ извършването на престъплението. По тези въпроси касаторите считат, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, както и отговорите са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Ответната страна по жалбата, в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол на въззивното решение. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното: В. съд е установил, че Г. С. и Я. С. са съпрузи, сключили брак на 17.09.2000г., от който имат родено едно дете. По силата на одобрено от съда и влязло в сила споразумение по нохд №897/2011г. на ОС-Бургас, ответникът С., в качеството му на длъжностно лице /”механик по технически контрол на МПС” в КАТ/, е признат за виновен в извършване на престъпления по чл.345а ал.1 НК, по чл.308 ал.1 НК и по чл.321ал.3 т.2 вр. с ал.2 НК, от които последното попадащо в обхвата на чл.3 ал.1 ЗОПДИППД /отм./ - от началото на 2009г. до 25.05.2010г. участвал в организирана престъпна група, създадена в нарушение на установения ред, да заличава или подправя идентификационни номера на МПС, да съставя неистински официални документи или да преправя такива, с цел да бъдат използвани, като извършеното е с цел на набави имотна облага за себе си и други лица. Констатирано е, че ответниците са придобили за проверявания период имущество на значителна стойност, като разходите им превишават приходите от законни източници. За да уважи искането по чл. 28 ал.1 ЗОПДИППД /отм./ за отнемане в полза на държавата на движимо, недвижимо имущество и парични суми, съдът е приел, че са налице всички предпоставки по чл. 3, чл. 4 ал. 1 и ал. 2, чл.9 и чл.10 ЗОПДИППД /отм./. Позовал се е на доказани по делото обстоятелства - осъждането на Г. С. за престъпление, попадащо в хипотезата на чл.3 ал.1 ЗОПДИППД /отм./ и от категорията генериращо финансов ресурс; придобиване на имущество на значителна стойност; както и че в конкретния случай може да се направи основателно предположение, че имуществото е придобито от престъпната дейност на ответника, доколкото не е установен законен източник на доходи. Посочено е, че законът не изисква установяване на пряка причинно-следствена връзка между извършената престъпна дейност и придобиването на имущество на значителна стойност, като при неустановяване на законен източник на доходи на лицето, съдът изгражда изводите си за наличие на такава връзка - пряка или косвена - на база на конкретните особености на случая, като съобразява вида на престъплението, времето на придобиване на активите и други обстоятелства. В тази връзка, след анализ на данните по делото, в т.ч. и изслушаните експертизи, въззивната инстанция е приела, че са налице предпоставките на закона за отнемане в полза на държавата на посоченото имущество. Установената престъпна дейност, извършена от С., по начина на осъществяване и продължителността й, е от категорията генерираща финансов ресурс и създаваща условия за натрупване на парични средства в размери, съответни на разходите на ответниците. Наказателната отговорност на осъдения е ангажирана в качеството му на длъжностно лице, като на тази позиция в КАТ към ОДМВР – Б., той е работил от 1994г. до 2010г. Престъплението, за което е осъден С., е извършено с цел да набави за себе си и за останалите лица от групата имотна облага. За да се допусне разглеждане на касационната жалба, предвид залегналата в ГПК факултативност на касационното обжалване, на първо място касаторът следва да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който съдът се е произнесъл с обжалвания съдебен акт. Такива са основните въпроси на спора, засягащи допустимостта и основателността на иска, по които съдът реализира произнасяне, от което зависи изхода на делото. В случая поставените в изложението правни въпроси № 1 и №3 са от значение за изхода на спора, но същите са решени от въззивния съд в съответствие със задължителна съдебна практика. След подаване на касационната жалба е постановено Тълкувателно решение № 7/2013 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието следното: Необходимо е да има връзка /пряка или косвена/ между престъпната дейност по чл. 3 ал. 1 ЗОПДИППД /отм./ и придобиването на имуществото. Достатъчно е връзката да може обосновано да се предположи логически, с оглед обстоятелствата по делото, както и да не е установен законен източник в придобиването на имуществото, за да бъде то отнето по реда на чл. 28 ЗОПДИППД /отм./. Конкретната престъпна дейност и обстоятелствата, от които се прави предположението за връзката с придобиването на имуществото, са тези, които определят релевантния период във всеки конкретен случай, който трябва да е в рамките на чл. 11 ЗОПДИППД /отм./. Срокът по същата разпоредба е възможният, в който може да се извърши проверката от К., но конкретната престъпна дейност и обстоятелствата, от които се прави предположение за връзката с придобиването на имуществото са тези, които определят релевантния период. Н. на законен източник за придобиване на имущество, не замества основателното предположение за връзка с престъпната дейност, а само освобождава К.от тежестта да я установи по несъмнен начин. Дори връзката между конкретното престъпление и конкретното придобиване да не е установена, ако тя може да се предположи, то предположението е основателно и достатъчно за целите на закона, щом не е установен законен източник, като съдът изгражда изводите си налице ли е връзка между престъпната дейност и доходите, послужили за придобиване на имуществото въз основа на конкретиката на случая, на фактите, свързани с вида на престъплението и цялостните данни за характера на осъществявана престъпна дейност. Тълкуването на чл. 3 ал. 1 и чл. 4 ЗОПДИППД /отм./ в обжалваното решение не противоречи на разясненията, дадени в ТР № 7/ 2013г. на ОСГК на ВКС по поставените в изложението на касаторите въпроси №1 и №3, поради което не е налице хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Въпросът за липса на доказателства, обосноваващи основателно предположение, че имуществото е придобито със средства от престъпна дейност, е неотносим към постановеното от съда, защото въззивната инстанция е приела, че по делото има доказателства и те сочат логически на връзка между придобиването на имуществото от Г. С. и престъпната му дейност. В обжалваното решение презумпцията по чл. 4 ал. 1 ЗОПДИППД /отм./ е приложена, след като съдът е приел, че е възможно логически да се предположи връзка между престъпното деяние и придобиването на имуществото. Подобно основателно предположение е направено и за имуществото, придобито преди установената престъпна дейност. Константна е задължителната съдебна практика, че няма пречка производството по чл. 28 ЗОПДИППД /отм./ да се проведе и спрямо имущество, юридически придобито по време, предхождащо престъпното деяние. По въпрос №2 в изложението - може ли да се отнема имущество в режим на СИО – отговор е дал законодателят в чл.9 и чл.10 от ЗОПДИППД /отм./, с уточнение, че в тежест на ответната страна по делото е да установи наличие на принос в придобиването на имуществото, който е различен от приноса на съпруга, като понятие в СК. В този смисъл, за оборване на законовата презумпция по чл. 9 ЗОПДИППД /отм./ съпругът, срещу когото не е осъществено наказателно преследване, следва да установи свой принос в придобиването на посоченото имущество, който не може да се изразява в личен труд, грижи за децата, или работа в домакинството. Следва да се посочи обаче, че във въззивното производство не е бил предмет на разглеждане такъв проблем и произнасяне с въззивното решение по формулирания в изложението въпрос №2 липсва. Поради това, в случая не е налице общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за селектиране на жалбата по въпроса, свързан с приложението на чл.9 и чл.10 от ЗОПДИППД /отм./. В заключение, следва да се отбележи, че интерпретацията на касаторите по фактите и доказателствата, съдържаща се в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, няма отношение към процедурата по чл. 288 ГПК. Несъгласието на страната с фактическите и прави изводи на въззивната инстанция, само по себе си, не е основание за допускане на касационно обжалване, както е прието с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и многократно е разяснявано. От значение е какво е постановил въззивният съд в обжалваното решение, съответно при изграждане на фактическите и правни изводи - дал ли е разрешение по правен въпрос, който противоречи на задължително тълкуване, или по същия въпрос се установява противоречива съдебна практика, или разглеждането му е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Ето защо, в случая по поставените правни въпроси не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т.3 ГПК. Твърденията на касаторите, касаещи неправилността на въззивното решение, изразяваща се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалният закон, представляват касационни основания по чл. 281 т. 3 ГПК и не могат да аргументират приложното поле на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т.3 ГПК. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение