Определение № 79 от 10.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 226/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на синдика на „С.“ ЕООД /н./ адвокат Елвира Т. срещу решение № 673 от 9.11.2023 г. и решение № 705 от 21.11.2023 г. по в. т. д. № 702/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав. С решение № 673 от 9.11.2023 г. е потвърдено решение № 564 от 28.04.2023 г. по т. д. № 1032/2022 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-17 състав в частта, с която e признато за установено по предявените от „Джи пи груп“ АД на основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ искове, че „С.“ ЕООД /н./ дължи на „Джи пи груп“ АД следните суми: сумата от 12 643, 53 лв., представляваща част от стойността на извършените на 18.02.2020 г. и 16.03.2020 г. плащания по наложен запор по изп. д. № 20207900400284, и сумата от 425,31 лв., представляваща лихва за забава до 16.07.2020 г., с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ; сумата от 246 337, 35 лв., представляваща част от стойността на извършените на 03.02.2020 г., 01.06.2020 г. и 05.06.2020 г. плащания за погасяване на публични задължения на ответника по запорни съобщения изх. № № С200029-119- 0001236/31.01.2020 г., С200029-119- 0005692/18.05.2020 г. и С200029-0119-0006719/03.06.2020 г., с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ; сумата от 99 978,70 лв., представляваща дължими възнаграждения по фактури №№ 4448/2019 г. и 4482/2020 г., издадени по договор за СМР от 20.02.2017 г., вземанията за които са придобити с договор за цесия от 17.12.2019 г. и с договор за цесия от 27.02.2020 г., и сумата от 5 110,14 лв., представляваща лихва за забава от падежа по всяка фактура до 16.07.2020 г., с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ; сумата от 44 858,47 лв., представляваща част от стойността на извършените на 31.12.2019 г. и 19.05.2020 г. плащания по наложен запор по изп. д. № 20198440402781, с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ; сумата от 9 913,76 лв., представляваща част от стойността на извършено на 06.03.2020 г. плащане за погасяване на публични задължения на ответника по запорно съобщение изх. № С200029-022-0001951/20.01.2020 г., с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ; сумата от 1 565,43 лв., представляваща част от стойността на извършено на 08.07.2020 г. плащане за погасяване на публични задължения на ответника по запорно съобщение изх. № С200029-022-0041967/06.07.2020 г., с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ. С решение № 705 от 21.11.2023 г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 673 от 09.11.2023 г. по в. т. д. № 702/2023 г. на САС, като е постановено в мотивите и диспозитива му вместо посоченото първоинстанционно решение № 564 от 28.04.2023 г. по т. д. № 1032/2022 г. на Софийски градски съд, TO, VI-17 състав да се чете „решение № 720 от 02.06.2023 г. по т. д. № 786/2021 г. на Софийски градски съд, TO, VI-20 състав“. В частта за отхвърляне на исковете първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се поддържа, че обжалваните решения са недопустими, евентуално – неправилни като постановени в нарушение на материалния закон, при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивните решения. Релевира доводи, че атакуваните решения са вероятно недопустими. Във връзка с обжалваното решение № 705 от 21.11.2023 г. по т. д. № 702/2023 г. на САС поставя въпроса „Допустимо ли е да се извърши поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 ГПК, ако т. нар. грешка е установима със затруднения, които налагат тълкуване на волята на съда?“, като поддържа, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 27 от 11.03.2016 г. по гр. д. № 3502/2015 г. на ВКС, II г. о. и решение № 55 от 6.07.2009 г. по т. д. № 541/2009 г., I т. о. По повод искането за допускане на касационно обжалване на решението на САС от 9.11.2023 г. касационният жалбоподател въвежда следните въпроси: „1. Може ли гражданско дружество чрез неговия управител да представлява съдружниците в това дружество при решаване на вътрешните (дружествените/организационни) работи съгласно чл. 360 ЗЗД, като волеизявява от името на част от съдружниците и по този начин да замести тяхната воля във вътрешните работи? 2. Как и кога се уреждат имуществените отношения между съдружниците в гражданското дружество, респ. се определят дяловете на съдружниците от общата собственост? Може ли да се извърши уреждане на отношения между съдружници преди прекратяване на гражданското дружество?; 3. Следва ли съдът да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на спора, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката/отделни клаузи в нея?; 4. Допустимо ли е съдът да постанови решение, без да обсъди всички искания, възражения и доводи на страните, които имат значение за акта му по съществото на правния спор и без да извърши преценка на доказателствата, така както го задължава чл. 12 ГПК? Допустимо ли е съдът да постанови своето решение, без да обсъди наведените във въззивната жалба доводи?“. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че по въпросите по т. 2, 3 и 4 съставът на апелативния съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се прави позоваване: по въпроса по т. 2 - на решение № 60166 от 21.12.2021 г. по т. д. № 1803/2020 г., II т. о., решение № 176 от 16.07.2014 г. по гр. д. № 5924/2013 г., III г. о., решение № 34 от 6.03.2013 г. по т. д. № 94/2012 г., II т. о., решение № 78 от 17.06.2009 г. по т. д. № 756/2008 г., II т. о.; по въпроса по т. 3 – на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и по въпроса по т. 4 – на решение № 50026 от 26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г., II т. о., решение № 60011 от 16.06.2021 г. по т. д. № 2852/2019 г., I т. о., решение № 110 от 25.07.2016 г. по гр. д. № 5119/2015 г., IV г. о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г., II т. о. и др. Касаторът поддържа, че въззивното решение от 9.11.2023 г. е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата ищец по делото „Джи пи груп“ АД изразява становище за липсата на предпоставките за достъп до касация, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Длъжникът в несъстоятелност ответник по исковете „С.“ ЕООД /н./ не е взел становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови въззивното решение от 9.11.2023 г., съставът на Софийски апелативен съд е приел, че на 27.09.2016 г. между „Джи пи груп“ АД, „С.“ ЕООД, „Интерпром“ ЕООД и „БИАС-М“ ЕООД е сключен договор за гражданско дружество с наименование „МЕТРОБИЛД ЗАПАД“ /по-нататък в изложението посочено и като ДЗЗД „МЕТРОБИЛД ЗАПАД“/, като с него страните са обединили усилията си за участие в процедура по възлагане на обществена поръчка с предмет „Проект за разширение на метрото в [населено място], Трета метролиния, Втори етап“ за посочени в договора участъци и са уговорили дяловете си в обединението, като този на ищеца е 54 %, а на ответника - 22,50 %. В обжалваното решение е констатирано, че на 20.02.2017 г. между „Метрополитен“ ЕАД и горепосоченото гражданско дружество по реда на ЗОП е сключен договор за възлагане извършване на дейностите по проектиране и строителство на горепосочения обект, а на 18.05.2017 г. са сключени договори (подизпълнителски) с отделните участници в обединението, с които им е възложено извършването на описани в приложението дейности, в рамките на записаното дялово разпределение между участниците в гражданското дружество срещу съответна на дяловото разпределение на дейностите част от възнаграждението, дължимо по основния изпълнителски договор. Съдът е изложил, че във връзка с констатирано забавяне от страна на „С.“ ЕООД на 26.04.2019 г. е подписано тристранно споразумение с посочени страни по него - „Джи пи груп“ АД, „С.“ ЕООД и ДЗЗД „МЕТРОБИЛД ЗАПАД“, като е уговорено „Джи пи груп“ АД в качеството си на водещ партньор в ДЗЗД да поеме изпълнението на част от вече възложените на ответника дейности, срещу което да получи право „на същите условия на плащане“, каквито има „С.“ ЕООД по договора от 18.05.2017 г. Решаващият състав на въззивния съд е приел за установено, че на 23.12.2014 г. между „Джи пи груп“ АД, „С.“ ЕООД, „Интерпром“ ЕООД и „БИАС-М“ ЕООД е сключен договор за гражданско дружество с наименование „МЕТРО БИЛД ЦЕНТЪР“/по-нататък в изложението и като ДЗЗД „МЕТРО БИЛД ЦЕНТЪР“/, с който страните обединяват усилията си за участие в процедура по възлагане на обществена поръчка с предмет „Проект за разширение на метрото в [населено място], Трета метролиния, Първи етап“ за посочени в договора участъци; на 28.09.2015 г. между „Метрополитен“ ЕАД и ДЗЗД „МЕТРО БИЛД ЦЕНТЪР“ е сключен договор по реда на ЗОП, с който на обединението е възложено извършване на дейностите по проектиране и строителство на горепосочения обект, а на 06.11.2015 г. са сключени договори (подизпълнителски) с отделните участници в обединението за извършване на дейности в рамките на записаното дялово разпределение срещу възнаграждение, платимо при същите условия на плащане като тези по основния договор с „Метрополитен“ ЕАД. В решението е констатирано, че на 26.03.2019 г. по повод забавяне от страна на длъжника в несъстоятелност е постигнато съгласие с тристранно споразумение с посочени страни „Джи пи груп“ АД, „С.“ ЕООД /н./ и ДЗЗД „МЕТРО БИЛД ЦЕНТЪР“ ищецът в качеството си на водещ партньор в гражданското дружество да поеме изпълнението на част от вече възложените на ответника дейности срещу което да получи право „на същите условия на плащане“. След така установените общи за предявените искове факти въззивният съд е разгледал исковете по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ, основани на изпълнението на запор, наложен по сметката на гражданско дружество „МЕТРОБИЛД ЗАПАД“ по изп. д. № 20207900400284 на ЧСИ Р. Милчева. Приел е, че на 25.03.2020 г. по посоченото изпълнително дело е наложен запор върху вземанията на ответника „С.“ ЕООД по банкова сметка, разкрита на името на гражданското дружество, като за периода 01.02.2020 г. - 20.03.2020 г. в изпълнение на запора са преведени суми, възлизащи общо на 56 194, 50 лв. Съдът е изложил съображения, че банковата сметка, открита на името на обединението за разплащания по договора с „Метрополитен“ ЕАД, е банкова сметка на съдружниците и средствата в нея са обща собственост на участниците в гражданското дружество съгласно чл. 359, ал. 1 ЗЗД, в дялове, определени от договора за гражданско дружество, съответно делът на ищеца е 54 %, а на ответника – 22,50 %. Посочил е, че според договора за гражданско дружество сумите, изплатени от възложителя, се разпределят на база разпределителен протокол, т. е. съобразно извършената според подизпълнителските договори дейност в 5-дневен срок от постъпването им. Намерил е, че с постигнатото на 26.04.2019 г. и впоследствие анексирано споразумение е настъпило приемството в задълженията по подизпълнителския договор, като ищецът е заместил ответника в правата и задълженията му по този договор. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че изпълняваните от ответника „С.“ ЕООД работи са били разплатени към момента на превеждане на сумите по запорното съобщение, съдът е достигнал до извода, че средствата по банковата сметка, открита на името на обединението, са принадлежали само на останалите съдружници, като дяловото участие на ищеца в тях се е формирало и от поетото чрез споразумението участие в изпълнение на част от възложените на ответника дейности. Тъй като банката е изплатила изцяло запорираната сума, без да съобразява дяловото участие на страните, а във вътрешните отношения на участниците в гражданското дружество платеното е с техни общи средства, а не със средства на длъжника, съдът е формирал извод, че плащането е довело до погасяване на чужд, а не на титуляря на средствата дълг. Намерил е за осъществен фактическия състав на чл. 74 ЗЗД, като е приел, че с удовлетворяване на кредитора на „С.“ ЕООД останалите участници в гражданското дружество са встъпили в правата на кредитора и са придобили чуждия дълг до размера на платеното заедно с всички негови привилегии. Тъй като ищецът е имал дял от сумата, изплатена на основание запора, от 22, 50 % по силата на споразумението, на което е основана претенцията му, съдът е направил заключение, че му се дължат главница и лихви за забава, съответстващи на сумите, за които исковете са уважени. Във въззивното решение е приет за основателен и установителния иск за сумата от 246 337, 35 лв., представляваща част от стойността на извършени на 3.02.2020 г., 1.06.2020 г. и 5.06.2020 г. плащания за погасяване на публични задължения на ответника по запорни съобщения. Изложени са мотиви, че се касае до изплатени суми като възнаграждение за дейности, изпълнени от участниците в гражданското дружество след сключване на обсъденото тристранно споразумение, като тези дейности не са били сред дейностите, изпълнени от ответника. По вече изложените съображения съдът е приел, че подлежащото на изплащане на ищеца възнаграждение се е формирало от първоначално уговорения за него дял от 54 % и дела на ответника в размер 22,50 %. Мотивирал е становище, че третото задължено по запорите лице „Метрополитен“ ЕАД е дължало сумата общо на всички съдружници, тъй като задължението по волята на страните по договора за гражданско дружество е неделимо – платимо е по обща банкова сметка и е било длъжно да изпълни запорните съобщения в цялост, без да отчита вътрешните отношения на страните, в резултат от което част от публичните задължения се явява погасена със средства на ищеца. Съдът е намерил, че в тази хипотеза плащането не е довело до суброгация поради отсъствието на условията, предвидени в разпоредбата на чл. 180, ал. 1 ДОПК. Счел е обаче, че е налице неоснователно обогатяване на длъжника поради намаляване на пасива му и тази последица следва да бъде отстранена по реда на чл. 59 ЗЗД, като ответникът дължи да върне на ищеца това, с което се е обогатил за негова сметка. По исковете за вземания, придобити с договори за цесия, съставът на въззивния съд е съобразил, че те се основават на отношенията на страните като участници в гражданско дружество „МЕТРО БИЛД ЦЕНТЪР“. Приел е, че на 20.02.2017 г. между „С.“ ЕООД и „Старт инженеринг“ АД е сключен договор, по силата на който ответникът е превъзложил на съконтрагента си изпълнението на част от дейностите, които следвало да изпълни в качеството си на участник в горното гражданско дружество съгласно договора от 06.11.2015 г. Посочил е, че със споразумение от 2019 г., в което подписите на представителите на страните са нотариално заверени на 22 и 23.08.2019 г., ответникът „Старт инженеринг“ АД и гражданското дружество са отчели изпълнението на договора за СМР от страна на „Старт инженеринг“ АД. Съдът е установил, че гражданското дружество е поело задължението на „С.“ ЕООД за заплащане на извършените от изпълнителя СМР в срок до 10 дни от получаване на искането, при условие че е получено плащане от главния инвеститор, а изпълнителят е поел задължение да не предприема действия по принудително изпълнение срещу „С.“ ЕООД за срок до 30.09.2019 г. Като е тълкувал волята на страните по споразумение, съдът е извършил преценка за постигнато съгласие за встъпване на гражданското дружество, което означава на останалите съдружници в него, в част от задълженията, произтичащи за ответника от процесния договор за СМР. Приел е също така, че след подписване на споразумението „Старт инженеринг“ АД е фактурирало извършване на дейности по актове за междинно плащане, издавайки фактури на стойност съответно 65 870,85 лв. и 34 107,85 лв. и с договори за цесия от 17.12.2019 г. и 27.02.2020 г. ищецът е придобил от изпълнителя посочените вземания, като уведомяването на длъжника от цедента и по двата договора не е оспорено. По отношение на претенциите във връзка с изпълнението на наложен по изп. д. № 20198440402781 на ЧСИ С. Я. запор, съдът е изложил съображения, че те се основават на отношенията на страните като участници в ДЗЗД „МЕТРО БИЛД ЦЕНТЪР“. Установил е, че с подизпълнителските договори от 06.11.2015 г. на участниците в гражданското дружество са възложени конкретизирани дейности, като със сключеното на 26.03.2019 г. тристранно споразумение във връзка със забавата на ответника на ищеца е възложено изпълнение на част от дейностите, чието изпълнение е дължал ответникът, и ищецът е осъществил работите. В решението е възпроизведено заключението на счетоводната експертиза, че всички дължими на ответника суми за осъществени от него СМР са изплатени. Решаващият състав на Софийски апелативен съд е констатирал, че на 05.12.2019 г. от ЧСИ С. Я. по изп. д. № 20198440402781, образувано срещу ответника, е наложен запор върху вземанията му от ДЗЗД „МЕТРО БИЛД ЦЕНТЪР“, като в резултат на това по сметката на съдебния изпълнител са преведени суми, възлизащи общо на 725 347,90 лв. За да уважи иска, съдът е приел, че с договора за гражданско дружество от 23.12.2014 г. съдружниците са предвидили 36 % дялово участие за ищеца и 33 % - за ответника, като възложените на участниците за изпълнение СМР са в съответствие с дяловото им участие в обединението и подлежат на прецизиране; в изпълнение на последната уговорка на 06.11.2015 г. са сключени подизпълнителските договори между гражданското дружество и всеки съдружник, които са определили конкретните им задължения един спрямо друг. Съставът на апелативния съд е изложил, че към момента на превеждане на сумите по запорното съобщение средствата на обединението не са принадлежали на ответника, а на останалите съдружници, като дяловото участие на ищеца в тях се е формирало както от личния му дял, така и от поетото чрез тристранното споразумение участие в изпълнение на част от възложените на ответника дейности. Уточнил е, че се касае до запор върху вземанията на „С.“ ЕООД не по откритата от името на обединението банкова сметка, а от самото гражданско дружество, поради което при условията на чл. 508 ГПК трето задължено лице - самото гражданско дружество е следвало да преведе по сметка на съдебния изпълнител само такава сума, която съответства на стойността на дела на ответника в общите постъпления. Поради това е извършена преценка, че в случая от погасяването на чуждото задължение е възникнало вземане от неоснователно обогатяване, а не суброгационно вземане, което общо е за сумата от 44 858,47 лв. По последната група от вземания, а именно тези, които са възникнали в резултат на извършени плащания от „Метрополитен“ ЕАД в качеството му на възложител на работа по сключения основен договор с ДЗЗД „МЕТРО БИЛД ЦЕНТЪР“ в полза на НАП, съдът е приел, че по силата на наложен запор по реда на ДОПК посоченият възложител е превел по сметката на публичния изпълнител на 6.03.2020 г. - 30 041,71 лв., а на 08.07.2020 г. – 4 743,74 лв. Изразено е становище, че доколкото се касае до погасяването на чужд дълг - публичните задължения на ответника, извършено опосредено чрез действие на трето лице, то е довело до неоснователно обогатяване на длъжника, изразено в намаляване на пасива му, поради което и на основание чл. 59 ЗЗД ответникът дължи да върне на ищеца това, с което се е обогатил за негова сметка, а именно тази част от погасения дълг, съответстваща на сборния дял на ищеца в изплатените суми. По касационната жалба срещу решение № 705 от 21.11.2023 г. по т. д. № 702/2023 г. на САС, ТО, 5 състав: Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение на въззивния съд, с което по реда на чл. 247 ГПК е отстранена очевидна фактическа грешка във въззивното решение. Не се установява да е налице предпоставката за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК, а именно да съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Съгласно разпоредбата на чл. 247, ал. 1 ГПК допуснатите в решението очевидни фактически грешки могат да бъдат отстранени по инициатива на съда и по молба на страните. В случая Софийски апелативен съд е бил сезиран от ищеца „Джи пи груп“ АД с молба по чл. 247 ГПК и след извършена от състава на съда констатация за допусната във въззивното решение явна фактическа грешка актът е поправен, поради което произнасянето на съда е допустимо. Доводите на касатора, че в случая се касае до недопустима промяна на волята на съда, тъй като е извършена поправка на номера и датата на обжалвания и потвърден първоинстанционен акт, както и на делото, по което е постановен, в мотивите и диспозитива на въззивното решение се отнасят до предпоставките за постановяване на решение по чл. 247 ГПК, съответно до правилността на атакувания съдебен акт, а не до неговата процесуална недопустимост. Касационното обжалване на постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение не може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така както е формулиран, въпросът отразява тезата на касатора, че в случая не са били налице условията по чл. 247 ГПК, тъй като грешката в решението е установима със затруднения, налагащи тълкуването на волята на съда, и в този смисъл насочва към оспорване правилността на атакуваното решение, която не подлежи на контрол в производството по чл. 288 ГПК. Същевременно, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 247 ГПК, поради което не е налице и допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно тази практика, намерила израз и в цитираните от касатора решения по гр. д. № 3502/2015 г. на ВКС, II г. о. и т. д. № 541/20009 г. на ВКС, I т. о. очевидна фактическа грешка, подлежаща на отстраняване по реда на чл. 247 ГПК, е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения акт на решението. Формираната от съда воля трябва да следва от мотивите на съдебния акт, а изразяването й да е обективирано в диспозитива. За да са налице условията по чл. 247 ГПК е необходимо грешката да е установима без затруднения и да не се налага тълкуване на волята на съда. Недопустимо е по реда на поправката да се замества неправилно формирана или липсваща воля на съдебния състав. Доколкото с допуснатата поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивния акт е намерила израз формираната в мотивите, след анализ на доказателствата и обсъждане на доводите на страните, ясна воля на съда за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част, с която са уважени предявените искове по чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ, съдът се е придържал към константната практика на ВКС във връзка с предпоставките по чл. 247 ГПК. Следва да се изтъкне, че в диспозитива на въззивното решение от 9.11.2023 г. е възпроизведен изцяло диспозитивът на първоинстанционното решение за установяване съществуването на спорните вземания на ищеца към ответника длъжник в несъстоятелност, които подробно са индивидуализирани. По касационната жалба срещу решение № 673 от 9.11.2023 г. по т. д. № 702/2023 г. на САС, ТО, 5 състав: Касационното обжалване на основното решение на въззивния съд не следва да се допуска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, тъй като не съществува вероятност да е процесуално недопустимо. За да обоснове недопустимостта на решението, касаторът излага доводи за произнасяне на съда извън пределите на въззивната жалба, доколкото тя е насочена срещу решението по т. д. № 786/2021 г. на СГС, ТО, VI-20 състав, като свързва изложеното с тезата си за недопустимост на решението, постановено по реда на чл. 247 ГПК. Решението по чл. 247 ГПК формира едно цяло с поправеното решение и в случая съдът е постановил решение за отстраняване на допуснатата явна фактическа грешка относно потвърдения акт на първоинстанционния съд акт, по отношение на което вече бе изразено становище, че не се установява да е процесуално недопустимо. Ето защо неоснователни се явяват и доводите на касатора, че Софийски апелативен съд не е съобразил процесуалната воля на въззивника досежно обжалваното решение и е постановил недопустим въззивен акт. Първият поставен от касатора въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Въпросът и доводите във връзка, с които е поставен, за нищожност на споразуменията от 26.04.2019 г. и 26.03.2019 г., тъй като с тях се прехвърля дела на участника в гражданските дружества „С.“ ЕООД на ищеца „Джи пи груп“ АД без съгласието на всички съдружници с оглед подписването на споразуменията от управителя на гражданските дружества, не съответстват на мотивите на въззивния съд, а изразяват защитна теза на касатора, която се поддържа за първи път в касационното производство. Изразеното в обжалваното решение разбиране е, че тъй като гражданското дружество е неперсонифицирано, сключените подизпълнителски договори, по които като страна е посочено гражданското дружество, следва да се третират като съглашения, с които всеки от участниците в обединението поема задължения към другите участници за извършване на конкретни дейности, дължими за постигане на общата на обединението цел. Съдът е изложил съображения, че по силата на т. нар. тристранни споразумения се осъществява приемство в задълженията по подписаните подизпълнителски договори, както и на съответните на тях права по договорите за гражданско дружество – на участие в постъпленията от заплатени от възложителя по основните договори възнаграждения. Приел е, че ищецът е придобил правото и задължението да изпълни дължимите до този момент от ответника дейности, съответно правото да участва в постъпленията за тях в същото процентно отношение, установено в договора за гражданско дружество. Въззивният акт не е основан на съждения, че правна последица на визираните споразумения е прехвърлянето дела на ответника в гражданските дружества на ищеца. Извън това, съдът е изложил аргументи, че доколкото като страна по споразуменията се сочи гражданското дружество, което не е персонифицирано, то съгласието по предмета на споразуменията е на всички участници в гражданското дружество. Поставеният въпрос относно възможността управителят да представлява съдружниците в това дружество във вътрешните им отношения не се явява и значим за конкретното дело, тъй като в процесните договори за гражданско дружество търговските дружества съдружници са упълномощили управителя на гражданското дружество - представляващия водещия съдружник „Джи пи груп“ АД С. Ф. Т. да представлява обединението и всички негови членове търговски дружества, като упълномощаването не е само за отношенията с възложителя по договорите за обществена поръчка. Въпросите по т. 2 от изложението на касатора също не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са поставени твърде общо и не отчитат обстоятелството, че в случая не са предявени искове по чл. 359, ал. 3 ЗЗД за дела на ищеца от двете граждански дружества. Както е прието в основаното на твърденията и исканията на ищеца решение на въззивния съд, предявените искове целят отстраняване на последиците от настъпило без основание имуществено разместване между патримониумите на ищеца и ответника, като спорните материални права на ищеца произтичат от встъпване на ищеца в правата на кредиторите на ответника, чиито вземания са удовлетворени чрез принудително изпълнение, или от неоснователно обогатяване. Тъй като по отношение на въпросите по т. 1 и 2 от изложението не е налице общото основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав не дължи преценка за осъществяване на въведените от касатора допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроса по т. 3 относно задължението на съда да следи служебно за нищожност на сделки или отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на спора. Въвежда го във връзка с доводи, че тристранните споразумения от 26.04.2019 г. и 26.03.2019 г. са нищожни като противоречащи на закона – чл. 357, чл. 360, ал. 1 и чл. 362 ЗЗД. Въпросът съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е обоснована допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата указания по Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по въведения въпрос. Както бе посочено, във въззивното решение са направени изводи, които са основани на споразуменията от 26.04.2019 г. и 26.03.2019 г. Решаващият състав на апелативния съд е приел, че по силата на споразуменията ищецът е поел част от задълженията на ответника по изпълнение на дейностите по обществените поръчки, конкретизирани със сключените подизпълнителски договори, като е придобил и правото да участва в постъпленията за тях /платеното възнаграждение от възложителя по основните договори/ в уговореното процентно отношение за участника в гражданското дружество „С.“ ЕООД. Този извод е следствие от преценка за валидност на визираните уговорки или в случая съдът не е намерил клаузите на споразуменията за нищожни. Въззивната инстанция не е установила наличието на фактически и/или правни обстоятелства по делото, които да налагат служебно прилагане на императивните материалноправни норми, регламентиращи нищожността на сделките, в частност тези за нищожност поради противоречие със закона. Поради това не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС и касационното обжалване не може да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия въпрос на касатора. Въпросите по т. 4 от изложението за задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства покриват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС по релевантните процесуални въпроси. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постоянна практика на ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Процесуалните въпроси на касатора са поставени във връзка с оплаквания, че съдът не е извършил самостоятелна преценка на доводите на страните, а е преповторил мотивите на първата инстанция. Освен, че се касае до неконкретизирано оплакване, то същото не съответства и на мотивите на въззивното решение, обективиращи самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните. В обжалвания акт са изложени и подробни съображения за неоснователност на въззивните доводи на синдика на длъжника в несъстоятелност. Отхвърлена е тезата му от значение за произнасянето по всички искове, за несъобразяване, че придобитото от гражданско дружество имущество е обща собственост за съдружниците и вземане за отделните съдружници за дял от общото имущество възниква едва при излизане от гражданското дружество или прекратяването му. В тази връзка е подчертано, че предявените искове не са по чл. 359, ал. 3 ЗЗД, а целят отстраняване на последиците от настъпилото имуществено разместване между патримониумите на ищеца и ответника на основание суброгация или неоснователно обогатяване. Решаващият състав е мотивирал становище, че извършените плащания в полза на НАП водят до обедняване на ищеца, тъй като същият не получава дължими му се възнаграждения за сметка на ответника, който без основание се е обогатил с погасяването на негови публични задължения, по който начин е намален пасивът му. Във връзка с въззивните доводи е изразил разбиране, че суброгация настъпва и при погасяване на чуждо задължение в хода на принудително изпълнение, когато изпълнилият чуждия дълг е бил длъжен да търпи това изпълнение, както и относно осъществяването на елементите от фактическия състав по чл. 59 ЗЗД във връзка с основаните на тази норма спорни материални права на ищеца. Що се отнася до правилността на изводите на въззивния съд и до тезата на касатора за противоречие в мотивите на въззивното решение, то същите не могат да бъдат предмет на проверка в производството по селектиране на касационната жалба. По повод твърденията на касатора за неосъществена от въззивния съд дължима служебна проверка на валидността на споразуменията от 26.04.2019 г. и 26.03.2019 г. вече бяха изложени съображения, които не се нуждаят от повторение. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от посочените пороци. По изложените съображения касационното обжалване на атакуваните решения на въззивния съд не се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация „Джи пи груп“ АД следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 12 000 лв. На основание чл. 694, ал. 7 ТЗ от несъстоятелното дружество е дължима държавна такса за производството по чл. 288 ГПК в размер на 30 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение