Определение № 1552 от 08.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4585/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от И. П. М., чрез адвокат Н. С., срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд №1065/18.07.2022г. по в.г.д.№152/2022г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, поради противоречието му със закона. Насрещната страна „Интернешънъл Асет Банк“ АД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт Г. Х., оспорва жалбата. Излага, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като по поставения въпрос е дадено разрешение в практиката на ВКС, включително и задължителната такава, на която въззивното решение не противоречи. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за разглеждане на делото пред касационната инстанция. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от И. П. М. срещу „Интернешънъл Асет Банк“ АД иск с правно основание чл. 439 от ГПК, за приемане за установено, че ищецът не дължи на ответника сумите, както следва: 500 000 лв. – главница и 15596,03 лв. – разноски, присъдени с издадения изпълнителен лист по ч.гр.д. № 80685/2010 год. на Районен съд – Монтана. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: В полза на „Интернешънъл Асет Банк“ АД срещу И. П. М., при условията на солидарност, на основание заповед за незабавно изпълнение, бил издаден изпълнителен лист от 03.06.2010 г. по ч.гр.д. № 80685/2010 г. от СРС. Въз основа на същия било образувано изпълнително дело № 20107860401196 по описа на ЧСИ М. М., рег.№786 на КЧСИ с район на действие Софийски градски съд, по което взискателят направил искания за извършване на изпълнителни действия по отношение на длъжника И. М., както следва: с молба от 29.05.2012 г. – за налагане на възбрана върху недвижим имот в [населено място], обл. Монтана; с молба от 13.05.2014 г. – за налагане на запор върху банкова сметка на ищеца в „Банка ДСК“ АД и с молба от 15.04.2016г. – за налагане на възбрана върху склад в [населено място], обл. Монтана. Съдът установил, че по делото било приложено споразумение изх. № 143/24.06.2010 г., на 22.06.2010 г. между банката и длъжниците по изпълнителното дело, сред които и ищецът, с което бил договорен нов погасителен план за изплащане на задълженията, като на 15.12.2013 г. следвало да бъде заплатена последната вноска необходима за пълното му погасяване в размер на 565 289, 88 лв. /главница и лихва/. Съдът приел за установено и обстоятелството, че въз основа на молба от 17.08.2020г. било образувано ново изпълнително производство №20207480401065 на ЧСИ М. И., по което взискателят направил искане за налагане на възбрана върху собствените на И. М. недвижими имоти и запори на банковите му сметки. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел, че предявеният иск е с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК вр.чл.124, ал.1 от ГПК и е допустим. Посочил, че доколкото в ППВС № 3/1980 г. е предвидено, че по време на изпълнителния процес погасителна давност не тече, за периода от датата на образуване на изп. дело № 20107860401196 – 04.06.2010г. до 26.06.2015г., погасителната давност е била спряна. Приел, че от 26.06.2015 г. приложимо било TP № 2/ 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което давността се смята за прекъсната с искането за извършване на всяко изпълнително действие и съответно от този момент започва да тече нова давност. Въз основа на това и с оглед на обстоятелството, че последното поискано от взискателя изпълнително действие било направено на 15.04.2016г., съдът направил извод, че от посочената дата е започнала да тече нова давност за вземанията на взискателя срещу длъжника И. М., която е следвало да изтече на 15.04.2021г. Приел, че тази давност била прекъсната с молбата за образуване на ново изпълнително производство от 17.08.2020г., в която взискателят отново направил искане за предприемане на изпълнителни действия. Посочил, че обстоятелството, че съдебният изпълнител не е предприел такива действия е ирелевантно за давностния срок, тъй като съгласно установената съдебна практика било достатъчно тези действия да са поискани и по независими от волята на взискателя причини да не са били осъществени. Направил извод за неоснователност на въведеното в производството възражение, че давността е текла през времето, през което съдебният изпълнител е бездействал и не е извършвал поисканите от взискателя действия. По изложените съображения намерил предявения иск за неоснователен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по следния въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и се нуждае от корективно тълкуване: Прекъсва ли погасителната давност само онова искане за извършване на изпълнително действие, по което съдебният изпълнител е предприел исканото действие. Поставеният въпрос е свързан с погасителната давност на вземанията в хода на изпълнителното производство. Отговор на същия е даден в решенията по тълк. дело №3/2020г. на ОСГТК на ВКС и тълк. дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т.10 от ТР №2/13г. на ОСГТК на ВКС искането за предприемане на изпълнително действие прекъсва давността, тъй като съдебният изпълнител е длъжен да го извърши, а перемцията настъпва в 2- годишен срок от последното изпълнително действие. В решението по тълк.д №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че последващите тълкувателни решения започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред, а до обявяването на задължителен тълкувателен акт за загубил сила, с последващ такъв, обективираното в него тълкуване следва да бъде прилагано. В този случай решението, с което се постановява тълкувателният акт, се състои от две части: с първата се дава ново тълкуване на правната норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващият тълкувателен акт. Втората част поражда действие от момента на обявяването на новия акт, поради което и от този момент предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага. В случай, че преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпването на последиците. По отношение на разрешенията дадени в ППВС 2/1980 г. и ТР 2/2015 г., е прието, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани изпълнителни дела преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г. В конкретният случай давността за процесните вземания е започнала да тече на посочената дата – 26.06.2015г. и към датата на предприемане на изпълнителните действия по второто изпълнително производство /17.08.2020г./, съответно към датата на подаване на исковата молба /14.09.2020г./ същата не е била изтекла. След подаване на исковата молба, давност относно вземането, предмет на спора, не тече, независимо че е предявеният иск е отрицателен установителен, тъй като същият е относно вземането. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с формираната съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, поради което не е налице соченото в изложението допълнително основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 и чл. 81 от ГПК и направеното искане, И. П. М. следва да бъде осъден да заплати на „Интернешънъл Асет Банк“ АД разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата ѝ пред касационната инстанция в размер на 200лв., определен по реда на чл. 25 от НЗПП. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,