Определение № 225 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5078/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 2 58/28.07.2021 г. по в. гр. д. № 491/2021 г. Бургаският окръжен съд, след като отменил решение № 260022/19.01.2021 г. по гр. д. № 1246/2019 г. на Несебърския районен съд, допуснал да се извърши делба на недвижим имот, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ........, който се намира в сграда с идентификатор .......... ., с предназначение „ за обществено хранене “, с площ 242.77 кв. м., заедно с прилежащия към обекта подземен етаж, с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 1, между К. И. К. и Ц. М. К. с квота 1/2 ид. ч., и Б. Н. Б. и В. В. Б. с квота 1/2 ид. ч.

Касационна жалба срещу въззивното решение са подали ответниците по иска, които са изложили оплаквания, че решението е неправилно- основание за касационно обжалване чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответниците по касация - ищци по делото, е получен писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че ищецът К. К. и ответникът Б. Б. са съсобственици при равни права на поземления имот, в който, въз основа на взаимно учредено по реда на чл. 56, ал. 2, т. 3 З. /отм./ право на строеж за построяване на по един жилищен етаж заедно с две избени помещения, са изградили жилищна сграда, в която се намира спорният сутеренен етаж. Първоначално в обекта били обособени два гаража, два зимника, противоатомно убежище и домашно помещение, като всяка от страните - ищците К. /съпрузи/ и ответниците Б. /също съпрузи/ ползвала по един гараж и съвместно - общите помещения. Впоследствие въз основа на разрешение за строеж № 52/05.05.1994 г., издадено на името на К. и Б., сутеренът бил преустроен в заведение за обществено хранене /ресторант/. Бизнесът бил общ, като страните си поделяли печалбата в края на сезона, а след затварянето на ресторанта помещението се ползвало за складиране на хранителни продукти, картини и др. Съдът посочил, че сведения в тази насока се черпят от показанията на св. К. - син на ищците, според когото след 1991 г. до 2006 г. фирмата, с която работели в ресторанта, била съвместна на ищците и ответниците, както и че след края на всеки сезон Б. идвал при родителите на свидетеля и разделяли натрупаната печалба. Съдът посочил, че предвид роднинската връзка показанията на свидетеля следва да се ценят съобразно изискванията на чл. 172 ГПК, но доколкото не се опровергават от останалите събрани по делото гласни доказателства, неправилно не са кредитирани от първоинстанционния съд в тази част. Посочил, че изнесените от свидетеля факти не само не са изолирани, но изцяло кореспондират с показанията на св. Й. /без родство със страните/, която потвърждава факта, че извършваната през лятото на 1994-1995 г. дейност в ресторанта е била съвместна, както и че впоследствие между страните е имало уговорка за заплащане на наем. Като показателно за достоверността на тези показания съдът преценил категорично заявеното от свидетелката обстоятелство, че след затварянето на ресторанта през 2010 г. - в периода 2010-2013 г., ищците продължавали да имат достъп до помещенията в сутеренния етаж, част от които са ползвали като изба. Тези факти изцяло корелират със заявеното от св. К., че след затварянето на ресторанта същият се ползвал като склад.

От така събраните доказателства въззивният съд приел за недоказано за периода до 2011 г. ответниците да са манифестирали пред ищците, че владеят имота за себе си. Съдът посочил, че показанията на доведените от тях свидетели касаят единствено обстоятелства във връзка с упражняване на фактическа власт върху имота, но не и действия, от които би могло да се направи извод, че са демонстрирали на ищците по ясен и недвусмислен начин, че владеят имота за себе си. В подкрепа на извода си съдът се е позовал на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което при изначално възникнало съвладение, дори впоследствие само един от приобретателите да е останал в имота, следва да се приеме, че съвладението е продължило, като последният владее своята идеална част и същевременно държи идеалната част на другия. Оттук съдът заключил, че дори хипотетично да се приеме, че за периода 1996-2011 г. фактическата власт е упражнявана еднолично от ответниците, то доколкото последните не са манифестирали намерението си за своене пред ищците, следва да се приеме, че презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена.

Към изложеното въззивният съд добавил и това, че св. Т. очевидно няма непосредствени и преки впечатления кой и как е упражнявал фактическата власт. От друга страна показанията и на св. Б., и на св. Т., според които ответникът Б. е управлявал ресторанта, като е наемал работници и е купувал стока, отново не доказват еднолично владение, а само, че страните са предоставили управлението на ресторанта на един от съсобствениците, каквато възможност предвижда чл. 32 ЗС. В тази насока са показанията на св. Й. и св. К., според които страните са си поделили отговорностите - ответникът Б. се занимавал с всички административни дейности и с доставките, а леля му - ищцата Ц. К., помагала в ресторанта с личен труд там, където е необходимо. Освен това по делото липсват каквито и да е доказателства - трудови договори, счетоводни документи, от които да се направи извод, че работодател на ищцата К. е бил именно ЕТ „Б. Б.“ и, че същата е получавала заплата от фирмата на ответника, в резултат на което първоинстанционният съд погрешно е заключил, че присъствието ѝ в заведението не може да опровергае извода за своене. В тази връзка въззивният съд се е позовал на показанията на св. Й., която е изнесла данни, че докато е работела в ресторанта, разбрала, че страните си делят печалбата от ресторанта, което не би имало смисъл, ако същите не са съдружници. Съдът посочил, че това обстоятелство се подкрепя от изнесеното от св. К., че след края на сезона ответникът Б. делял печалбата с родителите му, както и че по повод стартирането на общия бизнес страните са регистрирали обща фирма „Г. 8“.

Въззивният съд е обсъдил и съдържанието на отговор от 23.10.2018 г. на нотариална покана от К. К. до Б. Б., в която ищецът заявява, че Б. еднолично ползва ресторанта повече от 12 години и не му предоставя достъп нито до него, нито до гаража и задната стая, които били собственост само на К. преди преустройството, че отказва да му предостави ключовете от тези помещения. Съдът посочил, че този документ също не доказва тезата на ответниците, тъй като съдържащите се в него извънсъдебни признания на факти касаят само фактическото владение върху имота, но не и от кой точно момент ответниците са довели до знанието на ищците, че превръщат държането на техните идеални части във владение лично за себе си. Посочил, че от съвкупния анализ на доказателствените източници се установява, че между страните винаги е имало обещания да се подели печалба, да се даде наем за ползване на притежаваната от ищците идеална част, което опровергава намерението за своене. Такива обещания е имало според св. К. дори и след 2011 г., а именно през 2017 г., когато помещението е било дадено за пицария и ответникът Б. отново е предложил наем от 1 700 лева, който според свидетеля отчасти е бил платен. Обстоятелството, че плащането е било отлагано във времето, според съда е закономерно и логично предвид близките роднински отношения между страните и не обосновава извода на районния съд, че ответникът, спирайки да плаща дял на ищеца от /печалбата/ от ресторанта или наем за неговата идеална част, е демонстрирал отричане на владението на останалите съсобственици и е започнал да свои имота. Въззивният съд е приел за несъстоятелен извода на районния съд и предвид липсата на доказателства за това кога е следвало да се платят наемите, респ. от кой точно момент ответниците са манифестирали отричане владението на ищците, от който съгласно ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС следва да се счита, че започва да тече придобивна давност.

В допълнение на изложеното въззивният съд е споменал, че съгласно трайната съдебна практика извънсъдебното признание на факти следва да бъде преценявано от съда с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото и съответно съдът следва да приеме, че тези факти са се осъществили, само ако това признание се установява през пълно доказване. Посочил, че в тази връзка районният съд не е съобразил, че направеното извънсъдебно признание не се подкрепя от останалите доказателствени източници. Не е взето предвид обстоятелството, че по отношение на процесния сутерен винаги е имало уговорки за плащане на дял от печалбата, плащане на наем, че ищците са леля и чичо на ответника Б., като предвид липсата на данни за влошени отношения между тях към този момент, очевидно са се съгласили да изчакат племенника си с плащане на наемните вноски, че до 2011 г. са имали абсолютен достъп до ресторанта и дори са ползвали част от помещенията за складиране на лични вещи. Въззивният съд посочил, че при формиране на фактическите си изводи районният съд е следвало да кредитира показанията на св. Й. и св. К., които са подробни, последователни и не будят никакво съмнение за това, че процесният имот е бил ползван съвместно от откриването до затварянето му през 2006 г., както и че ищците са имали достъп и след спиране на дейността му, през който период са го ползвали като склад. Едва след 2011 г. ответникът Б. е заключил сутерена и е ограничил достъпа на ищците до него, но дори и тогава е бил проведен разговор имотът реално да се подели, както и, че през 2017 г. отново е имало уговорки за плащане на наем от 1 700 лева, който частично е бил заплатен. Едва през 2018 г. ответникът Б. за пръв път е заявил претенции върху собствените на ищците идеални части, като е заявил пред св. К., че няма намерение повече да плаща какъвто и да е наем. Оттук въззивният съд е заключил, че към 2018 г., когато ищецът К. отправил покана до ответника Б. за предоставяне на достъп до имота, категорично не са изтекли сроковете по чл. 79 ЗС за придобиване на имота по давност, поради което не са налице материалноправните предпоставки за уважаване на въведеното с отговора на исковата молба правопрекратяващо възражение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните материалноправни въпроси:

1. необходимо ли е да се установи конкретната дата, на която сънаследникът е завладял целия имот, и от която е започнал да тече срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС, или за съда е достатъчно да се увери, че десетгодишният период вече е изтекъл към датата на предявяване на иск за съдебна делба от друг сънаследник;

2. дали неустановяването на конкретната дата, от която сънаследникът /или съсобственикът/ е започнал да афишира по явен и несъмнен начин на другите сънаследници, че той е започнал да свои цялата вещ, е достатъчно за отхвърлянето на презумпцията по чл. 69 ЗС;

3. достатъчно ли е при такава хипотеза да се установи, че сънаследникът /съсобственик/ е владял в продължение на период, по-дълъг от 10 /десет/ години, за да се приеме наличието на първата предпоставка по чл. 79 ЗС - т. нар. „corpus“, дори и ако не е установен конкретният момент, от който съсобственикът е започнал да владее вещта на такова основание.

Според касаторите при решаването на тези въпроси въззивният съд е подходил по начин, който противоречи на задължителната практика на ВКС, като се е позовал на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК, но възприемайки неправилно фактическата обстановка. Позовават се на решение № 2/11.04.2019 г. по гр. д. № 1117/2018 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 74/24.06.2015 г. по гр. д. № 6277/2014 г. на ВКС, І-во г. о. Представят решение № 77/18.06.2018 г. по гр. д. № 3229/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 102/29.11.2018 г. по гр. д. № 2820/2017 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 144/22.02.2016 г. по гр. д. № 3919/2014 г. на ВКС, І-во г. о., и определение № 261/18.05.2018 г. по гр. д. № 4711/2017 г. на ВКС, І-во г. о. Сочат, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Поставените въпроси не обуславят възможност за допускане на касационно обжалване, тъй като са поставени в несъответствие с мотивите към обжалваното решение. Правопрекратяващото възражение за приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС е прието за недоказано не защото не е установена конкретна дата, от която противопоставилите това възражение са манифестирали отричане на владението на съсобствениците си /довели са до знанието им, че превръщат държането на техните идеални части във владение лично за себе си/, а защото въззивният съд по принцип е приел, че до 2011 г., когато ответникът Б. заключил сутерена и ограничил достъпа на ищците до него, ответниците изобщо не са манифестирали намерението си за своене пред ищците. Нещо повече, кредитирайки показанията на св. К., съдът е приел, че едва през 2018 г. посоченият ответник за пръв път е предявил претенции върху собствените на ищците идеални части, като е заявил, че няма намерение повече да плаща наем. Ето защо като поставени в несъответствие с мотивите към обжалваното решение, въпросите не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Дори да се приеме, че общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е налице, то не е налице специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решение № 2/11.04.2019 г. по гр. д. № 1117/2018 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., на което касаторите се позовават, разглежда хипотеза на завладяване на чужд недвижим имот, в който случай не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно; за придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение съгласно чл. 69 ЗС, а не на държане. Това решение е неотносимо към разглеждания случай на съсобствена по приращение вещ, поради което обосновано въззивният съд е основал решението си на постановките в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Според него след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС; тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е бил техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Позоваването на решение № 77/18.06.2018 г. по гр. д. № 3229/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., също не обосновава наличието на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд изцяло се е съобразил с приетото в него, че когато фактическата власт е основана на признаване правата на собственика, е налице не владение, а държане, при което, за да промени държанието във владение като предпоставка за придобиване по давност на имота, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота /interversio possessionis/, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си. Същото се отнася и за решение № 74/24.06.2015 г. по гр. д. № 6277/2014 г. на ВКС, І-во г. о., тъй като въззивният съд е изходил от изразеното в него, че съсобственикът, който владее цялата вещ, е владелец на своите части и държател на частите на другите съсобственици, и трябва да докаже, че е престанал да държи идеалните части за другите и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност; действията, доказващи такова намерение, трябва да показват по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на останалите съсобственици, да се манифестират пред тях и да се доведат до знанието им. Същото становище е застъпено и в решение № 102/29.11.2018 г. по гр. д. № 2820/2017 г. на ВКС, І-во г. о., според което действия, с които съсобственикът демонстрира по отношение на трети лица, че упражнява фактическа власт върху съсобствения имот само за себе си, ако не са доведени до знанието и на останалите съсобственици, не превръщат държането във владение В същия смисъл е и решение № 144/22.02.2016 г. по гр. д. № 3919/2014 г. на ВКС, І-во г. о., в което е посочено, че действията трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се демонстрира отричане владението на останалите съсобственици. Определение № 261/18.05.2018 г. по гр. д. № 4711/2017 г. на ВКС, І-во г. о., като постановено в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, с което касационното обжалване не е допуснато, не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която може да послужи за допускане на касационно обжалване.

Не е налице и другото поддържано от касаторите специално основание - това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като същото не е обосновано съгласно разясненията, дадени в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС- касаторите не са обосновали с какво разглеждането на делото от касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото.

По-нататък в изложението като процесуалноправен въпрос касаторите посочват допуснато съществено нарушение при цененето на показанията на свидетел, който е роднина на страна по делото и очевидно заинтересован. Позовават се на решение № 265/10.09.2015 г. по гр. д. № 5088/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 205/02.11.2016 г. по гр. д. № 1499/2016 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 159/22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г. на ВКС, ІІ-ро т. о. Представят решение № 8/06.04.2020 г. по гр. д. № 1618/2019 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 182/26.01.2021 г. по гр. д. № 573/2020 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. В касационната жалба се позовават на решение № 34/22.02.2016 г. по гр. д. № 4657/2015 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.

Според тази съдебна практика заинтересовани са тези лица, които имат облага от решаване на делото в полза на страната, която ги е посочила за свидетел, като облагата следва да е непосредствена; съгласно чл. 172 ГПК заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед всички други данни по делото при отчитане на възможната му необективност, че това показва, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност; не съществува забрана въз основа на такива показания да се приемат за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страна; преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му; при наличието на противоречиви свидетелски показания съдът може да приеме едни и да отхвърли други, но в този случай е длъжен да изложи съображенията си за това, за да могат изводите му да бъдат проверени относно начина на формирането им от гледна точка на изискванията на процесуалния закон и на правилата на формалната логика.

Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е нарушил тази съдебна практика. Съдът е приел за установени факти, изнесени от показанията на св. К. - син на ищците /сега ответници по касация/, който е заявил, че е в недобри отношения с ответника Б., тъй като е преценил, че други данни по делото, а именно показанията на св. Й. - без родство със страните, сочат на достоверност на тези показания. Съпоставил ги е и с показанията на свидетелите на насрещната страна Т. и Б., които е анализирал подробно, и е приел, че те касаят единствено обстоятелства във връзка с упражняване на фактическа власт върху общата вещ, но не и действия, от които би могло да се направи извод за манифестиране пред съсобствениците на своенето на техните идеални части - т. е. преобръщането на държането във владение, което в случая е било необходимо с оглед данните по делото, че основанието, на което касаторите са придобили фактическата власт върху общата вещ, признава такава и на ответниците по касация. Показанията на св. К. не са опровергани и от изявленията на ищеца К. в отговора на нотариална покана, отправен до ответника Б., тъй като те касаят начина, по който съсобственият имот е бил ползван. Ето защо преценката на показанията на заинтересования по смисъла на чл. 172 ГПК свидетел съответства изцяло на възприетото в съдебната практика. Това налага извода, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация К. И. К. следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 000 лева по договор за правна защита и съдействие сер. В, № [ЕГН]/30.11 .2021 г.

След приключване на касационното производство делото следва да се изпрати на въззивния съд за отстраняване на очевидна фактическа грешка при изписването с цифри в диспозитива на въззивното решение на идентификатора на делбения имот.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.