Определение № 1374 от 21.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2358/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 3191/02.04.2024 г., подадена от Община Хасково срещу решение № 77 от 07.03.2024 г. по гр. д. № 20235600500887/2023 г. на Окръжен съд – Хасково, с което е отменено решение № 678 от 01.11.2023 г. по гр. д. № 2941/2022 г. на Районен съд – Хасково за отхвърляне на предявения по делото иск, като вместо това въззивният съд е признал за установено по отношение на община Хасково, че И. Н. И. е собственик на 170/870 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-63/05.10.2006 г., последно изменение: няма, с адрес на поземления имот: [населено място], ж.р. „К.-1“, с площ от 870 кв.м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), стар идентификатор: няма, номер по предходен план: *, при съседи на имота: *; *; *; * и ***, на основание давностно владение. Решението е постановено при участието на Й. Б. А. – трето лице помагач на И. И..

Въззивният съд е съобразил, че Районен съд – Хасково е сезиран с установителен иск за собственост, основан на твърдение за упражнено давностно владение по смисъла на чл. 79 ЗС. Ищецът твърди, че с договор за покупко-продажба, сключен с нот. акт № 183, т. IV, peг. № 11035, дело № 716 от 18.12.2003 г., е закупил от Й. Б. А. и съпруга й В. И. А. неурегулиран поземлен имот (НПИ) с планоснимачен № *, находящ се в [населено място], по кадастралния план на местността К. - 1, одобрен със заповед № 969/1988 г., целият от 700 кв.м по нотариален акт, а по скица - 839 кв.м, при граници и съседи: от изток - НПИ № *, от юг - НПИ № *, от запад и север - път. През 2006 г., след влизане в сила на кадастралната карта и кадастралните регистри за [населено място], одобрени със заповед № РД-18-63/05.10.2006 г. на изп. директор на АК - София, имотът бил заснет като поземлен имот с идентификатор *** с площ от 870 кв.м. Тогава ищецът оградил имота и го владеел в това фактическо състояние като площ и граници, вкл. и понастоящем. Заради разминаването в квадратурата по документ за собственост и по скица, ищецът решил да се снабди с нотариален акт за собственост за процесните 170/870 ид. ч. При подготовка на документацията, от издаденото от Община Хасково удостоверение установил, че тези 170/870 ид. ч. били актувани с акт за общинска собственост. Ищецът оспорва правото на общината на собственост, респективно наличието на основание за актуване на тези части от имота като нейни собствени. На свой ред противопоставя твърдение, че по силата на непрекъснато давностно владение, продължило повече от 10 години, той е придобил собствеността на процесните 170/870 ид. ч. от закупения от него от Й. А. недвижим имот. От своя страна, ответникът по иска оспорва претенцията с твърдение, че относно процесните идеални части от НПИ не е започнало течението на давностния срок по чл. 79 ЗС, тъй като същият попада в обхвата на плана на новообразуваните имоти по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ за ж.р. „К.-1“, [населено място], ЕКАТТЕ *, и е следвало да бъде възстановен на правоимащия ползвател Й. А.. Процедурата по издаване на заповед от кмета на община Хасково по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ не била приключила, предстояло имотът да бъде възстановен в собственост на друго лице и в момента се извършвала оценка на разликата на площта, закупена от записания в ПНИ ползвател - Й. Б. А. (700 кв.м), и площта, записана в ПНИ за възстановяване (870 кв.м), като след заплащане на разликата от ползвателя - стойността на 170 кв.м, кметът на община Хасково щял да пристъпи към издаване на заповедта по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Третото лице помагач Й. Б. А. не оспорва предявения иск.

Окръжен съд – Хасково е приел за установено следното от фактическа страна:

По делото няма спор, че праводателят на ищеца Й. А. е била ползвател на недвижим имот, описан в заповед № 1815/21.08.1998 г. на кмета на община Хасково като „земеделски имот с площ 700 кв.м кад. № * в местността „К. І, Х. з.“. По силата на тази заповед е било признато правото на К. С. (починала през 1988 г., наследодател на Й. А.) да придобие собствеността върху имота на основание § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ. Няма спор и се установява от представеното и прието като доказателство платежно нареждане от 28.10.1998 г., че определената със заповед № 1815/21.08.1998 г. цена на имота е била заплатена. От съдържанието на представеното от ищеца удостоверение с peг. индекс ТС-125/11.02.2021 г., издадено от Община Хасково, се установява, че поземлен имот с пл. № * по кадастралния план на бивша м. К. - 1 (сега част от ж.р. „К.“), одобрен със заповед № 969/1988 г., е закупен от Й. Б. А. по реда на § 4 и сл. ПЗР на ЗСПЗЗ с платежно нареждане № 5536/28.10.1998 г., както и че имотът не подлежи на възстановяване на собственици на бивши земеделски земи. На 14.12.1998 г. Й. А. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по реда на § 4а и 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, а на 18.12.2003 г. с договор за покупко-продажба, сключен с нот. акт № 183, т. 4, peг. № 11035, дело № 716/2003 г. Й. А. и съпругът й са продали имота на И. Н. И.. Съгласно събраните гласни доказателства, като това не се и оспорва от община Хасково, от момента на закупуването на имота от И. И., той го е владял без прекъсване, спокойно, с чувство на собственик, във фактическите граници така, както те са описани в нотариалния акт № 183/2003 г.: от изток – НПИ № *, от юг – НПИ № *, от запад и север - път, както и с площ, която според представената при сделката скица е била 839 кв.м. Съдът е посочил и че по делото се установява, че със заповед № ДС-28-1/11.06.2019 г. на областния управител на Област Хасково, влязла в сила на 12.07.2019 г., е одобрен планът на новообразуваните имоти в ж.р. „К.-1“, приет от комисията по чл. 28б, ал. 2 ППЗСПЗЗ, в това число и по отношение на ПИ с идентификатор ***. Няма спор относно идентичността между процесния ПИ и описания в заповед № 1815/21.08.1998 г. на кмета на община Хасково „земеделски имот кад. № * в местността К. І, Х. з.“. Според удостоверение № УОС-205/20.10.2022 г., издадено от Община Хасково, процесните 170/870 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор * са актувани с акт за общинска собственост, но съгласно заявеното от представителя на общината процедурата по актуването не е приключила. По делото е приета скица от 18.03.2019 г., издадена от СГКК - Хасково, за поземлен имот с идентификатор *, в която е отразена площта на имота - 870 кв.м. Със същата площ имотът фигурира и в представеното извлечение от регистър на новообразуваните имоти по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ за ж.р „К. - 1“, [населено място], ЕКАТТЕ *, с отбелязване, че той е идентичен по номер и площ с имот, предоставен на ползвател преди 1990 г. или имот в границите на стария имот, със стар № * по КП, одобрен със заповед № 969/1988 г., с отразени данни за закупена площ от ползвателя - 700 кв.м, и за име на ползвателя - Й. Б. А..

Окръжен съд – Хасково е посочил, че не е съгласен с изводите на първоинстанционния съд, че И. не е придобил процесните идеални части от имота по давност, тъй като такава не тече до приключване на процедурата по ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността; че с оглед разпоредбата на § 4к, ал. 7 3CП33 за процесните 170/870 ид. ч. не е настъпил реституционният ефект, защото те не са индивидуализирани с плана по чл. 24, ал. 4 ППЗСПЗЗ, административната процедура за реституцията им не е приключила, следователно началният момент на придобивната давност все още не е настъпил.

Въззивният съд е приел, че между страните няма спор и това се потвърждава от удостоверения, изходящи от Община Хасково, че процесният ПИ с идентификатор * е идентичен с имота, описан както в нотариалния акт за покупко-продажба между Й. А. и нейния съпруг (продавачи) и И. Н. И. (купувач) от 2003 г., така и в решението на кмета на община - Хасково от 1998 г., с което е признато правото на майка и наследодател на Й. А. да придобие собствеността на имота на основание § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ. Няма твърдения за настъпили през годините промени в границите на имота, т.е. фактическото му състояние и към настоящия момент съответства на състоянието, в което имотът е бил ползван от Й. А., и на основание §4б ПЗР на ЗСПЗЗ тя е придобила собствеността върху същия, заплащайки определената от Община Хасково цена. Ето защо съдът е направил извод, че правното положение на процесните 170/870 ид. ч. следва да се преценява на една и съща плоскост с останалата част от ПИ с идентификатор *, а именно, че съгласно събраните по делото доказателства административната процедура по придобиване на правото на собственост по реда на § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ от Й. А. е приключила. Моментът на приключването съвпада с датата, на която Й. А. е заплатила определената от кмета на община Хасково, със заповед № 1815/21.08.1998 г., цена - на 28.10.1998 г. Предвид действащата към този момент редакция на ЗСПЗЗ, не са били изискуеми допълнителни действия или административни процедури, за да се счете завършен фактическият състав на придобиване на правото на собственост на основание § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ. Окръжен съд – Хасково е посочил, че за казуса пред него е относима формираната трайна съдебна практика по въпроса за последвалата промяна в правната уредба на земеделската реституция, а именно, че с влизане в сила на новата ал. 7 на § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 68, в сила от 30.07.1999 г.), предвиждаща издаването на заповед на кмета на общината, определяща имотите, върху които се възстановява собствеността, се променя правното действие на решението на органа на земеделската реституция, като конститутивният ефект на решението се измества към един по-късен момент - влизането в сила на последващ административен акт - заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Този ред е приложим само за актовете на органа по земеделската реституция, които са постановени след 30.07.1999 г., доколкото законодателят не е предвидил изрично обратно действие (чл. 14 ЗНА). Според въззивния съд, в конкретния случай, издавайки заповед № 1815/21.08.1998 г., кметът на община Хасково е действал на основание § 62 ПЗР на ППЗСПЗЗ като административен орган, прилагащ правилата за земеделската реституция. Поради това правните последствия от неговото произнасяне по § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ за признаване на правото да се придобие собствеността, в съвкупност с последвалите действия на правоимащото лице по заплащане на определената цена на имота, осъществяват пълния фактически състав по придобиване на собствеността от правоимащия ползвател на земеделската земя. Реституционната процедура по отношение на такъв имот следва да се счита приключила със заплащането на определената по реда на § 4л ПЗР на ЗСПЗЗ цена, а последващите изменения в закона, за които не е предвидено изрично обратно действие, се явяват ирелевантни.

По горните съображения Окръжен съд – Хасково е заключил, че административната процедура по § 4 и сл. ПЗР на ЗСПЗЗ досежно имот с пл. № * по КК на[жк]по плана от 1988 г., идентичен с ПИ с идентификатор ***, е приключила на 28.10.1998 г., когато е заплатена определената по реда на § 4л ПЗР на ЗСПЗЗ цена на същия. С това конститутивният ефект е настъпил и Й. А. е придобила правото на собственост върху ПИ, замествайки починалата към този момент (през 1988 г.) своя майка К. С.. Предвиденият с приемането на новата ал. 7 на § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ (в сила от 30.07.1999 г.) ред за възстановяване на собствеността на земеделски земи няма отменителен ефект върху вече настъпилото конститутивно действие. Съдът е визирал, че действително, съществува противоречие относно площта на имота към момента на възникването на конститутивния ефект на придобиване на собствеността и понастоящем: В заповед № 1815/21.08.1998 г. на кмета на община-Хасково е посочена площ от 700 кв.м, въпреки че по плана от 1988 г. имотът е бил отразен с площ от 839 кв.м (последното се извежда от съдържанието на нот. акт № 183/18.12.2003 г.); от удостоверение от 04.02.2021 г. на Община Хасково следва, че ПИ № * по плана от 1988 г. и ПИ с идентификатор *** са един и същи имот, а не части от него, при това площта му е 870 кв.м, а не 700 кв.м, нито 839 кв.м. В същото време няма данни за разделяне/отделяне, нито за прилагане на правилото по § 4з ПЗР на ЗСПЗЗ. От друга страна, безспорно праводателката на И. И. не би могла да придобие повече от това, за което е издаден актът по § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ и което е заплатила, а от там не би могла и да прехвърли на И. повече от 700 кв.м. Следователно, положението на частта от имота за разликата от 700 кв.м до 870 кв.м е останало неуредено. По изложените по-горе аргументи съдът е счел, че не е имало основание за провеждане на отделно, самостоятелно реституционно производство за възстановяване на правото на собственост върху тази разлика, като за нея е приложим общият режим, в това число и чл. 79 ЗС. Т.е. от 28.10.1998 г. е могъл да тече давностният срок за придобиване на имота. За И. той е започнал да тече по отношение на процесните 170/870 ид.ч. от момента на закупуването на НПИ пл. № * - 18.12.2003 г., като твърденият в исковата молба 10-годишен срок е изтекъл и ищецът е придобил правото на собственост върху 170/870 ид.ч. от имота по давност.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като формулира следните въпроси, по които твърди, че се е произнесъл въззивният съд с решението си:

1. При право на ползване, трансформирано в право на собственост по реда на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и в сроковете по § 62 ПЗР на ПМС № 456/11.12.1997 г. за изменение и допълнение на ППЗСПЗЗ, от кой момент тече придобивната давност;

2. Откога тече придобивна давност върху имоти, които се придобиват по реда на ЗСПЗЗ в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, и тече ли такава преди да е издадена заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ;

3. Тече ли придобивна давност, и съответно от кой момент нататък, за незаплатена част от имот, предвиден за придобиване от ползвател съгласно влязъл в сила план на новообразуваните имоти.

Прилага практика на ВКС по чл. 290 ГПК.

От насрещната страна И. И. е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въпросите не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият от тях е формулиран твърде общо и без връзка с конкретните мотиви, изложени във въззивното решение. Вторият и третият въпроси не са съобразени с решаващите съображения на Окръжен съд – Хасково за това кога е приключила в случая процедурата по придобиване правото на собственост от страна на ползвателя, както и че няма твърдения и данни за настъпили промени към настоящия момент по отношение на имота, ползван от К. С., респ. Й. А. (№ 76), имащи отношение към площта му.

Визираната практика на ВКС е неотносима към настоящото дело. Решение № 73/11.04.2011 г. по гр. д. № 1181/2010 г., ІІ г. о. се отнася до различна хипотеза – по § 4з ПЗР на ЗСПЗЗ, каквато в случая не е налице. Решение № 66/26.04.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г., ІІ г. о. и решение № 288/18.03.2014 г. по гр. д. № 2058/2013 г., І г. о. са постановени по казуси, при които се възстановяват имоти в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ след изменението на закона с ДВ, бр. 68/1999 г., докато в настоящия случай заповедта на кмета по § 62 ПЗ ППЗСПЗЗ за процесния имот и плащането от страна на ползвателя предхождат това изменение. Останалите две решения на ВКС - № 672/07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2000 г., І г. о. и решение № 842/02.12.2010 г. по гр. д. № 2006/2009 г., І г. о., са изцяло неотносими.

Същевременно от страна на жалбоподателя не е обосновано наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно визираното по-горе тълкувателно решение.

Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

И. И. има право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 1200 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,