Определение № 2518 от 13.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 1100/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Ж. Т. Ф., чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 46 от 07 .0 3.2025 г. по в. ч. т. д. № 28/2025 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с коeто е потвърдено определение № 15 от 0 7.01.2025 г., постановено по т. д. № 418/2023 г. на Бургаския окръжен съд. С последното по реда на чл. 248 ГПК е изменено решение № 298 от 28.11.2024 г. по т. д. № 418/2023 г. на Бургаския окръжен съд в частта за разноските, в резултат на което ответницата Ж. Т. Ф. е осъдена да заплати на ищеца „Агроринг инвест” ООД разноски за исковото и обезпечителното производство в размер от 12 733 лв. В частната касационна жалба се поддържат оплаквания, че въззивното определение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и се моли за неговата отмяна. По подробно изложени съображения относно предоставената от ищеца „Агроринг инвест“ ООД на ответницата Ж. Т. Ф. парична сума от 100 000 лв., чието връщане е предмет на спора, и по аргументи, черпени от извънпроцесуалното и процесуалното поведение на страните в хода на производството пред на Бургаския окръжен съд, се обосновава тезата за неправилност на извода на въззивния съд, че в случая отговорността за разноски следва да бъде понесена от ответницата. Твърди се, че тя не е получавала извънсъдебна покана за връщане на сумата, а веднага след получаване на препис от исковата молба и преди първото по делото о. с. з. е погасила претендираното вземане, поради което с поведението си не е дала повод за завеждане на делото. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли да се приеме, че ако ответникът по предявен иск е нямал задължение за плащане с определен падеж и не е бил канен да плати дължимо вземане преди завеждането на делото, а след завеждането му го е погасил в кратък възможен срок, то същият трябва да носи вина за завеждане на делото и трябва да понесе разноски?; 2. Ако преди първото съдебно заседание ответникът е погасил дълга си към ищеца, но ищецът поддържа иска и иска осъждане, следва ли ответникът да няма доказателствени искания и да не иска отхвърляне на иска, да признае иска, за да не понесе разноските?; 3. Ако преди завеждане на иска си ищецът не е поканил ответника да плати, представлява ли това поведение извънпроцесуално такова, което води до избягване на съдебен спор и даване на възможност да се плати, и следва ли, ако ищецът не е проявил такова поведение, да носи отговорност за разноски?; 4. Ако не е канен да плати преди завеждане на делото и задължението му няма падеж, до коя фаза на процеса ответникът трябва да погаси дълга, за да се счете за добросъвестен и да не носи отговорност за разноски? и 5. Добросъвестно и справедливо ли е кредитор да завежда осъдителен иск за вземане без падеж и без предварителна предсъдебна покана до длъжника и ако след завеждането длъжникът плати, последният да дължи разноските по делото? Поддържа се, че е налице и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд се е произнесъл в противоречие с безпротиворечивата практика на ВКС за дължимост на разноските по делото, ако ответникът не е станал причина за завеждането му. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК против частната касационна жалба е постъпил писмен отговор от „Агроринг инвест“ ООД, чрез процесуалния му пълномощник, съдържащ подробно становище за неоснователност на искането за достъп до касационен контрол, евентуално – за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе в атакувания смисъл въззивният съд е посочил, че с решение № 298 от 28.11.2024 г. по т. д. № 418/2023 г. на Бургаския окръжен съд е отхвърлен искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД на „Агроринг инвест“ ООД против Ж. Т. Ф. за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 100 000 лв., получена без основание по нейна банкова сметка на 25.01.2022 г., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба до окончателното плащане, като съобразно мотивите на съдебния акт в хода на производството от ответницата до дружеството – ищец е било изпратено извънсъдебно изявление за прихващане на претендираната от ищеца сума с вземания на две търговски дружества против него, които ответницата е придобила с договори за цесия от 20.11.2023 г. (т. е. след завеждане на делото и получаване на преписа от исковата молба), съобщени на управителя на дружеството – ищец по електронна поща на 25.11.2023 г. Като е изложил съображения, че задължението на ответницата към ищеца е изцяло погасено поради извършеното прихващане, първоинстанционният съд е отхвърлил претенциите за главница и лихва. Проследявайки хронологично процесуалното поведение на страните по спора и предприетите от тях процесуални действия и позовавайки се по аргумент за обратното на разрешението на чл. 78, ал. 2 ГПК, въззивният съд е намерил, че непоследователното становище на ответната страна по спора и двойнственото ѝ процесуално поведение са дали повод за образуване на исковото производство, поради което тя следва да понесе сторените от насрещната страна разноски. Съдът е приел, че в хода на производството ответницата не е признала претенцията, а я е оспорвала, както и е ангажирала доказателства в подкрепа на тезата си за неоснователност на иска, дори и след като е направила възражението за прихващане, което опровергава твърдението ѝ, че не е погасила задължението си единствено защото не е била поканена да стори това и е платила незабавно след като е узнала за предявения иск. Според въззивния съд поведението на ответницата да поддържа съответните доводи и доказателствени искания са породили необходимостта насрещната страна да се защитава в процеса, разходите за което следва да се понесат от ответницата. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, по следните съображения: Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които според чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя изрично формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора, обусловил е решаващата правна воля на съда и е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на частния касационен жалбоподател да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Задължението по чл. 284, ал. 1 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания в касационната жалба се отнася в същата степен и за изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, като касационният съд няма правомощия да извежда сам правния въпрос от доводите на страната в жалбата или изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, нито да подменя или допълва заявените от нея допълнителни селективни основания. В случая нито един от формулираните въпроси не отговаря на условията на чл. 280, ал. 1 ГПК по начина, разяснен в т. 1 от цитираното тълкувателно решение. Поставените въпроси в основната си част (от № 1 до № 3) са изцяло казуистични, предпоставени са от преценката на конкретни фактически обстоятелства (във връзка с някои от тях въззивният съд дори не е излагал мотиви), и поради това могат да се ценят единствено като оплаквания срещу правилността на въззивното определение. Последните, както е указано по-горе, са ирелевантни за селективната фаза на касационното производство в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което въпросите от № 1 до № 3 не могат да служат като годно общо основание за допускане на касационното обжалване. В останалата част въпросите имат хипотетичен характер, респ. липсва връзка между тях и приетото от въззивния съд по конкретното дело, поради което не могат да се определят като значими за постановения краен резултат в производството по чл. 248 ГПК. Недоказването на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационен контрол изключва необходимостта от обсъждане на поддържания допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (който освен това е бланкетно заявен и по тази причина спрямо него не може да бъде извършена преценка за съответствие с указанията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Относно твърдяното произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, без формулиране на правен въпрос и без цитиране на относима съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, важат указанията на цитираното тълкувателно решение, а именно, че както общото, така и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК следва да са посочени ясно и точно от жалбоподателя и да са надлежно обосновани, като касационният съд не може да замества липсващите волеизявления на страната. С оглед гореизложеното по делото не се установява приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК, поради което и съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение