Определение № 1167 от 22.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 402/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Я. Ж. Ж. от [населено място], действаща лично и със съгласието на своята попечителка З. Д. Ж., срещу определение № 21 от 20.01.2026 г. по в. ч. т. д. № 535/2025 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Варненски окръжен съд определение № 1757 от 01.12.2025 г. по т. д. № 663/2025 г. за прекратяване на производството по същото дело поради недопустимост на предявения иск с правно основание чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ. В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Изразено е несъгласие с извода за недопустимост на производството, като са развити подробни съображения в подкрепа на твърдението, че ответното търговско дружество „Здравословни плодове 2024“ ЕООД е регистрирано без да е налице изразена за това воля от ищцата, която е вписана като негов едноличен собственик и управител, тъй като същата не е разбирала свойството и значението на извършените от нея в тази връзка действия (подписването на съответните документи). Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „ 1. Коя материалноправна норма следва да се приложи при оспорване вписването и регистрацията на търговско дружество от дееспособно лице, което към датата на учредяване на дружеството, поради душевна болест, не е разбирало свойството и значението на действията си преди поставянето му под запрещение – разпоредбата на чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ или специалната разпоредба на чл. 70, ал. 2 ТЗ; 2. Решенията на общото събрание или еднолични решения на управител на търговско дружество, взети от дееспособно лице, страдащо от психично заболяване и липса на воля преди поставянето му под запрещение, нищожни ли са по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД или унищожаеми по чл. 31 ЗЗД или по критериите на ТЗ квалифицирането им като унищожаеми е недопустимо; 3. Откога започва да тече едногодишният срок по чл. 70, ал. 2 ТЗ – от учредяването на дружеството или от узнаването, че такова е учредено; Следва ли да се приложи едногодишният срок по чл. 70, ал. 2 ТЗ или следва да се приложи нормата на чл. 32, ал. 2 ЗЗД, в случай че се приеме, че едностранната сделка следва да се приеме за унищожаема по чл. 31 ЗЗД“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а именно – Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. на ОСГК. Освен това се твърди, че определението противоречи на Конвенцията за правата на хората с увреждания, както и на Конституцията на Република България. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по делото, образувано по иск с правно основание чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ на Я. Ж. Ж. от [населено място], действаща лично и със съгласието на своята попечителка З. Д. Ж., въззивният съд, макар и по различни съображения, е споделил извода на първата инстанция, че искът е недопустим. На първо място, съдебният състав е счел предявеният иск по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ за недопустим, защото е предявен от физическото лице Я. Ж., в качеството й на едноличен собственик и управител на търговското дружество, срещу което именно е насочена претенцията, а съгласно Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. на ОСГК, интерес от опровергаване на вписани в публичния регистър данни има само трето лице, различно от титуляра на откритата партида. На второ място, според въззивния съд, изложените в обстоятелствената част на исковата молба и в уточнението й твърдения за злоупотреба с лични данни от лица, на които страдащата от лека умствена изостаналост ищца лековерно се е доверила и е предоставила своята лична карта и подписани от нея книжа, както и твърденията за лично участие на ищцата в съставянето на редица документи, включително с полагане на подпис пред нотариус, без да е била в състояние да възприеме и одобри съдържанието им поради ограничени от вродено заболяване когнитивни способности, не сочат на начална или на отпаднала с обратна сила валидност на последиците от изразената от нея воля, нито сочат на неистинност на документите, формално удостоверяващи тази воля, за да може да се обоснове допустима и неограничена със срок защита по реда на чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, а пораждат единствено право на конститутивен иск (ТРОСГТК № 5/2020 г. на ВКС). Допълнително, въззивният състав е посочил, че пропускането на преклузивния едногодишен срок по чл. 70, ал. 2 ТЗ, изтекъл още на 11.08.2025г. (считано от регистрираното учредяване, а не от узнаване на това вписване), изключва интереса на всяко заинтересовано лице от упражняване на специалния конститутивен иск за недействителност на самото юридическо лице и съответно даване на каквито и да са указания по предявяване на такава претенция. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът, обуславящ допускане на касационното обжалване, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. По отношение на първите два от поставените от частната касаторка въпроси това изискване не е изпълнено. Първият въпрос е относим изцяло към правилността на обжалваното определение, тъй като отговорът му е предпоставен от фактите по делото и от твърденията на ищцата. В мотивите на акта, позовавайки се и на практиката на ВКС (определение № 977 от 27.12.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 673/2010 г. на ВКС, I т. о.), съдът изрично е посочил, че началната липса на фактически състав по учредяването на дружеството би могла да попада както в основанията по чл. 29 ЗТРРЮЛН (вписването е обосновано с неистински, но съществуващи документи), така и в хипотезите по чл. 70, ал. 1 ТЗ (съгласието, изявено с документите, е опорочено до липсващ договор при съзнавана липса на воля или недовършена форма), поради което точната правна квалификация на иска и приложението на специалния ред за обявяване на недействителност на учредяването или общото установяване на опорочени вписвания следва да се определи според твърденията на ищеца в исковата молба за конкретния порок, нарушил правата на третото лице, търсещо съдебната защита. С оглед на това е счел за наложително такова уточнение на фактите, което еднозначно да сочи причината за „несъществуване“ на отделните елементи от сложния състав на учредяването на едноличното дружество, за да може да се прецени и вида на съответната защита. Отсъствието на обуславящ за изхода на делото характер по отношение на втория въпрос произтича от обстоятелството, че същият изобщо не е обсъждан в мотивите на обжалваното определение – решаващият състав не е извършвал преценка за това дали са нищожни или унищожаеми „решенията на общото събрание или еднолични решения на управител на търговско дружество, взети от дееспособно лице, страдащо от психично заболяване и липса на воля преди поставянето му под запрещение“, а е посочил единствено, че опорочаването на волята поради невъзможност да се разбират или да се ръководят действията по причини, дължащи се на ментални и психични проблеми, съществуващи към момента на формиране на изявлението, но преди поставяне под запрещение, според нормата в чл. 31, ал. 1 ЗЗД поражда право на конститутивен иск (ТРОСГТК № 5/2020 г. на ВКС), като до уважаването му от съд правните последици на изявленията на лицето не могат да се пренебрегват. Поради липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежи на обсъждане поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Друг е въпросът, че единствената цитирана практика – Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. на ОСГК – е напълно неотносима към така поставените въпроси, включително и към въпроса по т. 3, свързан с началото на срока по чл. 70, ал. 2 ТЗ, макар същият да отговаря на изискването да е обуславящ за изхода на делото. Що се отнася до абстрактното твърдение за противоречие на въззивното определение с Конвенцията за правата на хората с увреждания, както и с Конституцията на Република България, същото представлява оплакване за неправилност на обжалвания акт, което подлежи на обсъждане само при вече допуснат касационен контрол. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав