Определение № 5366 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2909/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Р. Х. чрез адв. О. против решение № 37 от 06.03.2023 г. по гр. д. № 34/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив (АС – Пловдив).

Ответната страна „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. П. е подало писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 313 от 29.11.2022 г. по гр. д. № 202/2022 г. на Окръжен съд – Смолян и като краен резултат е отхвърлен предявеният от Р. Р. Х. против „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че не дължи на последното в качеството му на частен правоприемник на „Транскарт файненшъл сървисис“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], сумата 72 802. 20 лв., представляваща посочен в споразумение от 26.10.2009 г. консолидиран размер на задълженията по договор от 11.07.2006 г. и договор от 11.07.2006 г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 28.06.2010 г. до окончателното й плащане, както и сумата 4 064.83 лв., представляваща мораторна лихва върху всяка отделна месечна погасителна вноска от общия размер на задължението от 72 802. 20 лв., изчислена за периода от уговорения в споразумение от 26.10.2009 г. падеж (15 - то число на съответния месец) до 27.06.2010 г. и сумата 3 643 лв. - съдебни разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 07.05.2012 г. по гр. д. № 7594/2010 г. на Софийски градски съд (СГС) и за чието събиране е образувано изп. дело № 1458/2019 г. по описа на ЧСИ С. Л., рег. № 927 на КЧСИ, като погасени по давност, ведно със законните последици.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че по гр. д. № 7594/2010 г. по описа на СГС е бил издаден изпълнителен лист от 07.05.2012 г., с който Р. Р. Х. е осъден да заплати на „Транскарт файненшъл сървисис“ ЕАД сумата 72 802. 20 лв. - посочен в споразумение от 26.10.2009 г. консолидиран размер на задължения по договор от 11.07.2006 г. и договор от 11.07.2006 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.06.2010 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 4 064.83 лв. - мораторна лихва върху всяка отделна месечна погасителна вноска от общия размер на задължението от 72 802.20 лв., изчислена за периода от уговорения в споразумението от 26.10.2009 г. падеж (15 - то число на съответния месец) до 27.06.2010 г., както и 3 643 лв. - съдебни разноски. Въз основа на издадения изпълнителен лист и с молба от 18.05.2012 г. на първоначалния взискател – акционерно дружество, е образувано изп. д. № 6235/2012 г. по описа на ЧСИ Н. М. с рег. № 841 на КЧСИ, по което е изпратена покана за доброволно изпълнение на 28.05.2012 г., невръчена на длъжника, като на същата дата е наложен запор и са изпратени запорни съобщения до всички търговски банки в страната. Посочено е, че на 20.10.2014 г. взискателят е поискал да бъде извършен опис и наложен запор върху движими вещи – персонални компютри, битова и бяла техника, находящи се на постоянния адрес на длъжника, като съдебният изпълнител е насрочил опис на 28.11.2014 г., пренасрочен съответно на 29.05.2015 г., 26.06.2017 г. и 14.02.2018 г. Изтъкнато е, че на 27.01.2017 г. е наложен запор върху вземането за трудово възнаграждение на длъжника при работодателя му „Мастърс“ ЕООД – София, а с постановление от 12.03.2019 г. (необжалвано от страните) е прекратено изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и са вдигнати наложените обезпечителни мерки. Въз основа на същия изпълнителен лист и молба от 16.05.2019 г. на взискателя – акционерно дружество е образувано изп. д. № 1856/2019 г. по описа на ЧСИ Н. М., прехвърлено по искане на дружеството и преобразувано под № 20199270401458 по описа на ЧСИ С. Л. като с разпореждане на последния от 01.10.2019 г. е наложен запор върху откритите банкови сметки и пенсия на длъжника. С постановление от 10.02.2020 г. на основание чл. 429, ал. 1 ГПК и въз основа на договор за цесия като взискател в изпълнителното производство е конституирано „Еос матрикс“ ЕООД – София в качеството му на частен правоприемник на „Транскарт файненшъл сървисис“ ЕАД - София. При горните факти съставът на втората инстанция е намерил предявения отрицателен установителен иск за неоснователен. Приел е, че изискуемостта на задълженията за заплащане на сумите по споразумение от 26.10.2009 г. е настъпила в момента на падежа на срочните задължения, макар по делото да няма данни кога са били те, откогато е започнала да тече погасителната давност за вземанията, като след влизане в сила на решението по гр. д. № 7594/2010 г. на СГС, въз основа на което е издаден изпълнителният лист (при безспорния по делото факт, че това е датата 17.04.2012 г.) е започнала да тече нова петгодишна давност – арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД. При установената хронология на извършените изпълнителни действия по събиране на вземането по горепосочения изпълнителен лист и при съобразяване с установената съдебна практика на ВКС, вкл. задължителната такава – ППВС № 3/1980 г., действало в относимия период и ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК – т. 10, въззивният съд е направил съждение, че давността (за процесното вземане) е била спряна първоначално по силата на факта, че за събиране на сумите е образувано изпълнително производство (през 2012 г., на 18.05.), продължила е да тече след 26.06.2015 г. – от когато новото тълкувателно решение е породило действие без да се прилага по отношение на юридически факти, настъпили преди това - но е била прекъсната на 27.01.2017 г. и след това на 01.10.2019 г. по образуваното изпълнително дело при ЧСИ С. Л., поради което релевантният петгодишен давностен срок не е изтекъл до 14.06.2022 г., когато е предявен искът по чл. 439 ГПК. Прието е, че извършените изпълнителни действия във висящото изпълнително производство, по което е настъпила перемпция – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и то следва да се счита прекратено по право, макар да липсва акт на съдебния изпълнител, са валидни. Мотивирани са съображения – при позоваване на практиката на ВКС (напр. решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.), че когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ, тъй като той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист, а единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право, като новото искане на свой ред прекъсва давността, независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не. В обобщение е направен извод, че след образуване на първото изпълнително дело (през 2012 г. при ЧСИ Н. М.) и независимо от настъпилата перемпция, довела до прекратяването му с акт на съдебния изпълнител, а и след образуване на второто изпълнително дело (през 2019 г. при същия ЧСИ) в релевантния по спора период взискателят не е бездействал, като в сравнително неголеми интервали от време е отправял искания до ЧСИ за извършване на изпълнителни действия за събиране на вземанията си, като с тези си действия многократно е прекъсвал давността, поради което не може да се приеме, че е изтекла петгодишна давност, изискуема по чл. 117, ал. 2 ЗЗД с последица погасяване на процесното вземане.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (инкорпорирано в касационната жалба) страната поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тези въпроси са със следното съдържание:

1. „Погасителната давност за вземането прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?“;

2. „Погасителната давност прекъсва ли се от молба за предприемане на изпълнително действие, която не е редовна – напр. поради невнасяне на дължимите се такси и разноски?“;

3. „Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, което не е било извършено поради непроявена активност от страна на взискателя и/или съдебния изпълнител?“.

Горните питания не обосновават искания достъп до касация.

По поставения първи въпрос е създадена задължителна съдебна практика, изразена в т. 3 от ТР № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. С него е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите към т. 3 от тълкувателния акт е разяснено, че кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. Ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. Застъпено е изрично и становището, че като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Наличието на задължителна съдебна практика по поставения от страната въпрос, която е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и не позволява да се допусне касационен контрол.

Останалите повдигнати от касатора питания нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешени и не удовлетворяват общо основание за селектиране на жалбата. Питанията се поставят на плоскостта на тезата жалбоподателя за нередовност на молбите на взискателя за предприемане на изпълнителни действия, респ. за непроявена активност от страна на взискателя и съдебния изпълнител. По същество въпросите се извеждат от твърдения и становища на касатора, които не са възприети от въззивния съд в решаващите му мотиви. В обжалваното решение не са излагани съображения за нередовност на изпълнителните действия поради невнасянето на съответните такси и разноски за извършването им, в каквато насока е второто питане. Няма съждения и за правните последици от изпълнително действие, което не е било извършено поради липса на активност от страна на взискателя, вследствие на формално посочване на изпълнителен способ, каквото е третото питане. Решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на исковата претенция са свързани с обстоятелството, че през релевантния за спора период взискателят не е бездействал, като в сравнително неголеми интервали от време е отправял искания до частния съдебен изпълнител за извършване на изпълнителни действия за събиране на вземанията си, които са били уважавани от съдебния изпълнител, но взискателят не е бил удовлетворен поради липса на активи у длъжника. При посочените съображения е формиран извод, че с тези си действия взискателят многократно е прекъсвал давността, поради което петгодишната давност за процесните вземания съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, не е изтекла към датата на исковата молба, с която е предявен отрицателния установителен иск. Несъгласието на страната с изводите на въззивния съд, не може да обоснове основание за достъп до касация. Ето защо, непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо изхода по делото значение, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.

Предвид изхода, разноски за касатора не се следват, а ответната страна по жалба не е претендирала присъждането на такива.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.