Определение № 2896 от 11.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4319/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Лиа БГ“ ООД, против решение № 3373 от 23.06.2023 г. по гр. дело № 7242/2022 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отменено решение № 20080134 от 29.03.2021 г. по гр. дело № 42811/2020 г. на СРС в частта му за отхвърляне на предявения от С. П. Н. срещу дружеството осъдителен иск за сумата 4021.04 лева, представляваща обезщетение за ползване на два поземлени имота с обща площ от 73 дка в землището на [населено място], [община], за периода 01.10.2014 г. - 30.09.2018 г., и определение от 04 април 2022 г. по разноските в частта му за присъдената на дружеството сума над 95.67 лева, и вместо това е уважил иска на основание чл. 73, ал. 1 от ЗС за посочената сума, заедно със законната лихва, като е присъдил и разноските съобразно изхода на спора. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради неизвършена от въззивния съд преценка на нотариална покана и писмо във връзка с направеното от насрещната страна признание за получаване на наемна цена за стопанската 2018 г. – 2019 г. по съществуващ договор за наем от 20.02.2014 г., които съвкупно водели до извод на заместването му като наемодател от С. П. Н. по наемното правоотношение въз основа на посочения договор и продължило от наемателя „Титан агро България“ ЕООД държане на имотите за нея. Липсата на такава преценка представлявало съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което имало за последица и нарушаване на материалния закон. Иска отмяна на решението в обжалваната му част и и отхвърляне на иска. Претендира разноски. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поставя процесуалноправния въпрос длъжен ли е въззивния съд да прецени признанието на ищеца на неизгоден за него факт във връзка с всички доказателства, събрани по делото. Поддържа, че така формулираният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 117 от 8.7.2011 г. по т. дело № 1076 от 2010 г. на ВКС, II т. о., и решение № 65 от 30.7.2014 г. по т. дело № 1656 от 2013 г. на ВКС, II т. о. Ответникът по касация – ищецът С. П. Н., е подала в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в който се излагат правни съображения за необосноваване на основанието за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Първо г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 от ГПК. Производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение, е образувано по подадена на 03.04.2020 г. от С. П. Н. против „Лиа БГ“ ООД искова молба с предявена искова претенция за заплащане на сумата от 14600 лева поради лишаването й от ползите на притежавани от нея въз основа на наследствено правоприемство два недвижима имота, представляващи нива с площ от 43 дка и нива с площ от 30 дка, намиращи се в землището на [населено място], [община], местността „К. дол“, за стопанските години през периода 2014 г. – 2018 г., съответно през периода 30.10.2013 г. – 11.09.2019 г. (датата на сключване на нищожния договор за покупко-продажба по нотариален акт № 104 от 30.10.2013 г. и тази на влизане в сила на решението за прогласяване нищожността на този договор и за ревандикиране на недвижимите имоти от дружеството). За обосноваване на исковата претенция излага обстоятелства за: влязло в сила на 11.09.2019 г. решение по гр. дело № 5/2015 г. на Районен съд – Бяла Слатина, с което е признат за нищожен договор за покупко-продажба по нотариален акт № 104 от 30.10.2013 г., а тя по отношение на дружеството за собственик на посочените недвижими имота, за които същото е осъдено и да й предаде владението върху тях, и получено от дружеството, след влизане в сила на решението, писмо за сключен с трето на производството лице – „Титан Агро България“ ЕООД, договор за наем от 01.04.2014 г. за същите имоти за срок от 7 години и уведомяване на последното да извършва плащания на наемната цена по договора, включително и за стопанската 2017 г. - 2018 г., на нея като собственик или на нейния пълномощник. Твърди, че уговорената в договора за наем, препис от който и от изпратена от ответното дружество до наемателя покана е получила с писмото, наемна цена възлиза в размер на 35 лева на един дка, както и че след влизане в сила на решението получила от наемателя наемната цена за стопанската 2018 г. – 2019 г. в размер на 3650 лева. Излага, че за стопанските години през периода 2014 г. – 2018 г. като собственик на имотите е лишена от възможността да ги ползва, включително и въз основа на сключения за тях договор за наем, наемната цена по който общо в размер на 14600 лева била получена от ответното дружество. Ответното дружество и касатор „Лиа БГ“ ООД в законоустановения срок е оспорил така предявения иск като неоснователен, възразявайки че: през периода от сключване на договора за продажба по нотариален акт от 18.12.2013 г., въз основа на който е закупил имотите от приобретателя Т. Ч., до предявяване на 06.01.2015 г. на ревандикационния иск, по който е постановено решението, е добросъвестен владелец на имотите; не е получавал наемната цена за периода 01.10.2017 г. – 30.09.2018 г. поради предаване на владението върху имотите преди настъпване на уговорения падеж на плащане – 29.12.2018 г., и плащане на 09.07.2020 г. на собственика на имотите - С. Н., на сумата от 9980 лева за периода 06.01.2015 г. – 30.09.2017 г. В хода на разглеждане на така предявената искова претенция е установено, че с решение от 25.03.2016 г. по гр. дело № 5/2015 г. на РС - Бяла Слатина е прогласена нищожност на договор за покупко-продажба по нотариален акт № 104 от 30.10.2013 г., с който ищецът С. Н., чрез пълномощник, е продала на А. С. собствените си по наследяване земеделски земи, представляващи нива № ***, парцел № *** от масив № *** по КВС на землището на [населено място], [община], с площ от 43 дка, и нива № ***, парцел № *** от масив *** по КВС на землището на [населено място], [община], с площ от 30 дка., а предявеният от нея против „Лиа БГ“ ООД иск за собственост по чл. 108 от ЗС относно същите имоти е уважен. Посоченото решение е допълнено с решение от 01.10.2018 г. по предявения от С. Н. против А. С., Д. П.-С. и Т. Ч. установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 от ГПК, което след осъществен инстанционен контрол пред въззивната инстанция е потвърдено с решение № 14 от 24.01.2019 г. по гр. дело № 669/2018 г. на Врачански ОС. Въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване с определение № 676 от 11.09.2019 г. по гр. дело № 1771/2019 г. на ВКС и същото по арг. от чл. 296, т. 3 от ГПК е влязло в сила. Прието е в решението на РС – Бяла Слатина, че след сключване на договора за покупко-продажба от 30.10.2013 г. купувачите по него - А. С. и Д. П.-С., продали имотите с договор за покупко-продажба по нотариален акт № 180 от 15.11.2013 г. на Т. Ч., а той с договор за покупко-продажба по нотариален акт от 18.12.2013 г. на „Лиа БГ“ ООД, които не се породили вещнотранслативен ефект поради нищожността на първата разпоредителна сделка от 30.10.2013 г. и сключване на последващите сделки от продавачи – несобственици на имотите. Тези два имота ответникът и касатор „Лиа БГ“ ООД е отдал под наем на „Титан агро България“ ЕООД – трето на производството лице, въз основа сключен договор за наем от 20.02.2014 г., вписан в С. Б. С., за срок от 7 години срещу уговорено възнаграждение от 50 лева за един декар за стопанска година или 3650 лева за всяка стопанска година, която започва от 1 октомври и завършва на 30 септември на следващата година. Страните са уговорили в чл. 7 от договора плащането на наемната цена по договора да се извършва в срок до 90 дни след приключване на стопанската година, за която се отнася, по посочената в договора банкова сметка на наемодателя. След постановяване решението на РС - Бяла Слатина по ревандикационния иск ответникът „Лиа БГ“ ООД с нотариална покана, връчена на 12.07.2018 г., е уведомил наемателя „Титан агро България“ ЕООД, че е налице влязло в сила решение за предаване на владението върху имотите на собственика С. Н., поради което въпроси, свързани със сключения помежду им договор за наем от 20.02.2014 г., включително и за плащане на наемната цена за стопанската 2017 г. - 2018 г., следвало да бъдат отнесени към нея, респ. към нейния пълномощник – адв. М. Г., с посочени адрес и телефон. Препис от договора за наем и нотариалната покана до наемателя са връчени на ищеца С. Н., чрез пълномощника й, на 28.06.2018 г., като липсват данни за насрещни изявления на собственика и наемателя на имотите. С платежно нареждане от 09.07.2020 г. ответникът „Лиа БГ“ ООД е наредил плащане по банкова сметка на ищеца С. Н. на сумата от 9980 лева. В него като основание за плащане е посочено „иск по гр. дело № 293/2020 г. на РС – Бяла Слатина“, образувано по настоящата искова претенция. Искът с постановеното от първата инстанция решение е квалифициран като такъв по чл. 59 от ЗЗД и отхвърлен изцяло, като за сумата от 9980 лева поради извършено в хода на производството плащане, а за разликата като неоснователен. Постановеното решение по искане на дружеството по чл. 248 от ГПК е допълнено с определение от 04 април 2022 г. в частта за разноските като му е присъдена сумата от 455.67 лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение. Въззивното производство е образувано по жалби по чл. 259 и 274 от ГПК на ищеца С. Н.. С тях пред въззивната инстанция са наведени оплаквания за противоречие на мотивите на първоинстанционния съд с произнасянето му по предявената искова претенция, при която обезщетението е винаги дължимо без значение на реалното ползване на вещта и получени приходи, и за неправилна преценка на извършеното от ответника плащане и неговото основание и на изявленията му по отношение на третото на спора лице, а по разноските – за недопустимост на произнасянето поради липсата на списък по чл. 80 от ГПК. С въззивното решение, предмет на касационното обжалване, СГС е отменил първоинстанционния съдебен акт в частта, с която предявената искова претенция е отхвърлена за сумата от 4021.04 лева, като е приел, че при произнасянето следва да съобрази действителната й правна квалификация по чл. 73, ал. 1 от ЗС, изведена от твърденията в исковата молба за осъществявано през ясно индивидуализиран период (01.10.2014 г. – 30.09.2018 г.) от ответника „Лиа БГ“ ООД като несобственик владение на имотите въз основа на нотариален акт от 18.12.2013 г. (представляващ легитимиращ го документ). Изложил е съображения, че защитата както по иска по чл. 59 от ЗЗД, така и по иска по чл. 73, ал. 1 от ЗС се състои във възстановяване на неоснователното разместване на имуществени блага, като неправилната правна квалификация на първоинстанционния съд няма за последица недопустимост на постановеното решение, тъй като съдът се е произнесъл по фактите, включени във фактическия състав на иска по чл. 73, ал. 1 от ЗС. Въззивният съд е изложил съображения, че поради действителността на договора за покупко-продажба по нотариален акт от 18.12.2013 г., въз основа на който Т. Ч. е продал имотите на ответника „Лиа БГ“ ООД, договорът представлявал годно основание за прехвърляне на собствеността върху тях и при необорване на законоустановената презумпция за добросъвестност на владелеца (т.е. същият да е знаел, че купува имота от несобственик), дружеството е било добросъвестен владелец на процесните имоти до предявяване на иска за тяхното връщане по арг. от чл. 71 от ЗС, т.е. до предявяване на ревандикационния иск по чл. 108 от ЗС на 06.01.2015 г., по който РС – Бяла Слатина се е произнесъл с решението по гр. дело № 5/2015 г. Посочил е също, че поради добросъвестното владение през периода 01.10.2014 г. - 05.01.2015 г. ответникът „Лиа БГ“ ООД не дължи заплащане на получените добиви, но с предявяване на иска по 108 от ЗС той е станал недобросъвестен владелец на имота и за него е възникнало задължението за заплащане на добивите, които е получил и които е могъл да получи, както и обезщетение за ползите, от които е лишил ищеца С. Н.. Приел е въззивният съд, че за стопанската 2014 г. - 2015 г. ответникът дължи заплащане на договорената наемна цена само за периода 06.01.2015 г. - 30.09.2015 г. в размер от 2680 лева, определена пропорционално на дните от стопанската година, за които обезщетение се дължи, към дните от цялата стопанска година, а за стопанските 2015 г. - 2016 г. и 2016г. - 2017 г. по 3650 лева или общо сума в размер от 9980 лева. Направил е извод, че за ищеца С. Н. е възникнало вземане и за спорната стопанска 2017 г. - 2018 г. в размер от 3650 лева, тъй като е без значение дали ответникът „Лиа БГ“ ООД действително е получил наемната цена за тази стопанска година (като липсвали доказателства за получаването й както от дружеството, така и от ищеца С. Н.), доколкото е могъл да получи същата като страна в облигационното правоотношение, а и хипотезата на чл. 73, ал. 1 от ЗС не изисквала винаги наличието на реализиран доход и била достатъчна само възможност за получаването на такъв, каквато е съществувала за ответника. Приел е, че предаването на владението върху недвижим имот представлявало фактическо действие, с което се дава възможност на правоимащия да осъществява фактическата власт върху имота, като уведомяването на наемателя с нотариалната покана за наличието на решение по отношение правото на собственост върху имотите не представлявало предаване на владението на действителния собственик, доколкото нямало доказателства за изразено съгласие относно волеизявлението на дружеството както от „Титан агро България“ ЕООД, така и от собственика С. Н.. Посоченото волеизявление на дружеството нямало за последица и встъпване на ищеца С. Н. в облигационното правоотношение по сключения договор за наем от 20.02.2014 г. с „Титан агро България“ ЕООД, поради което и постигнатите в него уговорки, включително и относно падежа на плащане на наемната цена не я обвързвали. Едностранното волеизявление от ответника не го освобождавал от задълженията, свързани с осъществяваното от него недобросъвестно владение на имотите, а и липсвали доказателства наемателят „Титан агро България“ ЕООД да е започнал да държи имота за ищеца С. Н., респективно да й е заплатил дължимия наем. Съобразявайки извършеното от ответника в хода на производството плащане на сумата от 9980 лева, но без да са индивидуализирани точно вземанията, предмет на производството, които са погасени с него, и разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел за приложима нормата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, съгласно която с извършеното плащане се е погасила натрупаната до този момент законна лихва върху вземането от 13630 лева (сбора от 9980 лева и 3650) лева, а с остатъка - частично главницата. Установил е въззивният съд, че за периода 03.04.2020 г. - 09.07.2020 г. дължимата законна лихва върху главното вземане от 13630 лева е 371.04 лева, която се е погасила с извършеното плащане от ищеца, а с остатъка от 9608.96 лева - частично главницата от 13630 лева, т.е. непогасена е останала главница в размер от 4021.04 лева, за погасяването на които вземания е било без правно значение заявеният от ответника в отговора на исковата молба ред на погасяването им поради направено в тази насока изявление след извършеното от него плащане и настъпване с плащането на погасителния ефект по реда на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД. Въззивният съд е достигнал до извода, че исковата претенция по чл. 73, ал. 1 от ЗС е основателна за сумата от 4021.04 лева, заедно с акцесорната претенция от завеждане на делото, които е присъдил с решението, като съразмерно е определил и разноските по производството. За така постановеното въззивно решение не се извежда извод за допускането му до касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за доказателствената сила на признанието на страна по производството относно релевантни за спора факти, обоснован с наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Този въпрос е свързан от касатора с допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като последица и с нарушаване на материалния закон. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставен въпросът не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 от ГПК, а оплакване по чл. 281, т. 3 от ГПК, което подлежи на преценка при допускане на решението до касационно обжалване. Въпреки изложеното следва да се посочи, че въпросът се свежда до обсъждането на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, преценката им с процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти по правилото на чл. 175 от ГПК, на който въпрос е дадено разрешение в практиката на ВКС, включително и в тази, посочена в изложението на касатора - решение № 117 от 8.7.2011 г. по т. дело № 1076 от 2010 г. на ВКС, II т. о., и решение № 65 от 30.7.2014 г. по т. дело № 1656 от 2013 г. на ВКС, II т. о, и обжалваното въззивно решение не му противоречи. В така установената практика на ВКС е изяснено, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти, и при установяване на фактите от значение за изхода на делото да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, преценени според правилото на чл. 175 от ГПК с оглед на всички обстоятелства по делото. В случая съдът е извършил преценка на събраните в хода на съдебното дирене по производството доказателства към релевантните за спора факти както поотделно, така и в тяхната съвкупност, съобразил е направените от страните изявления при установяването на тези факти, включително и направеното от третото лице плащане на сума в размер на наемната цена по договора за наем от 20.02.2014 г. за стопанската 2018 г. – 2019 г., която е извън релевирания период по исковата претенция и затова изявлението за това плащане дори и не представлява признание за неизгоден за страната, в случая за ищеца С. Н., релевантен за спора факт. Въпреки изложеното, въззивният съд е преценил последното плащане и липсата на доказателства за установяване на такова за стопанската 2017 г. – 2018 г., включително и с обсъждането им във връзка с направените от ответника и касатор „Лиа БГ“ ООД изявления по писмото и нотариалната покана, изпратени съответно до ищеца С. Н. и третото на производството лице – „Титан агро България“ ЕООД, обосновавайки именно въз основа на тази преценка правните си изводи за липсата на предадено от касатора владение върху процесните имоти, включително и чрез третото на производството лице, и за встъпване на ищеца и ответник по настоящото производство С. Н. в облигационното правоотношение по сключения договор за наем от 20.02.2014 г. с „Титан агро България“ ЕООД. Несъгласието на касатора с този анализ, обем и оценка на събраните доказателствени средства, респ. с крайните решаващи правни изводи на въззивния съд, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на атакуваното въззивното решение в обжалваната му част не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не се констатира и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо г. о.