Определение № 5069 от 06.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2921/2025 г.

ВКСIII гражданско отделение06.11.2025 г.докладчик Владимиров

Диспозитив

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 418 от 07.04.2025 г. по гр. д. № 1751/2024 г. на Апелативен съд – София, 12-ти граждански състав. УКАЗВА на жалбоподателя – ищец Е. И. К. в едноседмичен срок от съобщението да внесе държавна такса в размер на сумата от 5 (пет) лева по сметка на Върховен касационен съд и да представи документ за внасянето й в деловодството на Върховен касационен съд в същия срок. В противен случай касационната му жалба ще бъде върната на основание чл. 286, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК, а образуваното по нея производство пред касационния съд - прекратено. При изпълнение на горните указания в срок, делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание, респ. – при изтичането на срока, делото да се докладва на съдията - докладчик за предприемане на следващите се съдопроизводствени действия. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Мотиви

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни в производството – ищеца Е. И. К., чрез адв. М. и ответника – Прокуратура на Република България (ПРБ), чрез прокурор при Апелативна прокуратура – София, против решение № 418 от 07.04.2025 г. по гр. д. № 1751/2024 г. на Апелативен съд – София, 12-ти граждански състав.

От ответниците по жалби отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил от Е. И. К., чрез адв. М., с който се изразява становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол по жалбата на насрещната страна и за нейната неоснователност. Претендира разноски.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбите е посоченото въззивно решение, с което: 1/ след частична отмяна на решение № 2148 от 11.04.2024 г. по гр. д. № 10229/2023 г. на Софийски градски съд, ГО, I-28 състав, е уважен предявеният от Е. И. К. против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над присъдените в първата инстанция 35 000 лв. до 45 000 лв. – т.е. за още 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 282, ал. 2 НК, за което ищецът е оправдан с влязла в сила на 27.05.2022 г. присъда по НОХОД № 2069/2019 г. на Специализирания наказателен съд, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.05.2022 г. до окончателното й изплащане; 2/ е потвърдено първоинстанционното решение в останалите му обжалвани части – в осъдителната част за сумата от 35 000 лв. и в отхвърлителната част на иска за обезщетение на неимуществени вреди за разликата над 45 000 лв. до претендираните 200 000 лв. и в полза на ищеца са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел наличие на предпоставките на специалното основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ПРБ за вреди. Установил е, че срещу ищеца е било внесено обвинение за това, че в периода 27.06.2018 г. – 05.12.2018 г., в качеството си на заместник - кмет в Столична Община в направление „Транспорт и транспортни комуникации“ нарушил служебните си задължения, като предприел действия за съществено изменение на сключения на 03.05.2018 г. договор за обществена поръчка с предмет „Изграждане, възстановяване и обновяване на публични пространства в Централна градска част на [населено място]“ и в резултат на заплащането на СМР на завишени цени и на заплатени, но неизвършени СМР за Столична община са настъпили значителни вредни последици. Решаващият състав е взел предвид възрастта на пострадалия към датата на повдигане на процесното обвинение – 29 г., продължителността на воденото срещу него наказателно производство - 3 години, 5 месеца и 16 дни като е приел, че същото е с разумна продължителност (вкл. проведен триинстанционен съдебен контрол на оправдателната присъда на първостепенния наказателен съд); че именно оневиняващия незаконно привлеченото към наказателна отговорност лице акт на съда е постановен на първа инстанция, а взетите спрямо него мерки за принуда са били най – леките (подписка; забрана за напускане пределите на страната без разрешение на прокурора) и с продължителност от около 2 години. Инстанцията по същество е съобразила още, че дотогава ищецът не е бил обект на наказателно преследване; че повдигнатото обвинение е за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, наказуемо с лишаване от свобода от една до осем години и е за деяние от сферата на професионалната му реализация; че ищецът е имал обичайните за обвиняем и подсъдим негативни изживявания (стрес, срам, дистанциране от колеги и познати, потиснатост, безпокойство, несигурност, притеснения относно това как родителите ще възприемат обвинението) като е настъпило известно дестабилизиране на здравето му, но без да се е стигнало до неговото увреждане. Като релевантно за спора е отчетено и обстоятелството, че оправдаването на ищеца е постановено при направени от съдебните инстанции еднозначни изводи, че К. не е извършил вмененото му деяние от обективна и субективна страна. В обжалваното решение са изложени съображения, че медийната разгласа на „нарушения“, извън тези – предмет на обвинението (касаещи обществената поръчка по възлагане строително – ремонтните работи на публични пространства в централната градска част на София и в частност на релсовия път – относно участници, предложени материали за изпълнението на въпросната част, по – високото ценово предложение от търговското дружество, в полза на когото се твърди от обвинението, че ищецът противоправно е създал облагодетелстващи се условия при участието му в поръчката и др.), не е била взета предвид от първата инстанция, а същата несъмнено следва да се окачестви като източник на неимуществени вреди с по – голям интензитет. Прието е също, че обвинението е прекъснало кариерата на ищеца в Столична община, където той е изпълнявал работата си като заместник - кмет ентусиазирано; че под негово ръководство за малко повече от две години били изпълнени качествено и без съмнения за кражби и злоупотреби редица мащабни инфраструктурни проекти на територията на общината; че след освобождаването му като заместник - кмет останал без работа за около 6 месеца, като започнал нова работа, но изпълнителска по характер, отново в сферата на строителството. В тази връзка е направено съждение, че горните факти обосновават извода за загуба на професионален статус. Фактът, че процесното незаконно обвинение е добило широк медиен отзвук, е счетен да обосновава по - висок интензитет на търпените неимуществени вреди спрямо обичайните при същия деликт, тъй като е довело до публичното злепоставяне на ищеца със значим за него вредоносен ефект в личен и социален план (малцина останали в близкия кръг на незаконно обвиненото лице; повечето хора, вкл. и тогавашната му приятелка се отдръпнали; започнали подмятания за извършени злоупотреби с публични средства; позитивите от дейността му като заместник - кмет на Столична община били загърбени). Така съобразно вида, обема и интензитета на засягане на описаните нематериални блага, според установените обективни обстоятелства по делото и при приложение на правилото на чл. 52 ЗЗД с оглед на обществено - икономическите условия в страната към периода на увреждането (2018 г. - 2022 г.), втората инстанция е определила и присъдила сумата от 45 000 лв. като адекватна на действително произтеклите от деликта (незаконното обвинение) репутационни вреди и негативни емоционални изживявания на ищеца.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът - ищец твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация по следните въпроси, които счита за обуславящи изхода на делото, а именно:

  1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доводи, твърдения и възражения на въззивника във въззивната жалба?“;
  1. „Какви са критериите, по които съдът определя обема на негативните последици от повдигнатото обвинение с оглед спецификата на професионална сфера на дейност на увреденото лице и преграждане на възможността за професионална реализация в съответната сфера на дейност?“.

По въпросите страната поддържа, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 358 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 2026/2014 г. на IV г.о., решение № 57 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 4641/2015 г. на IV г.о., решение № 113 от 12.11.2020 г. по гр. д. № 90/2020 г. на III г.о., решение № 236 от 19.10.2016 г. по гр. д. № 1543/2016 г. на IV г.о., решение № 229 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 1179/2012 г. на IV г.о., решение № 140 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на III г.о., решение № 115 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 593/2011 г. на IV г.о., решение № 708 от 14.01.2011 г. по гр. д. № 1389/2009 г., решение № 388 от 02.12.2013 г. по гр. д. № 1030/2012 г. на IV г.о., решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV г.о. и др.

Касаторът - ответник в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към своята жалба поставя правен въпрос, с който обосновава искане за селектирането й по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че е обусловил изхода на делото и е разрешен в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава.

Въпросът касае приложението на критериите по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, претендирани по реда на ЗОДОВ. Сочи се, че по питането обжалваното решение противоречи на задължителната съдебна практика на ВКС, изразена в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 356/09.12.2014 г. по гр. д. № 2946/2014 г., решение № 199/29.10.2018 г. по гр. д. № 363/2018 г., и двете на IV г.о., решение № 53/07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. и решение № 159/09.10.2019 г. по гр. д. № 89/2019 г., и двете на III г.о.

Настоящият състав на ВКС, III г. о. счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация на въззивното решение по жалбите и на двете насрещни страни по делото. Касационното обжалване следва да се допусне по поставения от тях материалноправен въпрос за критериите по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по реда на ЗОДОВ. Този въпрос обуславя изхода на делото и формира общо основание за селекция на жалбите. Той осъществява и допълнителното основание с оглед обоснованите твърдения за отклонение със задължителната практика на ВС и ВКС, формирана с ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с практиката на ВКС, цитирана в изложението към жалбите на насрещните страни. Затова обжалването следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на атакувания въззивен акт с разрешението, дадено в цитираните съдебни актове. Останалите повдигнати от страните въпроси ще се обсъдят като касационни доводи с решението по съществото на спора.

Касаторът - ответник ПРБ е освободена от държавна такса (вж. ТР № 7/16.11.2015г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ВКС, ОСГК).

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.

Цитирани разпоредби

11