Определение № 421 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 171/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и Р. И. Н. против решение №38/28.09.2021 г., постановено по гр.д.№ 212/2021 г. от състав на АС – Пловдив. Р. Н. оспорва касационната жалба на ПРБ. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. С обжалваното решение, състав на АС – Пловдив е приел, че на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ на ищеца следва да се присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 6 000 лева и е постановил решение в този смисъл. Съдът е приел, че искът за обезщетение за неимуществени вреди е основателен, поради наличие на всички кумулативни предпоставки на търсената имуществена отговорност на Държавата, чрез процесуален субституент ПРБ, в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като е безпротиворечиво установено и не е спорно, че срещу ищеца е било образувано досъдебно производство, по което му е било повдигнато обвинение в извършването на престъпление и му била определена мярка за неотклонение „подписка“ от орган в структурата на ПРБ, която е държавният орган, повдигащ и поддържащ обвинението и осъществяващ контрол за законност в досъдебното производство, но с влязла в сила присъда ищецът е оправдан по повдигнатото обвинение, тъй като не е доказано осъществяване от обективна и субективна страна на състава на престъплението, и е обичайно настъпването на неимуществени вреди в пряка причинна връзка с образуваното и воденото наказателно производство. Прието е, че настъпването за ищеца на неимуществени вреди е в пряка причинна връзка с образуваното и водено срещу него наказателно производство. При съвкупната преценка на гласните доказателствени средства, съдът е приел, че ищецът е страдал и от безсъние в продължителност на около една година по време на воденото наказателно производство, но е прието, че причинените на ищеца безсъние и силни притеснения са изцяло в кръга на обичайните.В кръга на обичайните вреди са прието от съда и накърняването на доброто име и нарушенията в социалното функциониране, чиито проявления са злепоставянето пред обществото, колеги, приятели, клиенти и бизнес- партньори, поради което настъпването им и причинната им връзка с образуваното и водено наказателно производство не е било необходимо да се доказва. Съдът е приел, че извън кръга на обичайните вреди са и релевантните факти, за които са били въведени твърдения, за настъпване на патогенно разстройство и сериозно влошаване на емоционалния, психически и здравен статус на ищеца, поради което те също са в предмета на доказване, при доказателствена тежест за ищеца. Като краен резултат, се приема да са правилни, като обосновани от доказателствената съвкупност по делото, оспорените мотиви, че не е доказано настъпването на патогенно разстройство за ищеца в пряка причинна връзка с воденото наказателно производство, респективно за недоказаност на твърденията за сериозно влошаване на емоционалния, психически и здравен статус на ищеца, тъй като от показанията на свидетел се установява, че ищецът е посещавал психолог, като той не обичал да пие лекарства и да ходи на психиатър, а в писменото заключение на СПЕ преживяванията по т.1.14 от ИМ са коментирани като само възможни, но непотвърдени от данни от психиатричен преглед и рецепта за съответните медикаменти. В изложението на касационните основания към касационната жалба на ищеца се твърди, че съдът се е произнесъл по правния въпрос, има ли по-значими или по-категорични сред допустимите доказателства в гражданския процес и дали единствено чрез медицински документи се установяват оплаквания и проблеми със здравето. Съдебната практика, в т.ч. и цитираната от касатора приема, че пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълно доказване се изисква при главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел, докато за насрещното доказване е достатъчно и само непълно доказване - при което се създава вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства. Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в сравнение с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 от ГПК от 2007 г. Пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт. Доказването е процес по установяване на истината относно фактите, релевантни за спорното право и предопределя правните изводи на съда. Когато доказването има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствената тежест, то е главно. Главното доказване трябва винаги да е пълно, т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение. Доказването се осъществява с доказателствени средства. Последните са косвени, когато чрез тях се доказват релевантни факти, въз основа на които съдът може да направи логически извод за осъществяването на правнорелевантни факти - или такива факти от живота, от доказването на които може да се заключи, че определен факт, предвиден в хипотезиса на приложимата правна норма, се е осъществил. За да се постигне чрез косвени доказателствени средства пълно доказване, е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил. Съдът не е допуснал противоречие с цитираната трайна практика на ВКС, тъй като не е обосновал извода се за липса на основание за приемане за наличие на вреди над обичайните вреди само и единствено поради липса на медицинска документация, а е приел, че липсват доказателства, освен посещението при психолог, установено със свидетелски показания, за твърдените неимуществени вреди, за които вещото лице по СМЕ дава заключение, че са възможни, но недоказани. Въз основа на горното, съдът е приел, че липсват доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил, в съответствие с цитираната по-горе съдебна практика. В изложенията на касационните основания по допустимостта на касационното обжалване и на двете страни в касационното производство се съдържат въпроси, свързани с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определянето на обезщетение за неимуществени вреди. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Липсват доказателства за заплащането на адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба, подаден от ищеца-касатор, поради което не следва да се присъждат разноски на тази страна. Водим от горното, състав на ВКС