Определение № 2117 от 07.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 796/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу решение № 6838 от 11.12.2024 г., постановено по гр.д. № 13545/2023 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Д въззивен състав, с което след отмяна на решение от 04.10.2023 г., постановено по гр.д. № 66742/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 140-ти състав, е признато за установено по предявен от В. С. З. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че В. С. З. не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумата от 10 296, 47 лв., представляваща придобито посредством договори за цесия от 14.02.2013 г. и от 21.06.2022 г. вземане по споразумение от 12.07.2017 г., сключено между „ОТП Факторинг България“ ЕАД, като кредитор, М. А. З. – кредитополучател и В. С. З. – поръчител, във връзка с договор за кредит от 27.05.2009 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и кредитополучателя М. А. З. и договор за поръчителство от същата дата, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и В. С. З., за което вземане е издаден изпълнителен лист от 17.12.2012 г. по ч.гр.д. № 1173/2012 г. по описа на РС-Ихтиман. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато нарушение на материалния закон. Касаторът посочва, че въззивният съд неправилно е приложил чл. 147 ЗЗД по отношение на отговорността на ищцата, в качеството й на поръчител, спрямо сроковете за изпълнение на задължението, предмет на иска, уговорени в сключено между страните споразумение. Счита, че тази разпоредба не е приложима в случая, защото още преди подписването на споразумението в предвидения в закона шестмесечен срок кредиторът е ангажирал отговорността на главния длъжник, както и на кредитополучателя по реда на заповедното производство, като въз основа на това се е снабдил и с изпълнителен лист срещу тези лица. Със сключване на споразумението се е целяло само да бъде уреден начинът на разсрочено изпълнение на задълженията, установени с влязлата в сила заповед за изпълнение, а не възникването на нови задължения. Касаторът намира, че с подписването на това споразумение ищецът е признал съществуването на тези задължение в негова тежест, с което погасителната давност за тях е прекъсната. С оглед на постигнатото със споразумението съгласие за разсрочване изпълнението на паричните задължения на отделни месечни вноски, новата погасителната давност за тях започва да тече от падежа на последната вноска, когато целият дълг става изискуем, което е 20.01.2022 г., и към момента не е изтекла. Следователно предявеното вземане не е погасено по давност. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени два въпроса, като е направено и позоваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът поддържа и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касация В. С. З. е подал отговор на касационната жалба, в който излага съображения за това, че обжалваното решение е правилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел, че предмет на разглеждане е иск с правна квалификация чл. 439 ГПК, предявен от В. С. З. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сума в размер на 10 296, 47 лв., за която в полза на първоначалния кредитор „Банка ДСК“ ЕАД е издаден изпълнителен лист от 17.12.2012 г. по ч.гр.д. № 1173/2012 г. по описа на РС-Ихтиман, като вземането за получаване на сумата е прехвърлено на ответника по силата на договори за цесия, сключени на 14.02.2013 г. и на 21.06.2022 г. Искът се основава на твърдения за погасяване на вземането по давност с изтичането на срок от пет години за периода след издаване на изпълнителния лист за него. Съдът е счел за доказано по делото, че на 17.12.2012 г. е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1173/2012 г. по описа на РС-Ихтиман, с който В. С. З. е осъдена да заплати солидарно с лицето М. А. З. на „Банка ДСК“ ЕАД следните суми, дължими по договор за кредит, сключен на 27.05.2009 г., за които се е задължила да отговаря по силата на договор за поръчителство от 27.05.2009 г.: - сумата от 2 626, 80 евро – главница, ведно със законната лихва до изплащане на вземането; - сумата от 411, 89 евро – лихва за периода от 15.11.2011 г. до 11.12.2012 г.; - сумата от 217, 52 евро – лихва за забава, начислена за периода от 15.11.2011 г. до 11.12.2012 г.; - сумата от 632, 11 лв. – разноски. Не е спорно и като такова е установено в производството, че за събиране на вземанията, присъдени с този изпълнителен лист, е образувано изпълнително дело, което към 26.06.2015 г. е било висящо, като е прекратено на 23.06.2017 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. За безспорно между страните по делото е прието и това, че първоначалният кредитор „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлил присъдените вземания в полза на „ОТП Факторинг България“ ЕАД с договор за цесия от 14.02.2013 г., което дружество впоследствие ги е прехвърлило на ответника с друг договор за цесия. Въззивният съд е намерил за доказано, че на 12.07.2017 г. между носителя на вземанията към този момент „ОТП Факторинг България“ ЕАД, кредитополучателя М. З. и ищеца В. З. е сключено споразумение, с което от ищеца е направено изявление за признаване съществуването на тези вземания. С това е прекъсната погасителната давност за тях. Със споразумението е постигнато и съгласие за погасяване на задълженията по договора за кредит на месечни вноски, дължими съгласно погасителен план, като падежът на последната от тях е 20.01.2022 г. Съдът е направил тълкуване на волята на страните, изразена в това споразумение, въз основа на което е достигнал до извода, че с него ищецът е приел да отговаря за дълга на кредитополучателя по договора за кредит като поръчител. С оглед на това е приложил служебно нормата на чл. 147 ЗЗД, уреждаща преклузивен срок за прекратяване на поръчителството, и е счел, че доколкото по делото не се твърди и не се представят доказателства за това, че кредиторът е предявил иск срещу кредитополучателя за събиране на вземанията си по споразумението в шестмесечния преклузивен срок, броен от крайния падеж на дълга, уговорен в него, то поръчителството на ищеца е погасено и той не отговаря за изпълнение на тези вземания. Заключил е, че това прави предявеният отрицателен установителен иск основателен, което не съвпада с крайния извод на първоинстанционния съд, поради което постановеното от него решение е отменено и искът е уважен. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя два въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение и че са обусловили изводите на съда за основателност на предявения отрицателен установителен иск, които са следните: 1) Погасява ли се поръчителството на основание чл. 147 ЗЗД, след като в предвидения преклузивен срок от шест месеца, считано от падежа на главното задължение, кредиторът е предявил иск срещу длъжника и има издаден изпълнителен лист срещу длъжника и поръчителя, но впоследствие е подписано споразумение, с което е приет за установен между страните размера на дълга и е договорен нов погасителен план?; 2) След като веднъж е ангажирана отговорността на поръчителя по смисъла на чл. 147 ЗЗД, приложима ли е разпоредбата на чл. 147 ЗЗД повторно при последващо ново разсрочване на задължението?. По отношение на всеки от въпросите се поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпреки че са формулирани отделно, двата въпроса касаят общ правен проблем, поради което следва да бъдат обединени в един въпрос, който се отнася до прекратяването на поръчителството на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Той има характера на правен, защото касае тълкуването и прилагането на нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. По него има произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, в което той е приложил тази разпоредба и въз основа на това е счел, че отговорността на ищеца като поръчител за изпълнение на процесните задължения е прекратена, което е обусловило крайния му извод за основателност на предявения отрицателен установителен иск, имащ за предмет тези задължения. Следователно по отношение на посочения обобщен въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. На настоящия съдебен състав е служебно известно, че в съобразителната част на Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г., постановено по тълк.д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, са дадени указания за тълкуването на нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. В него е прието, че разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД урежда едно от специалните основания за прекратяване на поръчителството по право - ако кредиторът не предяви иск срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа на главното задължение. Според тази разпоредба отговорността на поръчителя съществува в срок от 6 месеца от падежа на главното задължение /срокът е краен и преклузивен, съгласно разясненията, дадени в т. 4-б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ и отпада, ако кредиторът в този период бездейства и не предявява иск срещу главния длъжник. От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е заключил, че когато срещу главния длъжник и поръчителя е издаден изпълнителен лист и след това между тези лица и кредитора е сключено споразумение за разсрочване изпълнението на задълженията по този изпълнителен лист, за да може да се ангажира отговорността на поръчителя за изпълнение на тези задължения, кредиторът трябва да предяви иск срещу главния длъжник в предвидения в чл. 147, ал. 1 ЗЗД преклузивен шестмесечен срок, който започва да тече от настъпването на изискуемостта на целия дълг съгласно уговореното в споразумението, като ако не направи това, поръчителството се прекратява. Настоящият съдебен състав счита, че предвид така направения извод на въззивния съд, постановеното от него решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с разрешенията, дадени в цитираното тълкувателно решение, по поставения от касатора и конкретизиран от съда въпрос относно прекратяването на поръчителството на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Доколкото въззивното решение се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, то не следва да бъдат разглеждани доводите на касатора за наличие и на специалното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане до касация на решението като очевидно неправилно. Тези доводи са свързани с оплаквания за наличие на пороци на обжалвания акт, водещи до неговата неправилност, които са развити и в касационната жалба, поради което по тях касационният съд ще се произнесе в решението, което ще бъде постановено по реда на чл. 290 ГПК. Предвид извода, че решение № 6838 от 11.12.2024 г., постановено по гр.д. № 13545/2023 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Д въззивен състав, следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на касатора трябва да бъдат дадени указания да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба, която съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е в размер на 205, 93 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение