Определение № 261 от 06.04.2021 г. на ВКС по д. № 4135/2020 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №16025/19 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е уважен до размер на 8 000 лв. предявеният от К. Р. срещу касатора иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ – за обезщетяване на неимуществените вреди от обвинение в престъпление по чл.210, ал.1,т.3, пр.1, вр. с чл.209, ал.1,пр.1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК по правните въпроси от предмета на спора: 1. При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност от държавата по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на обезщетението? 2. Как се прилага общественият критерий за справедливост по см. на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице? Намира, че двата въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС №4/68 г. на ВКС, р.ІІ и с трайната практика на ВКС, формирана с цитираните решения по чл.290 ГПК. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за отговорността на ответника по иска Прокуратура на РБ на осн. чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ – срещу ищеца Р. е повдигнато обвинение за престъпление с посочената по-горе квалификация на 29.11.10 г. По обвинението е постановена окончателна оправдателна присъда на втората съдебна инстанция на 6.12.17 г. г. В съдебното производство пред СРС са проведени 15 заседания с участието на ищеца, а наказателното производство е продължило общо 7 години и 3 дни, като този срок надхвърля разумния за подобно наказателно производство. Ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди от обвинението, изразяващи се в отрицателни последици за здравословното му и психическо състояние и за социалния му живот – постоянно напрежение, страх, преживян стрес и дискомфорт, свързан с провеждането на процесуалните действия. Нарушен бил обичайният му ритъм на живот и накърнен авторитетът му сред приятели и колеги - ищецът заемал длъжност „главен специалист” в отдел „Контрол на строителството” към СО – р-н „Люлин” и обвинението е повдигнато в това му длъжностно качество. Към момента на повдигане на обвинението ищецът бил на 59 години, като наказателното производство се провело във време на активна за личния и професионалния му живот възраст. Повдигнатото обвинение затруднило личния му живот в обичайната степен – станал затворен и тревожен. Влошило се е и здравословното му състояние – психичното напрежение при липса на друга причина за него се отразило негативно на общия му здравен статус, макар в случая влошаването на здравословното му състояние да е комплексно обусловено от налични хронични заболявания и възрастови промени. Въззивният съд е отчел установените по делото конкретни обстоятелства на случая – обвинение в тежко умишлено престъпление, със значителна продължителност и негативен ефект върху личността на ищеца. След преценка на тези обстоятелства и при съобразяване на обществено-икономическите условия в страната и практиката за подобни случаи въззивният съд е приел, че на ищеца следва да се определи по справедливост обезщетение за неимуществени вреди в размер на 8 000 лв. Тези изводи не противоречат на ППВС №4/68 г. и цитираната практика по чл.290 ГПК по първия от поставените въпроси. В постановлението е посочено, че справедливостта на см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от конкретните за случая обстоятелства, които въззивният съд е установил по делото, посочил и анализирал в мотивите на решението си. Така въззивното решение не противоречи, а съответства на р. по гр.д. №78/11 г. на трето г.о., в което е посочено, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател и в този смисъл той не е абстрактно понятие. Въззивното решение не противоречи и на второто от сочените от касатора решения по чл.290 ГПК – по гр.д. №2516/14 г. на четвърто г.о. В него е посочено, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС и по втория поставен въпрос. В ППВС №4/68 г. е подчертано, че извън примерно изброените обстоятелства, от значение за определяне на размера на обезщетението по справедливост са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В р. по гр.д. №85/12 г. на ВКС, четвърто г.о. е прието, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия. От значение е и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. В р. по гр.д. №593/10 г. на четвърто г.о. е прието, че не е проява на справедливост, а е в дисхармония със справедливостта, определяне на парично обезщетение, по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди, както и че съдът по същество следва да обсъди всички (наведени) обстоятелства, които обосновават по-нисък размер на обезщетението. Въззивният съд е присъдил само част от претендираните от ищеца 15 000 лв., съобразявайки тези обстоятелства - за ищеца не са настъпили сериозни негативни въздействия върху трудовата му ангажираност, социално обкръжение и среда. Не е налице срив в общественото му положение и промяна на социалния му статус. Не му е определяна мярка за неотклонение. Няма данни за настъпване и на други, извънредни промени в начина му на живот и за трайни неблагоприятни последици върху психичното му здраве. При определяне на обезщетението въззивният съд е отчел и конкретните обществено- икономически условия в страната, както и създадения в съдебната практика / цитирана в решението/ ориентир за аналогични случаи. С оглед на изложеното въззивното решение не противоречи на сочената от касатора практика на ВКС. Не е налице основание за допускане на обжалването на въззивното решение по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, поради което ВКС на РБ, трето г.о.