Определение № 1047 от 14.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3197/2014 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. Д. срещу решение от №322 от 17.02.2014г по гр.дело № 3514/2013г. на П. окръжен съд, с което в обжалваната му част - по отхвърлен изцяло обективно съединен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, е потвърдено решение №3061 от 09.07.2013г по гр.д № 21283/2011г на Пловдивски РС. В приложеното към жалбата изложение като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, по въпроса на правилната квалификация на предявения иск.Съдилищата са е произнесли по иск на основание чл. 59 ал.1 ЗЗД както е била посочена, вместо по действително предявения иск по чл. 30 ал.3 вр. чл. 93 ЗС, разгледали са непредявен иск ,респ. постановено е недопустимо решение в противоречие с ТР №7 от 2012г по т.д.№:/2012 ОСГК на ВКС. Въпросът от процесуално естество е зададаен с оглед неустановеното от ищеца по делото основание за изключителна собственост на имот, реституиран като наследствен. Постъпил е писмен отговор от ответниците П. И. М. и Д. С. М. чрез адв. В. Х. .Основанието на иска е изведено именно от изложените в исковата молба обстоятелства. Ищецът е твърдял че е единствен собственик въз основа на завещание ,поради което касационната жалба да не се допуска до разглеждане. След преценка Върховен касационен съд счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В изложението, при обосновка на основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, липсва коментар къде защитата вижда съотносимост на разрешените в цитиратата тълкувателна практика правни въпроси към решаващото съображение на въззивния съд да възприеме квалификацията на иска по чл. 59 ал.1 ЗЗД .В мотивите на ТР №72012г ОСГК ,във връзка с необходимостта от писмено поискване, е коментирана основната отлика на иска по чл. 30 ал.3 вр чл. 93 ЗС ,с него се реализира по съдебен ред правото на съсобственика на част от естествените и граждански плодове, от добивите на съсобствената вещ. Тази именно разлика е отчетена от въззивния съд предвид съдържанието на исковата молба - в частта по процесния обективно съединен иск ,тъй като е бил предявен и обективно съединен иск по чл. 31 ал.2 ЗС срещу същите ответници,но основан на други обстоятелства и по отношение на други имоти. Поизнасянето по другия иск, частично уважен, е извън предмета на настоящето обжалване. Съдът разглежда иска на предявеното основание, когато го свърже с обстоятелствата, на които ищецът го е основал. При иск, който не е бил основан на твърдение ,че вещта е съсобствена, а че тя е изключителна собственост на ищеца, съответно се иска присъждане на обезщетение в размер на среден пазарен наем за ползата ,от която собственикът е бил лишен без основание от лицата, ползвали имота му, не се касае за претендиран дял в добивите, нито за иск по чл. 30 ал.3 ЗС. Ето защо въззивният съд правилно не е намерил постановеното в тази част първоинстанционно решение за недопустимо произнесено по иск с правно основание чл. 59 ал.1 ЗЗД - при служебната проверка, доколкото при въззивното обжалване не е имало оплаквания за произнасяне по непредявен иск, или за неправилна квалификация на спорното право. Въззивното решение е постановено в съответствие с установената практика на ВКС, а не в противоречие с нея. На ответниците по жалбата се дължат разноски, установени в размер на 200 лева. Воден от горното ВКС ІІІ г.о