Определение № 632 от 08.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 2869/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Б. П. К. от [населено място] против решение №151 от 08.06.2015г. по т.д. 73/2015г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която, след отмяна на решение №123 от 12.12.2014г. по т.д. №25/14г. на Великотърновски окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявения от [фирма], [населено място] против Б. Т. К. иск с правно основание чл.422 ГПК за сумата 24212.36лв., по същество в същата част иска е уважен, както и в частта за разноските. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С решението, предмет на касационно обжалване, състав на Великотърновски апелативен съд е извършил преценка за частична основателност на предявения от Б. [фирма], [населено място] против Б. П. К. иск с правно основание чл.422 ГПК. За да постанови този резултат, съдът е приел, че страните валидно са били обвързани с договор за жилищен и ипотечен кредит, сключен на 20.09.2008г. Като недоказан е третиран факта на редовно уведомяване на длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. От тези данни и след съобразяване с решение №139/14г. на ВКС, решаващият състав е извел дължимост само на падежиралите към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК вноски и други акцесорни вземания, които са с настъпил падеж към същата дата. Доказването им е мотивирано както с включените в представеното извлечение от счетоводните книги суми, така и от договора за кредит, сключен между страните и от изслушаната експертиза. Съдът е приел за неоснователна претенцията за санкционна лихва, тъй като сумите по кредита не са били обявени за предсрочно изискуеми. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, представено в резултат на проведено производство по чл.285, ал.1 ГПК, касаторът К. е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е поставила въпроса: „В производството по чл.422 ГПК, следва ли да се присъдят изискуемите и неплатени вноски по кредита, които не са отразени в извлечението от счетоводните книги на банката” Посочено е, че била налице практика на ВКС – решение № 139/14гна ВКС, І т.о., според която искът по чл.422, ал.1 ГПК следвало да бъде уважен в размер на изискуемите и неплатени вноски по кредита, отразени в извлечението от счетоводните книги на банката. Направено е оплакване, че в случая в извлечението на банката се указвали отделните вноски, но не било посочено как са били формирани същите и поради това „ не ставало ясно „как решаващия орган бил достигнал до разбирането за тяхната дължимост. Поставен е въпросът – „ При предявен иск по чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на цялата сума по кредит на основание предсрочна изискуемост, следва ли предявения иск да се уважи частично за изискуемите но неплатени вноски”. Посочено е противоречие при разрешаване на този въпрос с ТРОСГТК №4/13г. – т.18, от която е възпроизведена част от мотивите. Поставен е въпросът- „ Какво следва да е съдържанието на извлечението от счетоводните книги на банката, за да удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, както и следва ли последното да се установява и в самият договор за банков кредит.” Лаконично е посочено противоречие с две определения на ВКС, като е отбелязано и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чийто текст е възпроизведен. По основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК във връзка с въпрос аналогичен на цитираните по-горе е сочено и противоречие между две решения на ВКС. Поставени са и няколко въпроса в същият смисъл, като по тях общо е поддържано основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК а касаторът е развил накратко разбирането си за правното съдържание на чл.60, ал.2 ЗКИ.Страната е подала молба от 25.04.2016г., с която е допълнила основанията за допускане на касационно обжалване, като по вторият поставен въпрос е посочила две решения на ВКС, с които този въпрос е решен противоречиво. Първият поставен въпрос от касатора е релевантен, но същият не е обоснован с допълнителен критерий, тъй като соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице по отношение на този въпрос. Именно приетото с това решение е съобразил решаващият съд, позовавайки се на него. Оплакването за неправилност на акта не подкрепя твърденията за наличие на обсъжданото основание. Въпросите обозначени с 3 и „ІІІ”, дори и да бъдат съобразени като релевантни не установяват основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не са обосновани с допълнителен критерий. Така не е сочена противоречивата практика, а изброените определения по чл.288 ГПК не обективират такава – арг. т.2 и 3 ТРОСГТК №1 /09г. Не са развити и съображения, съобразно разяснената с т.4 ТРОСГТК №1 /09г. дефинитивност на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Вторият поставен въпрос – „При предявен иск по чл.422 ГПК за установяване дължимостта на цялата сума по кредит на основание предсрочна изискуемост и констатации за ненастъпила предсрочна изискуемост, следва ли предявения иск да се уважи частично за изискуемите и неплатени вноски. ” е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Страната е поддържала, че този въпрос е бил решен в противоречие със задължителна за съдилищата практика на ВКС, обективирана в решение №53/15г. по т.д. 888/14г. на ВКС, ІІ т.о., с което е направен извод, че при идентична на разглежданата хипотеза на неустановена предсрочна изискуемост на сумите по жилищен кредит иска по чл.422 ГПК следва да бъде отхвърлен изцяло. С допълнителна молба е сочено още и решение №161 /16г. по т.д. №1153/14г. на ВКС, ІІ т.о., с което в мотивите по основателността на жалбата изрично е прието, че поради обусловеността на предмета на делото по установителния иск по чл.422 ГПК от основанието и размера на заявеното в заповедното производство вземане и с оглед факта, че вземанията не са заявени като конкретни неплатени вноски и акцесорни вземания, съставът не следва да се произнесе по дължимостта на вноските падежирали към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Тълкувано е разяснението дадено с ТР ОСГТК №4/13 – т.11б и е изведено това, че е недопустимо в исковото производство по иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение. Така формулираният втори въпрос от касатора е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е свързан пряко с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили постановения от него правен резултат.Освен това, същият е разрешен от въззивния съд в противоречие, с разрешението му, дадено с посочените решения на ВКС.Т.е. страната установява наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради това, че противоречието между сравняваните актове е констатирано не с оглед на отклоняване на съда от задължителното разрешаване на правния въпрос, по който е постановен акта по чл.290 ГПК, а при противоречие на разрешение на правния въпрос, дадено с мотивите на решенията на ВКС. С оглед изложеното, налице са предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК и решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл.18,ал.2,т.2 на Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 484.24лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение