Определение № 4477 от 06.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1484/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерство на правосъдието, чрез ст.юрисконсулт С. С., против въззивно решение № 1237/ 19.11.2024 г. по възз. гр. д. № 1946/2024 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 1946/28.05.2024 г., поправено с решение № 2540/05.07.2024 г., постановени по гр. д. № 1933/2023 г. на Районен съд – Варна. С обжалваното решение са отхвърлени предявените от ищеца - касатор против Н. А. Б. искове по чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл.86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 11 019,50 лв. - стойност на консумирана и незаплатена електрическа енергия за времето от 2009 г. до 31.01.2018 г. в наетия от ответника имот, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес]; и на сумата 9 627,21 лв. - обезщетение за забава за периода от 08.02.2013 г. до 17.02.2023 г. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) „налице ли е признаване на дълга при наемно правоотношение, когато наемателят освобождава наетия имот и предава ключовете на наемодателя“; 2) „длъжен ли е въззивният съд да формира свои фактически и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните“. Ответникът по жалбата Н. Б., чрез назначения особен представител адв. Д. П.-К., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: По делото е установено, че на 01.01.1996 г. е сключен безсрочен договор за наем между С. С. – началник на Затвора от една страна, като наемодател, и служителя Н. Б., в качеството му на наемател, въз основа на решение за настаняване № 15/30.08.1990 г. на Комисията за жилищно настаняване. Предмет на договора е настаняването под наем на семейството на Б. в държавен жилищен имот – апартамент, находящ се в [населено място], на [улица], [жилищен адрес]. Между страните не са били спорни обстоятелствата, че договорът за наем е прекратен и наетото жилище е освободено поради отпадане на основанието, даващо право на ответника да е наемател на същото; както и че ключът от жилището е предаден на наемодателя през 2019 г. Ищецът е твърдял, че за периода от 2009 г. до 31.01.2018 г. ответникът не е заплатил консумираната в наетия обект ел.енергия, поради което дължи заплащане на сумите: главница общо от 11 019,50 лв. - стойност на потребена ел.енергия за посочения период; и 9 627,21 лв. - лихва за забава върху стойността на всяко месечно задължение за времето от 08.02.2013 г. до 17.02.2023 г. За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени, поради прието за основателно възражение на ответната страна за изтекла погасителна давност за вземанията, въззивният съд е изложил две групи съображения. На първо място, че по делото не е доказано по безспорен начин сключването на договор за наем на недвижимия имот, описан в исковата молба – жилище, находящо се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] доколкото в представения договор за наем липсвало описание на имота, а е цитирано решение за настаняване № 15/30.08.1990 г. На второ място е посочено, че дори да се приеме, че страните са били обвързани с валидно възникнало наемно правоотношение за процесния имот, то претендираните от ищеца вземания за стойността на ел.енергията по характера си представляват периодични плащания и са погасени по давност, съгласно чл.111, б. „в“ ЗЗД. В случая, същите са за консумирана и незаплатена ел. енергия в периода 2009 г. - 2018 г., поради което последното вземане е погасено по давност през 2021 г. Исковата молба е подадена на 17.02.2023 г. – две години след изтичането на срока на погасителната давност, поради което главният и акцесорният иск следва да се отхвърлят като неоснователни. Изпратените от ищеца покани за плащане не прекъсват давността, доколкото не са сред изрично изброените в чл. 116 ЗЗД основания, а и няма данни същите да са получени от ответника. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от страната предпоставки за селектиране на жалбата. Първият въпрос в изложението не може да обуслови допускането на касационния контрол, доколкото видно от формулировката му жалбоподателят не прави разлика между две различни по вид и характер задължения на наемателя: 1) паричното задължение да заплаща консумативните разноски за наетия обект; и 2) непаричното задължение да предаде имота на наемодателя си след прекратяването на договора за наем. Изпълнението на непаричното задължение поначало не може да има за последица прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД за другото парично задължение на наемателя. В тази насока следва да се съобразят разясненията и приетото с ТР № 4/14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, че признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. То може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му. В случая, предаването на ключа от процесния апартамент на наемодателя - ищец, без ответникът да е направил каквото и да е друго изявление или действие, касаещо паричното му задължение за консумираната в обекта ел.енергия, очевидно не представлява признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД и не може да има за последица прекъсване на давностния срок по чл.111, б. „в“ ЗЗД. Вторият въпрос в изложението – за задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни обстоятелства и доказателства по делото, доводите и възраженията на страните – няма претендираното от касатора значение. Трайно установена е практиката на ВКС (в т. ч. и цитираната от жалбоподателя), че въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора след самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. Съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след анализ и обсъждане на всички доводи на страните, на правно релевантните за спора факти и на относимите за тях доказателства (вж. – решение № 92/6.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г., І т. о. и цитираните в него; решение № 108/25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г., ІV г. о. и др.). Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения - в мотивите на решението са обсъдени доказателствата за правнорелевантните факти; посочено е кои факти и въз основа на кои доказателства съдът намира за установени, както и кои намира за недоказани и защо. Мотивите са ясни, съдържат анализ на доказателствата по делото, както и обсъждане на направените от страните доводи и възражения. Несъгласието на жалбоподателя с изводите на съда касае правилността на решението (по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК), която не се проверява във фазата по чл. 288 ГПК. Съгласно чл. 47, ал. 6, изр. 2 и чл. 81 ГПК следва на адв. Д. П.-К., назначена за особен представител на ответника Н. Б., за осъществената защита и процесуално представителство в тази инстанция, да й се изплати адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 890,11 лв., което е внесено авансово на 04.04.2025 г. от касатора по сметката на ВКС (вж. - л.25 от делото). Поради това, възнаграждението на адв. Д.П. следва да се изплати от сметката на съда. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение