Определение № 921 от 25.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4113/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 265/18.06.2025 г. по гр.д. № 245/2025 г., с което Окръжен съд – Пазарджик, потвърждавайки решение № 1514/02.12.2024 г. по гр.д. № 3047/2023 г. на Районен съд – Пазарджик, на основание чл. 403, ал. 1, пр. 1 ГПК е осъдил „Николетти“ АД да заплати на А. А. З. сумата 20 504.49 лв. – обезщетение за имуществени вреди от допуснато обезпечение на иск, отхвърлен с решение № 50131/2022 г. по гр.д. № 4575/2021 г. на ВКС, II-ро ГО. Въззивното решение се обжалва от „Николетти“ АД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по въпроси, процесуалноправните от които са за задължението на въззивния съд служебно да назначи повторна експертиза за доказване на относими факти, когато не разполага с необходимите специални знания и/или когато установи, че допуснатите и приети в първоинстанционното производство заключения на основната и повторната експертизи са неясни, необосновани и взаимно противоречащи си, а материалноправните са за предпоставките/условията/правопораждащите факти на вземането по чл. 403 ГПК, когато отхвърленият с влязло в сила решение иск е предявен в хипотеза, различна от злоупотреба с правото на иск или на обезпечение. Касаторът счита повдигнатите въпроси включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че първата група въззивният съд е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а втората група да са от значение за точното прилагане на чл. 403 ГПК и за развитието на правото – допълнителните предпоставки съответно по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по т. 3 ГПК. Позовава се на очевидна неправилност. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК обосновава с довода, че при приетите основно и повторно заключение на допуснатите и приети в първоинстанционното производство съдебнотехнически експертизи въззивният съд е определил размера на обезщетението по чл. 403 ГПК, базирайки се на необоснованото основно заключение, а не е допуснал служебно повторна експертиза. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като счита, че в конкретния случай въззивният съд е имал задължението служебно да назначи новата повторна експертиза и в нарушение на чл. 403 ГПК, като счита, че вземането по този иск не е възниквало доколкото по делото не се твърди и не се доказва вредите да са по причина на злоупотреба с правото му на иск или на обезпечение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът по касация А. З. възразява, че въпросите нямат претендираното значение, основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. В установяване на основанието на предявения иск по чл. 403 ГПК въззивният съд е приел за осъществени/доказани по делото следните факти: 1) допуснато обезпечение на иск за собственост на един офис в [населено място], който е бил предявен от „Неколетти“ АД срещу А. З., чрез мярката „спиране на изпълнението“; 2) обезпечителната мярка е осуетила насрочен въвод по изп.д. № 1063/2017 г. на ЧСИ с рег. № 887 КЧСИ, с провеждането на който А. З. е следвало на 30.06.2029 г. да се въведе във владение на офиса като купувач от публичната му продан; 3) обезпеченият иск е отхвърлен с решение № 50131/23.02.2022 г. по гр. д. № 4754/2021 г. на II-ро ГО на ВКС, което не подлежи на обжалване и е влязло в сила; 4) допуснатото обезпечение е отменено с определение № 260007/17.03.2023 г. по гр.д. № 2514/2019 г. на РС-Пазарджик, влязло в сила на 01.04.2023 г.; 5) в зададения с иска период 21.06.2019 г. – 21.04.2023 г. в имота е „Николетти“ АД, чийто титул/право на собственост е отречен с касационното решение. При така установените факти въззивният съд е заключил, че по причина на обезпечителната мярка ищецът А. З. - собственик на офиса на основание имуществена общност, прекратена с публичната продан на другата 1/2 ид.ч., закупена от длъжника/от съпруга на А. З., е лишен от правомощието да ползва имота, като вредата е съизмерима с пазарния наем за офиса в зададения с иска период. Размерът на вземането въззивният съд е определил за сумата 20 504.49 лв., на колкото възлиза сборът от месечните наеми на офиса, собственост на А. З., за този период. Кредитирал е основното заключение на допуснатата и приета в първоинстанционното производство съдебнотехническа експертиза, което вещото лице било дало след оглед на имота. Не е кредитирал заключението на повторната експертиза, в което размерът на пазарния наем е по-нисък от основното заключение. Мотивирал се е, че това заключение първата инстанция е приела, въпреки че вещото лице е обяснило да го е дало, след като погрешно е огледало друг офис. Добавил е, че във въззивната жалба ответникът не се е оплакал за допуснатото съществено процесуално нарушение – повторната експертиза е била допусната по негово искане, но ответникът не е възразил по неизпълнената задача – вещото лице е следвало да даде повторното заключение след оглед на процесния, а не подобен на него офис (чл. 269, изр. 2 ГПК), нито е поискал нова повторна експертиза във второинстанционното производство (чл. 266, ал. 3 ГПК). При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите материалноправни въпроси обуславят решението, но то съответства на практиката на Върховния касационен съд по чл. 403 ГПК. В нея е изяснено, че с трите хипотези в чл. 403, ал. 1 ГПК законодателят предвижда специална деликтна по характера си отговорност за вредите, причинени от неоснователно допуснатото обезпечение на иска. Разгледаният случай е в първата хипотеза – обезпеченият иск по спора за собственост между страните е бил отхвърлен с касационното решение, обезпечителната мярка е причинила вреди – в периода на спрения/неосъществен въвод ищецът, който в зададения с иска период е индивидуален собственик на офиса в [населено място] поради прекратената имуществена общност и купената от публична продан 1/2 ид.част от неговия съпруг, е лишен от правомощието да ползва офиса си, като вредата/претърпяната загуба е съизмерима с пазарния наем. Добавил е, че отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК е обективна – деликтният състав, включително в осъществената първа хипотеза на разпоредбата, не включва субективен елемент, а за установеното основание на иска е без значение дали по приключилото дело ответникът е упражнил правото си на иск и/или на обезпечение с убеждението, че неговия титул за собственост – друго влязло в сила постановление, което обаче съгласно чл. 453 ГПК е непротивопоставимо на А. З., го легитимира като носител на абсолютното вещно право, респ. че допуснатата обезпечителна мярка е в защита на застрашеното негово право. Както практиката на Върховния касационен съд разяснява, злоупотребата с правото на иск или на обезпечение на иска може да е предпоставка/основание/материалноправно условие за обезщетение на вреди от допуснато обезпечение, но не и в хипотезите по чл. 403, ал. 1 ГПК. Така решение № 59/04.05.2017 г. по гр.д. № 2817/2016 г. III-то ГО на ВКС и решение № 257/14.07.2011 г. по гр.д. №1149/2010 г., IV-то ГО на ВКС. Тази практика настоящият състав споделя, не съзира основание да я променя, а по материалноправните въпроси са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Те са изключени и по процесуалноправните въпроси. В своята практика, константно установена след т. 3 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд приема, че чл. разпоредбата на 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, когато решава спора по същество, включително по събирането на доказателства за относимите факти, а въззивният съд може служебно да допусне експертиза само при изключенията, изброени в тълкувателното решение. Приема се също, че в установяване размера на вземане за обезщетение по иск, основан на деликтна по характера си отговорност, съдът може да възприеме и заключение на вещо лице (чл. 162 ГПК), но на настоящият състав не е известна практика на ВКС, според която когато заключението на повторна експертиза първата инстанция е приела в нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд е длъжен служебно, без оплакване и/или доказателствено искане в жалбата, респ. в отговора на жалбата срещу първоинстанционното решение, да допусне нова повторна експертиза. Случаят не е сред изключенията по т. 3 от тълкувателното решение, а именно такава е практиката на ВКС, с която касаторът обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Такава практика би нарушила чл. 269, изр. 2 ГПК и диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК), така както е разяснено в тълкувателното решение, поради което от настоящия състав не следва да се очаква да я създаде. Въззивно решение, което съответства на извършеното от Върховния касационен съд казуално тълкуване по повдигнатите въпроси, а и на нормативното – по процесуалноправните, не е и очевидно неправилно в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора/на ответника са разноските, които ответникът по касация/ищецът е направил и пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение, определено в равностойността му в евро. При тези мотиви, съдът