Определение № 317 от 26.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1025/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 1124 от 8.11.2024 г. на САС по в. гр. д. № 446/2024 г., след частична отмяна на решение № 5853 от 16.11.2023 г. на СГС по гр. д. № 111/2022 г., е отхвърлен предявеният от Столична община срещу К. Т. А. иск по чл.108 ЗС за признаване на собствеността и предаване владението върху сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД -18-50/20.06.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК, на един етаж, с площ 124 кв. м., находяща се в имот с планоснимачен номер 7, към момента на отчуждаването му представляващ УПИ [№] от кв. 1035, местност „Хиподрума“, [населено място], с площ от 260.60 кв. м., на основание извършено отчуждаване по чл.55а ЗПИНМ (отм.). Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е бил отхвърлен насрещният иск на К. А. по чл.74, ал.2, вр. чл.72, ал.1 ЗС над сумата от 6315,41 лв. до 12 380,41 лв. и до пълния предявен размер. Прието е, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен искът по чл.59, ал.1 ЗЗД като погасен чрез прихващане, както и в частта, с която е уважен искът по чл.74, ал.2, вр. чл.72, ал.1 ЗС за сумата от 6315,41 лв. и е постановено право на задържане в полза на К.А.. Въззивният съд е приел, че процесната сграда и дворното място, в което е построена, са били предмет на отчуждително производство по чл.55а ЗПИНМ (отм). Земята е отчуждена с протокол № 6/1969 г., а сградата – с протокол № 10/05.04.1971 г. Общо за земята и сградата е определено обезщетение от 14 200 лв., което е изплатено на собствениците. Прието е, че с влязло в сила решение е уважен иск по чл.108 ЗС на Столична община срещу К. Т. А. с предмет дворното място, в което е изградена спорната сграда, а свързаният с него иск по чл.109 ЗС е бил отхвърлен. Прието е, че ответницата К. А. се е снабдила с нотариален акт № 54/28.09.1999 г., поправен с нот. акт № 44/14.08.2000 г., за собственост на процесната сграда по обстоятелствена проверка. По направеното от ответницата оспорване на автентичността на протоколите за отчуждаване съдът е приел следното: Протокол № 6/1969 г. не е подписан от Г.С., председател на ИК на СГНС, но този факт не влияе на изхода на делото, тъй като с този протокол се отчуждава дворното място, а за неговата собственост има влязло в сила съдебно решение. Другият протокол № 10/05.04.1971 г. е подписан от компетентен орган - от Г.С., в качеството му на председател на ИК на СГНС, и с него е извършено валидно отчуждаване на процесната сграда. С подписването на този протокол е завършен фактическият състав на отчуждаването и сградата е станала държавна собственост, а по силата на § 7 ПЗР на ЗМСМА и чл.2, ал.1, т.4 ЗОбС /ДВ, бр. 26/2000 г./ - общинска собственост. Без значение е обстоятелството, че е съставен акт за държавна собственост само за земята, тъй като АДС има констативен, а не конститутивен характер. Неоснователно е и възражението, че е налице хипотезата на чл.2, ал.2 ЗВСВНОИ – че се възстановява собствеността и върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г., тъй като в случая спорната сграда е отчуждена на законово основание – чл.55а ЗПИНМ (отм.). За да отхвърли предявения иск по чл.108 ЗС съдът е зачел легитимиращото действие на нотариалния акт по обстоятелствена проверка, с който се е снабдила ответницата. Предвид оспорването му, съдът е проверил констатациите на нотариуса. Приел е, че според свидетелските показания, от 1991 г. ответницата владее спорната сграда, като владението й е недобросъвестно, т.е. необходими са 10 г. за придобиване на собствеността по давност. С оглед разпоредбата на чл.86 ЗС, в редакцията преди изменението от 01.06.1996 г., правно значим за придобивната давност е периодът след 01.06.1996 г. Следва обаче да се отчете действието на мораториума по § 1 ЗДЗС (ДВ бр. 46/06 г.) с неговите изменения във времето, както и решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд по к. д. № 16/2021 г., с което са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г.; посл. доп., бр. 18 от 2020 г.) и на § 2 от заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (ДВ, бр. 7 от 2018 г.). Направен е извод, че в периода от 01.06.1996 г. до момента на подаване на исковата молба е изтекъл 10-годишният период по чл.19, ал.1 ЗС и ищцата е станала собственик на спорния имот. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Столична община. Жалбоподателят поддържа, че като е признал на ответницата право на собственост върху жилищна сграда, която подлежи на събаряне, построена без строителни книжа и без да отговаря на определението за търпимост по § 16 ПР на ЗУТ, въззивният съд не се съобразил с практиката на ВКС - решение № 328 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1362/2010 г., II г. о. и определение № 378 от 10.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 324/2020 г., II г. о. Ответниците не установили, че за сградата има издадени строителни книжа и тя да е законна. Съдът не зачел правните последици на протокол № 10/05.04.1971 г., с който сградата е отчуждена, както и неуспешното оспорване на този протокол от ответницата. Спорната сграда се намирала в междублоково пространство и нейното запазване не било предвидено в действащия застроителен план. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие между въззивното решение и посочената в жалбата практика на ВКС. Ответницата в производството М. В. А., наследник на починалата след въззивното решение К. Т. А., оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество. Позовава се на обстоятелството, че няма формулиран правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Но дори да се приеме, че от съдържанието на жалбата може да се извлече такъв въпрос – дали сграда без строителни книжа може да се придобие по давност, то по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване, тъй като нито пред първоинстанционния, нито пред въззивния съд не е правено възражение, че сградата е незаконна. По делото били събрани доказателства за законност на сградата, която е построена на база одобрен архитектурен проект, приложен на стр. 206 от първоинстанционното производство. Освен това ремонтът на покрива на сградата бил извършен от наследодателката на жалбоподателката по задължение, вменено с официални документи на Столична община, включително и писмо от 2017 г. Изложени са и подробни доводи за неоснователност на жалбата по същество. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК /в първоначалната му редакция/ са разяснени в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В т.1 на тълкувателното решение са дадени указания във връзка с общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Прието е следното: Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В настоящия случай жалбоподателят не е формулирал правен въпрос, по който да се допусне касационно обжалване и това е достатъчно за ВКС да постанови отказ. Отделно от това – правният въпрос следва да е обуславящ за крайния резултат по делото, т. е. той следва от предмета на правния спор, от възраженията и доводите на страните. След като още в исковата молба Столична община оспорва правата на ответницата върху спорната сграда, удостоверени с констативния нотариален акт № 54/28.09.1999 г., поправен с нот. акт № 44/2000 г., тя е следвало своевременно да въведе възражение, че не може да се придобива по давност незаконна сграда или сграда, за която не е издадено удостоверение за търпимост. Това не е сторено. Единственото възражение в исковата молба е за това, че ответницата не може да придобива по давност имот, който е общинска собственост, както и че не е владяла имота в продължение на 10 години. Възражение за незаконност на сградата не е обсъждано нито в първоинстанционното, нито във въззивното решение. Затова, дори да се приеме, че жалбоподателят поставя въпрос дали може да се придобие по давност незаконна сграда, този въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. В допълнение може да се посочи и това, че в настоящия случай за процесната сграда действително има одобрен архитектурен проект от 02.06.1933 г. Обстоятелството, че поради проведено отчуждително производство спорната сграда не се запазва по действащия застроителен план, не се отразява на възможността тя да бъде придобита по давност. Собственикът на тази сграда ще търпи последиците от това правно положение и свързаните с това законови последици. В обобщение – не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото жалбоподателят следва да заплати на ответницата М. В. А. разноски за касационното производство в размер на 1994,04 евро /3900 лв./, съгласно фактура от 06.02.2025 г. и преводно нареждане от 13.03.2025 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,