Определение № 1704 от 19.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1424/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 1263/20.01.2023 г. на А. П. Л., чрез процесуалния представител адвокат К. К. К. с, срещу въззивно определение № 29/05.01.2023 г. по в. ч. гр. д. № 3642/2022 г. на Апелативен съд - София. Поддържат се оплаквания, че определението е неправилно и незаконосъобразно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли да се присъдят разноски по делото, които трето изрично овластено /упълномощено за това/ лице е заплатило от името и за сметка на страната, претендираща присъждането на разноските; 2. Разноски по делото, които трето изрично овластено/упълномощено за това лице е заплатило от името и за сметка на страна в процеса, следва ли да се приеме, че са сторени от самата страна, която е представлявана от овластеното лице при заплащане на разноските. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е потвърдено определение № 739/04.11.2022 г. по в.гр. д. № 212/2022 г. на Окръжен съд - Перник, с което е изменено решение № 260/15.09.2022 г. по същото дело, като е оставено без уважение искането на ищеца А. Л. за присъждане на разноски. Въззивният съд е приел, че с решение № 260/15.09.2022 г. по в. гр. д. № 212/2022 г. е на Окръжен съд - Перник Р. В. Е., В. В. К., В. А. С., Н. А. С., К. М. Д. и Е. М. Г. са осъдени да заплатят на А. П. Л. сумата 2 700 лева - разноски пред Окръжен съд - Перник. След постановяване на въззивното решение по молба по чл. 248 ГПК от В. К. съдът е изменил решението си и е оставил без уважение искането на ищеца за присъждане на разноски, тъй като видно от представената вноска бележка, определеният от съда депозит за особените представители, в общ размер на 900 лева /по 300 лева за всеки от тримата особени представители/, е внесен, но вносител е Д. И. Б. /трето лице, а не лично страната/. Видно от представените по делото доказателства сумата от 1800 лева - адвокатски хонорар, също е била внесена от Д. Б.. Въззивният съд е приел, че не подлежат на възмездяване по реда на чл. 78 ГПК разноските, които не са направени от страната, а от трето лице. Ответникът не носи отговорност по чл. 78, ал. 1 ГПК за заплатеното от третото лице адвокатско възнаграждение. В случая с нареждане за превод неучастващо в делото лице е превело по сметка на адвоката възнаграждение в размер на 1800 лева. Това е доказателство за плащане на адвокатското възнаграждение по банков път. Страната обаче не е платила реално чрез разходване на свои средства претендираното като съдебен разход адвокатско възнаграждение и съдебни такси. Следователно, към датата на плащане на възнаграждението на последния от трето лице липсва реално осъществен разход на страната, който да се приеме, че е за нейна сметка и който да дава основание за присъждане на сумата за такъв разход в полза на тази страна на основание чл. 78, ал. 2 ГПК, за сметка на насрещната страна. Приложеното към въззивната частна жалба нотариално заверено пълномощно от 04.11.2019 г. с апостил от щата А., САЩ, е издадено преди извършване на съответните процесуални действия, но не представлява доказателство за извършени преводи от А. Л. към Д. Б. - плащане на хонорар и съдебни такси. В преводните нареждания не е изрично посочено, че се правят от името на страната А. Л.. Въззивният съд е приел и че след като лицата Р. В. Е., В. А. С., Н. А. С., К. М. Д. и Е. М. Г. не са задължителни необходими другари, респ. не са се присъединили към жалбата по реда на чл. 265 ГПК, те не дължат разноски за въззивното производство. Предвид изложеното първоинстанционното определение следва да бъде потвърдено. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира следното: Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение (определение) се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване в частта, с която е потвърдено определение № 739/2022г. по гр.д.№212/2022г. на ОС-Перник, с което е изменено решение №260/15.09.2022г. по в.гр.д.№212/2022г. на ОС-Перник в частта за разноските, присъдени в полза на А. П. Л. чрез осъждане на Р. В. Е., В. А. С., Н. А. С., К. М. Д. и Е. М. Г. да заплатят общо 2700 лева. Касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК – поради недопустимост на производството. Изводът се налага от обстоятелството, че молба за изменение на решението в частта за разноските е подал само ответникът по иска В. В. К.. Този ответник не е действал в качеството си на процесуален представител на останалите, нито в качеството си на необходим другар. Съобразно разпоредбата на чл.26, ал.2 ГПК никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд освен в предвидените от закона случаи, какъвто не е процесният. При това положение недопустимо въззивният съд е изменил решението си в частта за разноските по отношение на посочените по-горе ответници при липса на искане от тях самите. Потвърждавайки това определение, САС също е постановил недопустим съдебен акт. В останалата част не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулираните въпроси се поставят при посочване на фактическа обстановка, каквато не е приета от въззивния съд. Липсват мотиви в определението, че разноските са заплатени от упълномощено за това лице от името и за сметка на страната. Въззивният съд е посочил, че страната не е платила със свои средства процесното адвокатско възнаграждение и възнаграждение за особен представител. Липсва реално осъществен разход на страната, който да се приеме, че е за нейна сметка. Приложеното към въззивната частна жалба нотариално заверено пълномощно от 04.11.2019 г. с апостил, не представлява доказателство за извършени преводи от А. Л. към Д. Б. - плащане на хонорар и съдебни такси. В преводните нареждания не е изрично посочено, че се правят от името на страната А. Л.. Не се касае за извършени от страната реални разходи, които да й бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 2 ГПК. Посочените изводи на въззивния съд са съобразени с практиката на ВКС / определение № 14/ 07.01.2015 г. по ч. т. д. № 3082/2014 г. на ВКС, І т.о.; определение № 556/19.12.2019 г. по гр. д. № 4289/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др./. Предвид изложеното по поставените въпроси не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Следва да се посочи, че касационно обжалване не може да бъде допуснато и по заявеното в изложението към касационната жалба основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като правният въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В случая не са обосновани тези хипотези и липсва и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се констатира и наличие на порок на въззивното определение, който да налага прилагане на посоченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който да се констатира от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за законосъобразност на извършените съдопроизводствени действия. Обжалваното определение не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано, поради което не може да се приеме за очевидно неправилно. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.