Определение № 2188 от 30.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2799/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. Р. срещу въззивно решение № 373 от 10.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 264/2024 г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 3817 от 24.11.2023 г. на Варненския районен съд, като вместо него е отхвърлил като неоснователен предявения от С. А. Р. срещу държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, иск с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР за приемане за установено, че ищцата е собственик на имот с проектен идентификатор *** по КК на [населено място] с площ от 2800 кв. м, при посочени граници, представляващ реална част от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], м. „А.“, при посочени граници на тази част, на основание наследствено правоприемство от А. С. И., починал на 11.10.1970 г., а от него по силата на саморъчно завещание от 12.09.1957 г., направено в негова полза от П. А. Ш., обявено с протокол от 05.06.1959 г. на ВН, а от завещателя по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 622/1925 г., който поради грешка в КК от 2008 г. не е отразен като самостоятелен имот и неправилно е включен като част от собствения на държавата поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], която реална част с площ от 2800 кв. м от поземлен имот с идентификатор *** е отразена на приподписаната от съда и неразделна част от решението скица № 8А, изготвена от в. л. към СТЕ на л. 61 от гр. д. № 3920/2022 г. на ВРС като имот с проектен номер 1209 и в магентов цвят. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищцата в първоинстанционното производство С. А. Р. е единствен наследник по закон /дъщеря/ на А. С. И., починал на 11.10.1970 г. Със саморъчно завещание от 12.09.1957 г., обявено на 05.06.1959 г., П. А. Ш. е завещал на А. И. лозе с площ от 3 дка и лозе-хавра с площ от 3,300 дка, които притежава с нот. акт № 622/14.08.1925 г. С посочения в завещанието нот. акт № 622/1925 г. П. Ш. се легитимира като собственик по силата на договор за покупко-продажба на лозе с площ от 3 дка, находящо се във Варненските лозя, м. „Т.“, при съседи: И. Н., Я. С. и от две страни път и на лозе-хавра с площ от 3,3 дка, находящо се в същата местност и същите съседи. Съгласно заключението на вещото лице по допуснатата и приета от първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза /л. 89 - 99 от гр. д. № 21001/2019 г. на ВРС/ процесната реална част от ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място] с площ от 2800 кв. м по топографо-геодезическия план на крайбрежието на [населено място] от 1956 г. попада в поземлен имот, който е част от гора с пл. № *. По КП от 1977 г. процесният имот попада изцяло в територията на гора в поземлен имот с незатворен контур и без пл. номер. По ПНИ на с.о. „Акчелар“, одобрен със заповед № РД-06-7706-32/03.02.2006 г. на областния управител на област Варна, реалната част попада изцяло в горска територия в ПИ с идентификатор ***. В разписния лист към КП от 1956 г. ПИ № * е записан като собствен на държавата без вписване на документ за собственост. При извършен оглед на място вещото лице е установило, че и към настоящия момент претендираната реална част представлява борова гора. По-ранни планове от топографо-геодезическия план на крайбрежието на [населено място] от 1956 г. не са налице за местността. От заключението на вещото лице по допуснатата и приета от първоинстанционния съд СТЕ /л. 41 - 64 от гр. д. № 3920/2022 г. на ВРС/ процесната реална част от ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място] с площ от 2800 кв. м според аерофотоснимките от 1942 г. и 1958 г. попада върху терен с дървесна растителност, която не може да бъде установена по вид. При извършения от вещото лице оглед на място през 2021 г. е установено, че и към настоящия момент претендираната реална част представлява територия, гъсто засадена с високостеблен бор. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че към момента на изработване на КП от 1956 г. територията, върху която попада процесната реална част от имота съставлява гора, включена в ДГФ, собственост на държавата по силата на закона - първоначално по чл. 1 от Закона за стопанисване и ползване на горите от 1948 г. /отм./, предвиждащ, че всички гори, горски пасища и други горски земи в страната са държавна собственост и впоследствие чл. 2 от Закона за горите от 1958 г./отм./, предвиждащ, че всички гори и земи на държавния горски фонд са общонародна собственост. Наличието на незалесени части в имот с пл. № * по КП от 1956 г. не променят горския характер на територията, тъй като за такава се считат и горските пасища и другите горски земи. Горите и земите от горския фонд са обявени за държавни по силата на закона, поради което не е необходимо отчуждаването им с нарочен акт. Затова и в разписния лист към КП от 1956 г. ПИ № *, в който попада процесният имот, представляващ гора, е записан като собствен на държавата. Фактически кога и как е станало залесяването/самозалесяването на земята след 1925 г. и кога и с какви точно фактически действия реално на място е отнет имотът /това може да е станало доста по-късно, вкл. и след смъртта на завещателя/ са обстоятелства, които са ирелевантни за настоящото производство, тъй като към 1942 г., когато е направена първата аерофотоснимка, тя вече има горски характер, поради което е отчуждена от държавата по силата на Закона за стопанисване и ползване на горите /отм./. С оглед на това съдът е приел, че към момента на откриване на наследството на завещателя П. Ш. процесният имот е бил собственост на държавата, а не на завещателя. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗН заветът на една определена вещ е недействителен, ако завещателят не е собственик на тази вещ при откриване на наследството, какъвто е настоящият случай, поради което наследодателят на ищцата не е придобил правото на собственост върху процесния имот по силата на оставеното в негово полза саморъчно завещание, респ. и тя не притежава права върху имота по наследство, още повече, че за одържавени имоти, какъвто е процесният, следва да бъде проведена реституционна процедура /по чл. 10, ал. 5 ЗСПЗЗ или ЗВСГЗГФ/, положителното приключване на която по административен или съдебен ред създава титул за собственост, а в случая нито се твърди, нито са представени доказателства за успешно проведена такава процедура. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторката се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. 3а задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество, съгласно правомощията по чл. 269 ГПК, да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши собствена преценка на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност; 2. Относно вида на доказателствата, с които се установява, че даден имот е бил гора в периода от 1948 г. до 1958 г.; 3. Може ли съдът да отхвърли иск на основание, което не е наведено от ответника по делото, и 4. Изключени ли са от горския фонд терените в чертите на населеното място, които са урбанизирана територия, дори да представляват гори по смисъла на чл. 3, ал. 1 от Закона за горите от 1958 г. и Правилника за определяне на земите на горския фонд и ако на собствениците им не е заплатено обезщетение. Поддържа се, че първите три въпроса са решени противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, а четвъртият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на първите три въпроса касаторката се позовава на противоречие на въззивното решение с ППВС № 1/1953 г., т.3, ППВС № 7/1959 г., ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и на казуална практика на ВКС, каквото не е налице. Съгласно приетото с тази практика след обсъждане на доказателствата по делото относно правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства, вкл. поисканите от касаторката, и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В допълнение във връзка с третия поставен въпрос следва да се отбележи, че съгласно т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС в изпълнение на основополагащия в процеса принцип за законност (чл. 5 ГПК) въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение. Четвъртият поставен въпрос няма обуславящо изхода на спора значение с оглед приетото от съда, че процесният имот е станал държавна собственост още през 1948 г. по силата на чл. 1 от Закона за стопанисване и ползване на горите /отм./, респ. при липсата на направен извод тогава имотът да е попадал в урбанизирана територия, както и че по отношение на него не е проведена реституционна процедура по ЗСПЗЗ или ЗВСГЗГФ. Освен това във връзка с него не са изложени релевантни доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, а именно за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. То не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,