Определение № 50148 от 05.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3166/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. М. И. от [населено място] срещу въззивно решение № 391 от 21.03.2022 г., постановено по гр. д. № 2328/2021 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 261362 от 01.03.2021 г. по гр. д. № 11093/2017 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора против В. И. Г. и Л. И. П. искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищецът е собственик на основание давностно владение, осъществено в периода 25.09.2007 г. – 17.11.2017 г., на апартамент № 3, находящ се в [населено място], [улица], ет. 3, с площ от 126,90 кв. м, заедно с две избени помещения с антре пред тях, както и на 27/100 идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от дворното място, съставляващо УПИ ** /бивш УПИ */ от квартал 63 по плана на [населено място], м. „Л. - ІІІ ч.“, целият с площ от 266,56 кв. м. Въззивният съд е приел за установено, че правото на собственост върху процесния апартамент е придобито от П. И. П. по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 189/2007г. Същият е установил фактическа власт върху имота в края на 2007 г., когато започнал ремонтни дейности. Те продължили до 2009 г., когато били преустановени поради влошаване на здравословното му състояние, както и по финансови причини. През 2009 г. ключ от имота получил неговият племенник С. П., който след връщането си от САЩ нямало къде да живее. Ключът му бил предоставен от ответницата Л. И. П. /съпруга на П. П./. От 2011 г. С. П. живеел в апартамента на съпружески начала с лицето М. И., като двамата извършвали ремонтни дейности в него със съгласието на собствениците му. Отношенията между двамата се влошили след 2012 г. и С. П. бил отстранен по съдебен ред от жилището. Там останала да живее М. И. до средата на 2015 г., когато достъпът й до жилището бил ограничен от С. П., който го обитава и понастоящем. След смъртта на П. П. през 2013 г., С. П. заявил собственически права върху апартамента, в качеството си на негов наследник по завещание. През 2014 г. същият подал декларация по чл. 14 ЗМДТ, в която е декларирал, че процесният имот е съсобствен между него и ответницата Л. П.. Предявил е срещу последната иск за делбата му, легитимиращ се с нотариално завещание от П. П. с дата 23.10.2010 г., а на 22.06.2015 г. е декларирал пред Столична община, в качеството си на съсобственик на апартамента, съгласието си ищецът в първоинстанционното производство Е. М. И. да бъде регистриран там по постоянен и настоящ адрес. При така установените факти, въззивният съд е приел, че по делото не е установено ищецът да е установил в който и да било момент след 26.09.2007 г., лично или чрез С. П., фактическа власт върху имота, респ. че фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС в негова полза не е осъществен. Изложени са съображения, че сключеният на 26.07.2007 г. предварителен договор, с който П. П., чрез пълномощника си С. П., е обещал на ищеца да му прехвърли правото на собственост върху процесния имот, удостоверява принципно непротивопоставимото на ответниците съгласие между страните по договора фактическата власт върху имота да му се предаде в деня на подписване на договора, а не и факта, че последният е установил такава. Наред с това съдът е посочил, че съгласуваната воля на страните е недействителна, тъй като предварителният договор е сключен за продавача П. П. от пълномощника С. П. без представителна власт, а мнимо представляваният не го е потвърдил. Съдът не е кредитирал показанията на С. П., като е приел, че същите са тенденциозни, вътрешно противоречиви и житейски нелогични, а заявеното от него се опровергава както от показанията на другите свидетели, така и от писмените доказателства по делото, които дискредитират напълно тезата му, че е обитавал жилището като наемател на ищеца, който го бил купил от чичо му П. П.. Изложени са съображения, че показанията на св. С. П. се явяват и изолирани, тъй като разпитаният пред първата инстанция свидетел П. Б. се е отрекъл от своите показания с депозирано след постановяване на първоинстанционното решение заявление, за да избегне наказателно преследване за лъжесвидетелство, а преразпитът му е заличен от въззивния съд на основание чл. 158 ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Устен договор за наем с трето лице - наемател, може ли да послужи за установяване началото на владението на наемодателя; 2. Предоставянето на имота за ползване на трето лице на облигационно основание /договор за наем/, може ли да обуслови владението на наемодателя; 3. Декларирането на имота като съсобствен от трето лице, съставлява ли юридическо действие, насочено към установяване на собствено владение от третото лице и заместване на владението на владелеца; 4. Декларирането на имота като съсобствен от трето лице, съставлява ли юридическо действие, чрез което е прекъснато владението; 5. Завеждането на иск за делба на имота от страна на трето лице, като владелецът не е страна по делбата, съставлява ли юридическо действие, чрез което е прекъснато владението. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответниците по жалбата В. И. Г. и Л. И. П. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 131 от 27.01.2022 г., тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите два въпроса се отнасят за договора за наем като средство за установяване начало на владението на наемодателя. Сочената съдебна практика на ВКС /решение № 68 от 16.04.2017 г. по гр. д. № 4312/2016 г., II г.о. и решение № 197 от 27.10.2015 г. по гр. д. № 2426/2015 г., II г.о./ приема, че владението може да се упражнява чрез наемател, който държи имота за владелеца, в какъвто смисъл е и разпоредбата на чл. 68, ал. 1 ЗС. Изводите на съда не са в противоречие с тази практика. Спорният въпрос в случая е не за възможността фактическата власт да се упражнява чрез другиго, а за първоначалното й установяване. Позовавайки се на събраните по делото доказателства съдът е намерил за недоказано, че ищецът въобще е разполагал с фактическа власт, която да предаде на наемателя, респ. последният да е държал имота за него. Посочено е също така, че предварителният договор за покупко-продажба е недействителен, тъй като е сключен от лице без представителна власт и не е потвърден от мнимо представлявания. Освен това, съдът е отчел конкретните данни по делото за разнопосочните намерения на сочения за държател С. П., който от една страна се явява наемател на ищеца, а от друга страна е лице, което предявява самостоятелни права върху жилището. По въпросите за декларирането на имота като собствен/съсобствен е налице съдебна практика, според която този факт би могъл да има значение при преценката дали се осъществява владение, но значението му никога не е самостоятелно, а винаги е свързано с други обстоятелства, относими към квалифицирането на една фактическа власт като владение. Именно такава преценка е извършил и въззивният съд като е взел предвид, че „наемателят“ в един момент е демонстрирал намерение за своене чрез деклариране на имота като свой /макар и частично/ и чрез завеждане на дело за делба срещу другия съсобственик, който е лице, различно от наемодателя. Тези обстоятелства в случая имат определящо значение, предвид твърденията на ищеца, че е осъществявал фактическата власт не лично, а само и единствено чрез сочения наемател. Приложената от касатора практика на ВКС се отнася до различни от настоящата хипотези и е неотносима. Последният поставен въпрос няма отношение към съображенията на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение и не обуславя изхода на спора, поради което не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. Освен това същият не кореспондира с твърденията на касатора, че третото лице – наемател, което е предявило иск за делба на имота срещу ответницата Л. П., е държало имота за него. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива въззивният съд да е нарушил императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, да е приложил правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуалноправна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци са израз на несъгласието му с анализа на доказателствата и правните изводи на съда, но същите не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски в полза на ответниците по касационната жалба за настоящата инстанция не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,