Определение № 1031 от 04.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4783/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Народното събрание на Република България, чрез юрк. А. С. и юрк. М. Г., срещу въззивно решение № 863 от 20.06.2025 г., поправено с решение № 1138 от 01.10.2025 г., постановени по в. гр. д. № 3039/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта, с която е отменено решение № 413 от 28.07.2024 г., постановено по гр. д. № 1106/2022 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, в частта за отхвърляне на исковите претенции, предявени от А. Б. З. за солидарно осъждане на Народно събрание на Република България, заедно с Районен съд – Свиленград, вместо което Народното събрание на Република България е осъдено /солидарно с Районен съд – Свиленград/ да заплати на А. Б. З. обезщетение от 25 160 щатски долара за имуществени вреди от нарушение на общностното право, изразяващо се в неприлагането на чл. 4, § 2 и чл. 9, § 1 от Регламент 1889/2005 г. на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005 г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността при постановяване на окончателен съдебен акт по НОХД № 521/2014 г. по описа на Районен съд – Свиленград, ведно със законната лихва от 15.07.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както и обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 12 777 щатски долара, поради противоправното му лишаване от възможността да се ползва от паричните средства, в размер на 25 160 щатски долара, от датата на тяхното отнемане с окончателен съдебен акт по НОХД № 521/2014 г. по описа на Районен съд – Свиленград – 15.07.2014 г., до датата на подаване на исковата молба – 15.07.2019 г. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „относно наличието на пряка причинно-следствена връзка между извършеното от Народното събрание нарушение и причинените на ищеца вреди“ – твърди се противоречие с приетото в решение № 50020 от 15.02.2023 г. по гр. д. № 2340/2022 г. на IV г.о. и практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решение от 31.03.2011 г. по дело C-433/10, Mauerhofer/Комисията и цитираната в същото практика; в решение от 08.11.2011 г. по дело T-88/09, Idromacchine Srl, Alessandor Capuzzo и Roberto Capuzzo/Комисията; в решение от 18.03.2010 г. по дело C-419/08, Trubowest Handel GmbH и Viktor Makarov/Съвета на ЕС и Комисията; в решение от 25.11.2014 г. по дело T-384/11, Safa Nicu Sephan Co/Съвет на ЕС; 2/ „Налице ли е прекъсване на причинния процес в случаите, в които в каузалната верига неблагоприятните последици са настъпили пряко и непосредствено от действията/актовете на други органи, извън Народното събрание?“ – сочи се отново противоречие с решение № 50020 от 15.02.2023 г. по гр. д. № 2340/2022 г. на IV г.о. и с практиката Съда на Европейския съюз, обективирана в решение от 18.03.2010 г. по дело C-419/08, Trubowest Handel GmbH и Viktor Makarov/Съвета на ЕС и Комисията; решение от 31.03.2011 г. по дело C-433/10, Mauerhofer/Комисията и цитираната в същото практика; едновременно се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 3/ „Подлежат ли на доказване със сигурност при предявен иск по чл. 82 ЗЗД претендираните за обезщетение вреди под формата на пропуснати ползи?“ – поддържа се противоречие с ТР № 3/2012 от 12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 3/2021 от 13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС; 4/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на II г.о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на IV г.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о. Ответникът по жалбата А. Б. З., чрез адв. С. М., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният съд е установил от фактическа страна, че на 15.07.2014 г. е постигнато споразумение между Прокуратурата на Република България и ищеца З., одобрено от съда, с което последният се е признал за виновен за това, че на 03.06.2010 г., на митническия пункт „Капитан Андреево“, е нарушил като местно лице разпоредбите на чл. 11, ал. 1 от Валутния закон и не е декларирал пред митническите власти внасяна валута в наличност от 25 160 щатски долара, като с това е осъществил състава на престъпление по чл. 251, ал. 1 НК; че наказанието е определено за срок от 1 г. и 9 м. лишаване от свобода, като е отложено изтърпяването му, а на основание чл. 251, ал. 2 НК съдът е отнел в полза на държавата предмета на престъплението в размер на 25 160 американски долара; че съгласно съдебно-счетоводната експертиза, за периода от 15.07.2014 г. /датата на съдебния акт, на основание на който е отнета сумата/ до датата на депозиране на исковата молба – 15.07.2019 г., размерът на законната лихва върху отнетата сума е 12 785,16 щатски долара. Като спорен между страните решаващият състав е посочил въпросът дали следва да се ангажира отговорността на ответниците за твърдените да са претърпени от ищеца вреди от наложеното му наказание по чл. 251, ал. 2 НК. Приел е от правна страна, че отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз може да бъде реализирана чрез предявен против нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск, предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Изложил е съображения, че Регламент 1889/2005 г. на Европейския парламент и на Съвета установява хармонизирани норми за контрол на движението на пари в брой, които влизат и излизат от Съюза, с цел предотвратяване, възпиране и избягване на изпирането на пари; че съгласно уредбата в цитирания регламент се създават правомощия за държавите - членки да изискват деклариране на парите в брой и извършване на проверка за произхода им, но също така се създава у частноправните субекти оправдано правно очакване недекларираната сума да бъде задържана временно при определени условия, както и правно очакване за пропорционалност на предвидените за нарушението санкции; че едва през 2017 г. с изменение на чл. 251, ал. 1 НК е променен размерът на предвидената наказателна глоба – от двойната сума на предмета на престъплението, на една пета от стойността на предмета на престъплението, а нормата на чл. 251, ал. 2 НК е отменена едва с изменение на НК, обнародвано в ДВ бр. 83/22.10.2019 г. При горните съображения въззивната инстанция е намерила, че към момента на одобряване на споразумението на 15.07.2014 г. по НОХД № 521/2014 г. на Районен съд – Свиленград, разпоредбата на чл. 251, ал. 2 НК не е била отменена, като същата е била в противоречие с разпоредбата на чл. 4, пар. 2 от Регламент 1889/2005 г., която не допуска отнемането на недекларираната сума като санкция за неизпълнение задължението за деклариране, а единствено задържането й с цел да се позволи на компетентните органи да извършат необходимия контрол и проверка. Съобразила е също така, че съвместното прилагане на наказанието лишаване от свобода по чл. 251, ал. 1 НК с отнемане на недекларираната сума в полза на държавата по чл. 251, ал. 2 НК е в явно нарушение на принципа на пропорционалност, каквото е тълкуването, дадено с определения на СЕС от 12.07.2018 г. по дело № С-707/17 и от 30.01.2019 г., по дела С-335/18 и С- 336/2018. В тази връзка е формирала и извод, че към 15.07.2014 г., когато е одобрено процесното споразумение, Народното събрание, като законодателен орган на Държавата, не е било изпълнило задължението си да хармонизира вътрешното право с правото на ЕС, като отмени кумулативното приложение на санкцията на чл. 251, ал. 2 НК с някоя от санкциите по чл. 251, ал. 1 НК още от 01.01.2007 г., когато Република България е приета за член на ЕС; че от друга страна, Районен съд – Свиленград е имал самостоятелна възможност и е бил длъжен да отчете противоречието на нормата на чл. 251, ал. 2 НК с нормите на чл. 4 и чл. 9 от Регламента, и в изпълнение на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, да не я приложи, с което бездействие също е допуснал нарушение на правото на ЕС. Второинстанционният съд е приел още, че така допуснатото нарушение е съществено, съобразно критериите, установени в практиката на СЕС. Съобразил е обстоятелството, че Районен съд – Свиленград е бил длъжен служебно да отправи преюдициално запитване за съответствието на чл. 251, ал. 2 НК с общностното право, като неизпълнението на това задължение, съчетано с постановяване на необжалваем съдебен акт, който противоречи на правото на ЕС, следва да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“ нарушение на правото на ЕС. Преценил е като неоснователни възраженията, че се касае за хипотетични вреди, доколкото именно паричната равностойност на отнетото е размера на вредата, а и по делото не е установено тези средства да са на трети лица, като дори е посочил за достатъчно, че паричните средства са били отнети от ищеца. По отношение на отговорността на Народното събрание решаващият състав се е позовал на приетото в решение № 259/09.05.2025 г по гр. д. № 4449/2023 г. по описа на IV г.о. на ВКС. Във връзка с горното е формирал решаващи мотиви, че Народното събрание е следвало да синхронизира нормата на чл. 251, ал. 2 НК с правото на ЕС, като съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз е негова отговорност, съгласно чл. 5, ал. 4 на Конституцията; че това бездействие на законодателния орган представлява противоправно деяние, като осъщественото нарушение на правото на ЕС покрива критерия „достатъчно съществено“, доколкото неотменената правна норма от НК е в пряко противоречие на разпоредба на чл. 4, § 2 от Регламент 1889/2005, а от друга – е извън очертаните от изискването за съразмерност на санкциите по чл. 9, § 1 от Регламента; че съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението на общностното право от страна на НС и вредата, заявена за репариране от ищеца. Предвид изложеното, въззивният съд е обобщил, че следва да се ангажира отговорността и на ответника – Народно събрание и да бъдат осъдени солидарно с Районен съд – Свиленград за претърпените имуществени вреди от ищеца: 1. обезщетение от 25 160 щатски долара за имуществени вреди от нарушение на общностното право, изразяващо се в неприлагането на чл. 4, § 2 и чл. 9, § 1 от Регламент 1889/2005 г. на Европейския парламент и на Съвета от 26.10.2005 г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността при постановяване на окончателен съдебен акт по НОХД № 521/2014 г. по описа на РС – Свиленград, ведно със законната лихва от 15.07.2019 г. до окончателното изплащане на сумата; 2. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 12 777 щатски долара, поради противоправното му лишаване от възможността да се ползва от паричните средства, в размер на 25 160 щатски долара, от датата на тяхното отнемане с окончателен съдебен акт по НОХД № 521/2014 г. по описа на РС – Свиленград – 15.07.2014 г., до датата на подаване на исковата молба – 15.07.2019 г. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението първи и втори въпрос са взаимосвързани и обобщено касаят въпроса за наличието на причинно-следствена връзка между нарушението на правото на ЕС и твърдените претърпени вреди, като предпоставка за ангажиране отговорността на държавата. Така поставен обобщеният въпрос е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, но не са налице поддържаните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Отговор на поставения въпрос се съдържа в практиката на СЕС, както и в мотивите на решение № 50020 от 15.02.2023 г. по гр. д. № 2340/2022 г. на ІV г.о. на ВКС, на което се позовава и самият касатор. В последното е разяснено, че съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ /възпроизвеждаща общата норма на чл. 51 ЗЗД /, държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането; че предвидената в ЗОДОВ отговорност на държавата и общините за вреди е безвиновна и за чуждо противоправно поведение, подчиняваща се на установените принципи на деликтната отговорност по чл. 45 и сл. ЗЗД; че при предявен иск с правно основание чл. 2в за обезщетяване на вреди, причинени от съществено нарушение на правото на Европейския съюз, съответно приложение следва да намери даденото в т. 2 на ППВС № 7 от 1959 г. и в т. 1 на ППВС № 4/1968 г. разрешение, че отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД се поражда при наличността на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като причинната връзка трябва да бъде доказана от ищеца във всеки конкретен случай, както и даденото в т. 11 от ТР № 3/22.04.2004 г. разрешение, съгласно което държавата отговаря за тези вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Посочено е още, че вредата е пряка, когато тя следва закономерно от неизпълнението на определени задължения и е непосредствена, когато противоправният резултат директно предпоставя вредата без намесата на други фактори на въздействие; че причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на делинквента; че деянието трябва да бъде condition sine qua non за вредата, т. е. условие, без което тя не би настъпила; че вредата следва обективно, необходимо, закономерно да произтича от деянието, както и да не бъде негово случайно следствие. Разяснено е също така, че наличието на причинно-следствена връзка е в доказателствена тежест на ищеца, който следва да я установи при условията на пълно и главно доказване; че доколкото наличието на причинно - следствена връзка е елемент от фактическите състави, с които законът свързва отговорността на държавата по ЗОДОВ, когато такава връзка не е установена, обезщетение не се присъжда. От друга страна, съгласно приетото разрешение в практиката на СЕС, наличието на пряка причинна връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда е една от материалноправните предпоставки за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавите членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на правото на ЕС – в този смисъл решения на СЕС по съединени дела С-6/90 и С-9/90; С- 46/93 и С- 48/93; С-224/01, С-5/94, С-224/01, С-160/14 и др. В процесния случай въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Съобразявайки изложеното в цитираната съдебна практика, е формирал решаващия си извод, че съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението на общностното право от страна на Народното събрание и вредата, заявена за репариране от ищеца. Предвид изложеното, не е налице поддържаното от касатора противоречиво разрешаване на правния въпрос. Наличието на съдебна практика по поставеното питане, която е съобразена от въззивния състав, от друга страна изключва приложното поле на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по поставения трети въпрос относно необходимостта от сигурност при доказването на претендирани вреди под формата на пропуснати ползи. Така, както е формулиран, въпросът е обуславящ крайните решаващи изводи на въззивния съд, но не се установява допълнителната предпоставка на поддържаното от жалбоподателя основание. По обобщения въпрос е налична константна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (включително и задължителна такава, обективирана в ТР № 3/2012 от 12.12.2012 г. на ОСГТК и ТР № 3/2021 от 13.01.2023 г. на ОСГТК, посочена и от самия касатор), според която както обезщетението за неимуществени вреди, така и обезщетението за имуществени вреди се определя при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Пропуснатата полза също подлежи на обезщетяване при това условие, като приход за имуществото на пострадалия, който не се е осъществил именно заради непозволеното увреждане. На обезщетяване подлежат само реалните вреди, т. е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. По отношение претенция за имуществени вреди, представляваща пропусната полза, задължителната практика категорично посочва, че възможността за увеличение на имуществото на увреденото лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. Тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението. Приетото от въззивния съд по поставения въпрос в атакуваното решение е в съответствие с изложените разяснения и практиката на ВКС. В случая въззивната инстанция е посочила съображенията си, поради които е преценила като неоснователно възражението, че се касае за хипотетични вреди. За да обоснове горния извод е изложила мотиви, че размера на вредата в случая е именно паричната равностойност на отнетото, като е без правно значение на кого са принадлежали паричните средства, а е достатъчно обстоятелството, че същите са били отнети от ищеца. Следва да се отбележи, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като възприетото от въззивната инстанция разрешение на правния въпрос не е в противоречие с практиката на ВКС. Последният поставен въпрос е от процесуалноправен характер и касае задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тези на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното ѝ допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за основателност на исковите претенции за солидарно осъждане на ответниците по делото, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения, в това число по доводите на ответната страна, че съдът присъдил обезщетение за хипотетични вреди. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е посочил какво счита за установено от тях. Както се посочи в мотивите по-горе, обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които обаче не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в обжалваната част. Предвид изхода, разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е поискала присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,