Определение № 1491 от 06.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4219/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от И. С. М. и Ц. В. М., чрез адвокат К. А. С., срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд №890/15.06.2022г. по в.г.д.№2890/2021г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Насрещната страна „Юробанк България“ АД, редовно призована, не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК. Третото лице-помагач на ответника „Колект БГ“ АД, редовно призовано, не е депозирало писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявения от И. С. М. и Ц. В. М. срещу „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл. 439 от ГПК, за приемане за установено между страните, че ищците не дължат на ответника, при условията на солидарност, сумата от 268 866,68 лева, представляваща остатък от задължение по изпълнителен лист, издаден на 27.05.2013 г. по ч.гр.д. №21824/2013 г. на Районен съд – София, 43 състав и по изпълнителен лист, издаден на 19.06.2013 г. по ч.гр.д. № 21823/2013 г. от СРС, 48 състав, въз основа на които е образувано изпълнително дело № 20138470400415 на ЧСИ, вписан под № 847 в регистъра на Камарата на ЧСИ, район на действие - Софийски градски съд, което е прекратено и въз основа на тези изпълнителни листове е образувано изп.д. №20198470400202 по описа на същия ЧСИ. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: В полза на „Юробанк България“ АД срещу И. С. М. и Ц. В. М., при условията на солидарност, на основание два договора за банков кредит и заповеди за изпълнение, били издадени изпълнителен лист от 27.05.2013 г. по ч.гр.д. № 21824/2013 г. от СРС, 43 състав и изпълнителен лист от 19.06.2013 г. по ч.гр.д. № 21823/2013 г. от СРС, 48 състав. Въз основа на същите било образувано изпълнително дело № 20138470400415 на ЧСИ, вписан под № 847 в регистъра на Камарата на ЧСИ, район на действие - Софийски градски съд. По същото била извършена публична продан на недвижим имот и наложен запор върху трудовото възнаграждение на двамата длъжници. Съдът установил, че последното изпълнително действие, прекъснало давността било извършено на 04.03.2015 г., на която дата била преведена парична сума от работодател. Последният превод на сумата от 5лева 46 ст. бил отбелязан от съдебния изпълнител на 06.03.2015 г. върху изпълнителният лист от 27.05.2013г., поради което съдът приел, че перемцията на изпълнителното производство била настъпила на 04.03.2017г. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел, че предявеният иск е с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК вр.чл.124, ал.1 от ГПК и е допустим. Приел, че от данните по делото се установява, че перемпцията по изпълнително дело № 20138470400415 била настъпила на 04.03.2017г., но на 09.07.2019г. /преди изтичане на погасителната давност за вземанията, на 04.03.2020 г./ било образувано ново изп.д. №20198470400202, по което на 17.09.2019 г. съдебният изпълнител наложил възбрана на наследствен имот /л. 98 от изп.д./ на длъжника И. М., вписана по партидата на 27.09.2019 г. С оглед на това и правилото на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, че давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, а считано от датата на прекъсването на давността започва да тече нова давност /пет години - чл. 117 от ЗЗД/, съдът направил извод, че давността е прекъсната на 04.03.2015г. /когато е извършено последното изпълнително действие/. Изложил още, че съгласно т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. от ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, а нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В заключение направил извод за неоснователност на предявения иск. Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, по следните правни въпроси: Предприемането на изпълнително действие по отношение на един от солидарните длъжници по изпълнителното дело води ли до прекъсване на срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и по отношение на останалите длъжници? Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №83/11.04.2018г. по г.д.№1667/2017г. на ІV г.о. и решение №48/14.07.2016г. по г.д.№404/2015г. на ІІ т.о. и Поставеният въпрос е свързан с настъпване на перемпцията по отношение на всеки един от солидарните длъжници в изпълнителното производство, а именно дали е необходимо бездействие на взискателя по отношение на всеки от тях или същата може да настъпи по отношение на длъжниците, спрямо които не са предприемани изпълнителни действия в продължение на две години, независимо от предприетите такива действия срещу останалите длъжници. По този въпрос е образувано ТР №2/2023г. на ОСГТК на ВКС, но съдът намира, че в конкретния случай същият не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което по отношение на него не са налице общите предпоставки за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК, съответно и предпоставките за спиране на производството, на основание чл.292 от ГПК. Какъвто и отговор да бъде даден на въпроса, той няма да доведе до промяна в правния резултат по спора по следните съображения: С решението по тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че последващите тълкувателни решения започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред, а до обявяването на задължителен тълкувателен акт за загубил сила, с последващ такъв, обективираното в него тълкуване следва да бъде прилагано. В този случай решението, с което се постановява тълкувателният акт, се състои от две части: с първата се дава ново тълкуване на правната норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващият тълкувателен акт. Втората част поражда действие от момента на обявяването на новия акт, поради което и от този момент предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага. В случай, че преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпването на последиците. По отношение на разрешенията дадени в ППВС 2/1980 г. и ТР 2/2015 г., е прието, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани изпълнителни дела преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г. В конкретният случай давността за процесните вземания е започнала да тече на посочената дата – 26.06.2015г. и към датата на предприемане на изпълнителните действия по второто изпълнително производство /17.09.2019г./, съответно към датата на подаване на исковата молба /13.08.2019г./ същата не е била изтекла. След подаване на исковата молба, давност относно вземането, предмет на спора, не тече, независимо че е предявеният иск е отрицателен установителен, тъй като същият е относно вземането. В изложението на касационните основания е поставен и въпроса: Длъжен ли е съдът да обсъди всички твърдения и възражения на страните и да обоснове решението си? Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №149/15.10.2019г. по г.д.№60078/2016г. на І г.о.; решение №97/02.05.2019г. по г.д.№3457/2018г. на ІV г.о.; решение №151/30.07.2019г. по г.д.№3044/2018г. на ІІІ г.о. Този въпрос е принципно значим по всяко исково производство, но в конкретния случай няма основания за допускане на касационно обжалване за разглеждането му. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички установени и относими факти, преценил е събраните по делото доказателства в тяхната цялост и е отговорил на въведените във въззивната жалба доводи. Решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложение на разпоредбите на чл.12, чл.235 и чл.236, ал.2 от ГПК, включително и сочената от касатора. Всички наведени в изложението оплаквания са свързани с несъгласието на страната с правните изводи на съда, които са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.288 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,