Определение № 443 от 20.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3564/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез прокурор П. - прокурор при Апелативна прокуратура в [населено място] и по касационна жалба на Г. Т. Г., чрез пълномощника му адв. С. И. против решение № 781/31.05.2022 г. по в.гр.д. № 698/2022 г. на Апелативен съд София. Касаторът Г. Т. Г. обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение на Окръжен съд Монтана по гр.д. № 242/2021, искът му против Прокуратура на Република България с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е отхвърлен за сумата над 40 000 лв. до 80 000 лв., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска до пълния претендиран размер от 200 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от незаконно обвинение за извършени престъпления по ДП № 75/2014 г. по описа на Софийска градска прокуратура и НОХД № 109/2016 г. по описа на ОС Видин, ведно със законната лихва от 21.05.2018 г. до окончателното й изплащане. Касаторът Прокуратура на Република България обжалва въззивното решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Окръжен съд Монтана по гр.д. № 242/2021 г., за осъждане на касатора да заплати на Г. Т. Г., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 40 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от незаконно обвинение за извършени престъпления по ДП № 75/2014 г. по описа на Софийска градска прокуратура и НОХД № 109/2016 г. по описа на ОС Видин, ведно със законната лихва от 21.05.2018 г. до окончателното й изплащане. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът – ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е дал неправилна оценка на редица обстоятелства, които е обсъдил при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, не е обсъдил и взел предвид други обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението и които обуславят по-висок размер на същото, а именно: тежестта на престъпленията, в които пострадалият е обвинен, начина по който те са рефлектирали върху професионалната му сфера, както и негативните последици за психическото му състояние. Съдът не е отчел в достатъчна степен, че повдигнатите на ищеца обвинения за тежки умишлени престъпления са засегнали особено интензивно личния и професионален авторитет на ищеца, който е уважаван гражданин и кмет на [община] към момента на повдигане на обвиненията, както и неговата професионална реализация – неуспешно явяване на следващите два местни избора именно поради загубеното, вследствие на незаконните обвинения, доверие на избирателите. Поддържа се, че в недостатъчна степен съдът е оценил и приложените спрямо ищеца мерки за процесуална принуда – „парична гаранция“, „забрана за напускане пределите на Република България“ и най-вече мярката „отстраняване от длъжност“ за период от близо шест месеца, както и обстоятелството, че наказателното производство е било публично разгласено чрез медиите, в т.ч. и националните. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпросът кои са критериите съобразно принципа за справедливост, установен в чл.52 ЗЗД, при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди в производствата по искове по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и длъжен ли е въззивния съд да обсъди и да извърши преценка в мотивите към решението си на всички релевантни обстоятелства по делото, които обуславят размера на това обезщетение, както и да изложи съображения за тяхното значение. Поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос е в противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно постановките на ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК, както и с казуалната практиката на ВКС, обективирана в решение № 112 от 25.06.2022 г. по гр.д. № 66/2021 г. на IV г.о., решение № 43 от 26.05.2022 г. по гр.д. № 2373/2021 г. на III г.о., решение № 65/04.05.2022 г. по гр.д. 2601/2021 г. на III г.о. и решение № 60323/11.02.2022 г. по гр.д. № 517/2021 г. на IV г.о. Касаторът - ответник обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, като се твърди, че размерът на обезщетението е силно завишен. Твърди се, че съдът не е изложил мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между всички обсъдени от него обстоятелства, релевантни за определяне на обезщетението и причинените вреди и не е посочил значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. Същевременно не е обсъдил и не е взел предвид обстоятелства, които са от съществено значение за определяне на размера на обезщетението – вида на взетата мярка за неотклонение – „парична гаранция“, която е със значително по-нисък интензитет на засягане на личната сфера на обвиняемия, както и възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението – в активна, зряла възраст, предполагаща по-висока устойчивост към стреса от наказателно преследване. Излага се довод, че съдът неправилно е оценил част от обстоятелствата, които е взел в предвид при определяне на размера на обезщетението, а именно кратката продължителност на наказателното преследване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят въпроси за задължението на съда да определи размера на неимуществените вреди след извършване на преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост и как се прилага определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено като принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Поддържа се, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г., а по втория - с практиката на ВКС, обективирана в решение № 60239 от 2.11.2021 г. по гр.д. № 520/2021 г. на IV г.о., решение № 123 от 4.10.2018 г. по гр.д. № 716/2018 г. на III г.о., решение № 197 от 17.05.2011 г. по гр.д. № 1211/2010 г. на III г.о., решение № 160 от 15.03.2021 г. по гр.д. № 96/2020 г. на III г.о. и решение № 15 от 4.02.2020 г. по гр.д. № 1510/2019 г. на III г.о. За да отмени частично решението на първоинстанционния съд и по този начин да намали присъденото от него обезщетение за неимуществени вреди от 80 000 лв. на 40 000 лв., въззивният съд е приел, че освен обичайните вреди, ищецът е търпял и по-интензивни страдания поради следните конкретно установени по делото обстоятелства: броя на повдигнатите му обвинения – четири, две от които са във връзка със заеманата от него изборна длъжност – кмет на [община], предполагаща засилени очаквания на обществото към личността му; задържането му за 12 часа; публичното претърсване на кабинета му в сградата на общината; начина на извеждането му от сградата и транспортирането му с патрулна кола пред погледа на служители и граждани; отстраняването му от длъжност за период около шест месеца; извършеното претърсване в дома му в негово отсъствие; масираното отразяване на извършените спрямо ищеца следствени действия и повдигнатите му обвинения в средствата за масова информация, което обуславя по-висок размер на обезщетение за неимуществени вреди. Същевременно съдът е посочил, че липсата на данни за влошено здравословно състояние, както и краткия период на висящност на производствата – за две от тях – две години, за едно – 10 месеца, а за това, преминало и през съдебна фаза - 2 години и 5 месеца, са обстоятелства, обуславящи по-нисък размер на обезщетението за репариране на засегнатите неимуществени блага. При тези съображения въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на от 40 000 лв. е достатъчно и справедливо за обезщетяване на причинените на ищеца неимуществени вреди. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса, повдигнат от касатора Г., както и по двата въпроса, повдигнати от Прокуратурата на РБ, които преформулирани от настоящия състав се свеждат до въпросите за критериите при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, съобразно принципа за справедливост, установен в чл.52 ЗЗД и за задълженията на съда да определи размера на неимуществените вреди след извършване на преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и съответно да изложи съображения за тяхното значение. Въпросите са от значение за изхода на спора, поради което въззивното решение следва да се допусне касационен контрол за проверка налице ли е противоречие със задължителната съдебна практика - т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г., както и с цитираната в изложенията на касаторите казуална практика на ВКС. За касационното обжалване, касаторът Г. дължи държавна такса в размер на 5,00 лв. на основание чл.18, ал.3 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,