Определение № 1262 от 19.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 125/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №80350/04.09.2023г. на П. Д. Ш. срещу Решение №4089 от 20.07.2023г. по [населено място] №4993/2023г. по описа на СГС, с което съдът е обезсилил Решение №20057168 от 12.09.2022г. по гр. дело №57502/2019г. по описа на СРС, като е постановил делото да се изпрати по родова подсъдност на Софийски градски съд. Касаторът счита за неправилен извода на съда, че тъй като цената на всеки от предявените искове- както за изкупуване, така и инцидентните за нищожност на договора с предмет жилищната сграда и 100/371,50 ид. части от дворното място, е над 25 000 лева, то същите са родово подсъдни на Софийски градски съд. Излага, че въпросът за родовата подсъдност на предявените искове е бил повдигнат от първоинстанционния съд, който е приел аргументите на страните, че предявеният инцидентен установителен иск е неоценяем, поради което е продължил производството. Твърди, че от представеното удостоверение не може да се направи категоричен извод каква е данъчната оценка на процесния самостоятелен обект в сграда - жилище, заемащо втория /тавански/ етаж от жилищната сграда със застроена площ от 124,84 кв.м., заедно със северозападния таван с площ от 8,48 кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, като чисто хипотетично, с оглед окаяното му състояние, е възможно цената на процесния самостоятелен обект да е под 25 000 лева. Счита, че в конкретната по делото хипотеза, при която не е възможно да се определи точна цена на иска, същият следва да се приеме за неоценяем и да се разглежда в СРС като първа инстанция. Твърди, че няма никакво съмнение, че главният иск с правно основание чл. 33, ал. 2 от ЗС е родово подсъден на СРС, тъй като цената му съгласно приетото удостоверение за данъчна оценка, е 7490 лева. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде отменено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира процесуалния въпрос: „В случай, че по иск за съществуване на договор, който има за предмет вещни права върху имот, размерът на цената на иска не може да се определи, тъй като няма данъчна оценка, а пазарната цена на вещното право е неопределяема поради обективни фактори, следва ли да се приеме, че е налице неоценяем иск?“, за който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди, че размерът на цената на иска за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба на недвижим имот от 20.12.2012г., обективиран в Нотариален акт №98 поради невъзможен предмет, не може да бъде определен поради спецификите на имота, и тъй като процесните обекти не съществуват от много години, поради което същият следва да се приеме за неоценяем и да се разглежда пред СРС като първа инстанция. Ответниците по касационната жалба не са депозирали становище по нейната основателност. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск за допускане на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС, съединен с иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД. Ищецът П. Д. Ш. предявява срещу „М.“ Е. и В. С. С.-Д. иск за прогласяване на недействителността на договор за покупко-продажба на самостоятелен обект – жилище, заемащо втория /тавански етаж/ в сграда, намираща се в [населено място], [улица], със застроена площ от 124 кв.м., заедно със северозападния таван, застроен на 8,48 кв.м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и на правото на строеж върху терена, заедно с 100/371,50 идеални части от дворното място, съставляващо УПИ №..., в квартал 8, по плана на [населено място], СО, район „К. село“, [улица], с площ от 371,50 кв.м., обективиран в нотариален акт №98, том I, рег. № 2997, дело № 88/2012г., поради невъзможен предмет, както и за изкупуване на 100/371,50 ид.ч. от УПИ №... по договор за покупко-продажба от 20.12.2012 г., обективиран в същия нотариален акт. С решение №20057168/12.09.2022г. по гр.д. № 57502/2019 г. по описа на СРС, първоинстанционният съд е уважил установителните искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за нищожност, като е отхвърлил конститутивните искове за изкупуване с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС. За да обезсили първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че според представеното по делото удостоверение за данъчна оценка от 22.04.2013г., оценката на жилищната сграда, ведно с тавана, ведно с идеалните части от общите части на сградата, е 62623,20 лв., а данъчната оценка на 100 кв.м. от земята е 7490 лв., от което следва, че данъчната оценка на имота, предмет на договора за покупко-продажба, е 70113,20 лв. Изложил е, че последната следва да се вземе предвид както при определяне на цената на исковете за изкупуване /доколкото касаят само 100 кв.м. от земята, същата следва да бъде определена в размер на данъчната оценка на земята/, така и на всички съединени с него искове, включително и предявените инцидентни установителни искове за нищожност на договора, имащ за предмет както жилищната сграда, така и 100/371,50 идеални части от дворното място. Посочил е, че изобщо не е било необходимо да се изследва допълнително този въпрос посредством назначаването на съдебно-оценителна експертиза за определяне на пазарната цена на вещното право на собственост на имота /в.л. е определило за 124.84 кв.м пазарна цена в размер на 271 391 лв./. С оглед изложеното и на основание чл. 69, ал. 1, т. 2 и 4 ГПК, въззивният съд е направил извод, че цената на предявените субективно съединени искове за недействителност на договора за покупко-продажба във всички случаи е над 25000 лв. Изложил е, че не може се приеме, че исковете са неоценяеми, тъй като според чл. 69, ал. 1, т. 2 и 4 ГПК иск за недействителност на възмезден договор винаги е оценяем, като ясно е посочено, че ако се касае за разпореждане с недвижим имот, цената на иска се определя от данъчната оценка на имота, или пазарната му оценка /ако няма данъчна оценка/. Доколкото в случая и двете стойности са над 25000 лв., е счел, че исковете по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за прогласяването на недействителността на процесния договор са родово подсъдни на окръжия съд, а с оглед местоположението на недвижимия имот, предмет на договора за покупко-продажба – на Софийски градски съд. Посочил е, че без значение е обстоятелството, че в последното съдебно заседание по делото пред първата инстанция страните са се съгласили, че компетентен да разгледа исковете е районният съд, а исковете са неоценяеми, тъй като въпросът за цената на иска и за родовата подсъдност се решава съгласно чл. 70, ал. 1 и чл. 119, ал. 1 ГПК служебно от съда, който разглежда делото. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че липсват основания за допускане до касационно обжалване. Не се установява наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулирания от жалбоподателя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос. Касаторът само е посочил основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е аргументирал значението на този въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР №1/2010г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В случая, касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Доколкото в изложението на основанието не е изложена обосновка в тази насока, то настоящият състав счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. Разпоредбата на чл. 69, ал.1, т. 4 ГПК, според която размерът на цената на иска по искове за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор е стойността на договора, а когато договорът има за предмет вещни права върху имот - размерите по т. 2, т.е. данъчната оценка, а ако няма такава - пазарната цена на вещното право, е ясна, като не възникват проблеми с точното и приложение. Не съществуват спорове в теорията и в съдебната практика, че искът за прогласяване нищожността на договор поради невъзможен предмет е оценяем, като цената му следва да определи съобразно данъчната оценка, а при липсата на така – по пазарната цена. Във връзка с поставения от касатора въпрос следва да се посочи, че за имота, част от който е предмет на исковете, има данъчна оценка, която е представена по делото. Именно това е съобразил и въззивният съд, като е приел, че при данъчна оценка 62623,20 лв. /посочена в представеното по делото удостоверение/ за втори етаж жилищната сграда, ведно с тавана, ведно с идеалните части от общите части на сградата и данъчна оценка на 100 кв.м. от земята - 7490 лв., следва, че данъчната оценка на имота, предмет на договора за покупко-продажба, е 70113,20 лв. Твърдяната евентуална /според него/ невъзможност да се определи цената не прави искът неоценяем, а задължава съдът да определи същата на осн. чл. 70 ГПК. От друга страна, обективното съединяване изисква исковете да са родово подсъдни на едни и същ съд. Поради това при наличието на обективно съединяване на искове, някой от които е подсъден на окръжен съд и производството не може да бъде разделено, производството по всички искове следва да се разглежда като родово подсъдно на окръжния съд съобразно чл. 104, ал. 1, т.6 ГПК. Предвид което и цената на исковете по чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за прогласяването на недействителността на процесния договор, надвишаваща 25000 лв., определя родовата им подсъдност пред окръжен съд като първа инстанция, на осн. чл. 104, ал. 1, т. 4 ГПК. Следва да се има предвид, че родовата подсъдност е абсолютна положителна процесуална предпоставка, за наличието на която съдът следи служебно, като същата не може да бъде променяна по съгласие на страните или по преценка на съда. Константна е практиката на ВКС, че когато районният съд е разгледал по същество иск, родово подсъден на окръжен съд, при подадена жалба, въззивната инстанция следва да констатира това обстоятелство, да обезсили първоинстанционното решение и да изпрати делото на компетентния съд. Именно по такъв начин е процедирал и въззивният съд. Следователно, липсват предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не се установява разпоредбата на чл. 69, ал. 1 ГПК относно определянето на цената на иска да се нуждае от тълкуване, разясняване или осъвременяване, нито възниква въпрос за точното ѝ прилагане, което да е от значение за настоящото дело. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение