Определение № 60381 от 30.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4378/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищцата по делото Д. Й. И. срещу определение № 433/08.10.2021 г., постановено по частно гр. дело № 486/2021 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 3217/14.09.2021 г. по гр. дело № 1928/2021 г. на Варненския окръжен съд, с което е прекратено производството по същото първоинстанционно гр. дело. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на апелативния съд. В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като се излагат съображения, че въззивният съд неправилно тълкувал и приложил разпоредбите на чл. 24, т. 1 и чл. 8, т. 4 от Регламент (ЕС) 1215/2012. В изложението към частната касационна жалба, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) искането за осъждане на длъжника да изпълни поето от него задължение като насрещна престация, изразяващо се в освобождаване на имот от тежести във връзка с постигнато споразумение между кредитора и длъжника, по силата на което кредиторът опрощава дълга на длъжника, би ли могло да се приравни на иск за заличаване на обезпечителна мярка върху същия този имот; и въпросната обезпечителна мярка представлява ли вещно право по смисъла на чл. 24, т. 1 от Регламент (ЕС) 1215/2012, за да се приеме, че е налице т. нар. изключителна компетентност на съда по смисъла, заложен в чл. 24, т. 1 от Регламент (ЕС) 1215/2012; и 2) в случай, че постигнатото споразумение за опрощаване на задължението от страна на кредитора касае предшестващи договорни отношения на страните във връзка с поет ангажимент от страна на кредитора по договор за управление на юридическо лице, регистрирано в България, следва ли да се приеме, че в случая е налице хипотезата на чл. 8, т. 4 от Регламент (ЕС) 1215/2012, т.е. разрешаването между страните на постигнатите договорки от това естество би ли могло да обоснове приложението на т. нар. специална компетентност на съда по смисъла, заложен в чл. 8, т. 4 от Регламент (ЕС) 1215/2012. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като излага съображения тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Жалбоподателката е предявила по делото осъдителен иск срещу Фондация „Меридонов – клон В.“, клон на чуждестранно юридическо лице с нестопанска цел – Фондация „Меридонов“ - [населено място], Германия, за задължаване на ответника да изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 от споразумение между страните за опрощаване на дълг от 01.05.2019 г., а именно – да заличи ипотека върху недвижим имот, собственост на жалбоподателката-ищца, находящ се в [населено място], П.№ ...., ......, Г.. Въззивният съд е приел, че съгласно вписванията в търговския регистър, Фондация „Меридонов – клон В.“ не е персонифициран правен субект, поради което същият не може да бъде надлежен ответник в производството – такъв може да е персонифицираният правен субект Фондация „Меридонов“ - [населено място], Г.. На следващо място апелативният съд е установил, че съгласно представеното по делото в превод, извлечение от поземления регистър на Служба по вписванията в [населено място], в случая не се касае за учредена от собственик ипотека върху недвижим имот (независимо от превода на български език като „ипотека“), а за вписана тежест – принудителна обезпечителна ипотека, с характер на възбрана, наложена от съд (Районен съд Ашерслебен, Общ компетентен съд за издаване на предупреждение за плащане на паричен дълг, С.-А., С. и Т.), въз основа на заявление (също съгласно вписването) от кредитора Фондация „Меридонов“ - [населено място], Германия, върху недвижимия имот, находящ се също в [населено място], Германия. С оглед на това въззивният съд е приел, че искът на жалбоподателката е за осъждане на ответника да извърши действия по заличаване от имотния регистър на вписаната от германския съд „ипотека“, по същество – тежест с характер на възбрана върху недвижимия имот, находящ се в Германия. Позовавайки се и подробно цитирайки решение от 14.02.2019 г. по дело С-630/17 (2019/С 131/13) и решение от 16.11.2016 г. по дело С-417/15 на Съда на Европейския съд (СЕС), апелативният съд е посочил, че съгласно разрешенията по тълкуването на чл. 24, т. 1 от Регламент (ЕС) 1215/2012, възприети в тези решения на СЕС, исковете за заличавания от имотен регистър на подобни отбелязвания (вписвания) – включително тежести върху недвижими имоти, които веднъж надлежно учредени съгласно материалноправните и процесуалноправните правила, предвидени в съответната национална правна уредба в тази материя, ще имат действие erga omnes, са от изключителната компетентност на съда по местонахождението на недвижимия имот, който в случая е и съдът, който ги е наложил; а облигационните отношения, предмет на спора, се разглеждат от същия съд с оглед връзката по чл. 8, т. 4 от Регламент (ЕС) 1215/2012. С оглед така приетото въз основа на цитираната от него практика на СЕС, въззивният съд е намерил, че сезираният български съд следва по реда на чл. 27 от Регламент (ЕС) 1215/2012 служебно да прогласи, че не е компетентен, и да прекрати производството пред себе си. Настоящата инстанция намира, че с така изложеното в мотивите към обжалваното въззивно определение, формулираните от страна на жалбоподателката два правни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 24, т. 1 и чл. 8, т. 4 от Регламент (ЕС) 1215/2012, са разрешени от апелативния съд в съответствие с цитираната от него практика на СЕС – решение от 14.02.2019 г. по дело С-630/17 (2019/С 131/13) и решение от 16.11.2016 г. по дело С-417/15. При това положение, по аргумент за противното от разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 от ГПК, по отношение на тези два правни въпроса не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, а именно – същите не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като разрешение на тези въпроси е дадено в практиката на СЕС, а това разрешение е възприето и от въззивния съд в обжалваното определение (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от жалбоподателката основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК; не е налице и основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното определение. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение