Определение № 662 от 01.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4388/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника В. П. Б., чрез адв. К. М. срещу решение № 61/27.07.2021 г. по в.гр.дело № 255/2021 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 386/23.02.2021 г. по гр.дело № 2747/2020 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която В. П. Б. е осъден да заплати на И. А. А., както следва: сумата 149 900.79 лв., с която след публична продан на собствен на А. имот и разпределение на суми с протокол от 30.10.2018 г. по изп. дело № 38/2018 г. на ЧСИ Д. П.-Я., рег. № 711 на КЧС е погасен дълга на В. Б. по договор за банков кредит № ПД-13532/13.03.2012 г., сключен между него и „Алианц Банк България” АД, обезпечен с договорна ипотека, обективирана в нот.акт за учредяване на договорна ипотека № ..... г., по която А. е ипотекарен гарант, състоящ се от главница по кредита – 94 711.95 лв., законна лихва върху главницата за периода от 01.02.2018 г. до 30.10.2018 г. – 7129.71 лв., неолихвяема сума по изп.лист на банката – 43063.07 лв., разноски по изпълнителното дело 200 лв., и заплатени такси на съдебния изпълнител 5296.06 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 100 008 лв., считано от 25.09.2020 г. до окончателното заплащане на основание чл.155,ал.2 ЗЗД и чл.86,ЗЗД, сумата 18 310.98 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 94711.95 лв. за периода от 31.10.2018 г. до 25.09.2020 г. на основание чл.86 ЗЗД и сумата от 11685.57 лв. на основание чл.78 ГПК. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по оставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявеният иск се отхвърли за 1/2 от исковата сума /74950.40 лв./, претендирана като плащане за 1/2 ид.част от имота след суброгация на ищеца, поради продажба на частта от имота, придобита от него след учредяване на договорна ипотека, като неоснователен. В два броя изложения са поставени въпросите:1. Има ли правата по чл.155,ал.2 ЗЗД, т.е. има ли вземане и може ли в правата на удовлетворения кредитор да встъпи лице, което е придобило ипотекирания имот след учредяване на ипотеката? 2. Относно реда за защита на лицето, приобретател на ипотекиран имот при публична продажба на същия имот за чуждо задължение. Специална ли е нормата на чл.155,ал.2 ЗЗД по отношение на реда за защита по чл.74 ЗЗД или става дума за различни способи за защита.Въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 3. За пределите на действие на влязлото в сила в отношенията на страните по делото и М. А. съдебно решение по гр.дело № 1796/2017 г. на ВОС, с което е била прогласена относителната недействителност на дарствената сделка, на която ищецът основава правата си по делото за половината от претендираната сума. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.4. За задължението на съда да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията им, а също да обсъди възраженията им и доводите за събиране на доказателствата, решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. 5. Допустимо ли е собственикът на недвижим имот, ипотекиран за чужд дълг преди придобиването от него на имота, да се суброгира в правата на удовлетворения кредитор срещу главния длъжник, в случаите, когато собственикът е можел да предотврати публичната продан като обжалва насрочването й поради допуснати съществени процесуални нарушения от съдебния изпълнител. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 6. Встъпва ли изцяло в правата на удовлетворения кредитор собственикът на недвижим имот по смисъла на чл.155, ал.2 ЗЗД, тогава когато същият е ипотекирал само 1/2 идеална част от вещта за чуждото задължение, а останалите 1/2 идеални части е придобил впоследствие и вече ипотекирани от неговия праводател за обезпечаване на същото чуждо задължение? 7. Допустима ли е суброгация по чл.155,ал.1 и ал.2 ЗЗД в правата на удовлетворения кредитор от лице-собственик на имот, което е придобило правата си въз основа на сделка, чиято относителна недействителност спрямо длъжника е установена с влязло в сила съдебно решение, постановено по реда на чл.135 ЗЗД. Шести и седми въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В първото изложение се поддържа, че обжалваното решение е вероятно недопустимо и очевидно неправилно – основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.2 и пр.3 ГПК. Във второто по ред изложение са изложени доводи, че решението е постановено в частично недопустимо производство, тъй като липсва основна предпоставка от поддържането на исковата претенция по причина, че 1/2 част от същата се основава на суброгацията на ищеца в правата на ипотекарния кредитор в противоречие с хипотезата и предпоставките на чл.155,ал.2 ЗЗД. Ответникът по жалбата И. А. А. не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно осн. чл.150,ал.2,вр.ал.1 ЗЗД. От фактическа страна е прието за установено от приложения нот.акт № 51 от 13.03.2012 г. и договор за универсален ипотечен кредит № ПД-13532/13.03.2012 г., че „Алианц Банк България гр. София е предоставила на В. П. Б. парични средства по договор за универсален ипотечен кредит № ПД-13532/13.03.2012 г. в размер на 160 000 лв., като за обезпечаване на вземанията на кредитора по договора за кредит М. Л. А. и И. А. А./ съответно майка и син/ учредили ипотека върху свой собствен имот: мезонетно жилище № 19, находящо се в [населено място], [улица] сграда 1,ет.4, имот с ид. № ...... На 24.02.2016 г. с договор, сключен с нотариален акт № .... г. М. Л. А. дарила на сина си И. А. собствената си 1/2 ид.част от ипотекирания имот. С решение № 144/30.01.2018 г. по гр.дело№ 1796/2017 г. на ВОС договорът за дарение е бил обявен за относително недействителен по отношение на В. П. Б. на основание чл.135, ал.1 ЗЗД. За вземането по договора за кредит банката се снабдила с изпълнителен лист по гр.дело № 695/2016 г. на Районен съд Варна и образувала срещу длъжника Б. изпълнително дело № 38/2018 г. на ЧСИ Д. П.-Я.. По изпълнителното дело е била проведена публична продан и ипотекирания имот – продаден. Изготвено е разпределение от ЧСИ на 30.10.2018 г., според което с част от получената от проданта сума/пълният размер е 187 350 лв./ е било погасено задължението на Б. към банката по обезпечения с ипотеката негов кредит, за което е бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.дело № 695/2016 г. на ВРС, както и разноските по изпълнителното дело както следва: главница по кредита – 94 711.95 лв., законна лихва върху главницата за периода от 01.02.2018 г. до 30.10.2018 г. – 7129.71 лв., неолихвяема сума по изп.лист на банката – 43063.07 лв., разноски по изпълнителното дело за вещо лице 200 лв. и заплатени такси на съдебния изпълнител 5296.06 лв. Съдът е приел от правна страна, че ищецът И. А. се легитимира като ипотекарен гарант и като приобретател на останалата идеална част от ипотекирания имот, чрез договор за дарение от 2016 г. от своята майка. Към датата на публичната продан, той е бил единствен собственик на целия ипотекиран имот и с продажбата му е претърпял принудително изпълнение, поради което и има правата по чл.155 ЗЗД. Прието е, че с решението по чл.135 ЗЗД по уважения иск на Б. срещу дарителката М. А., с което е прогласена относителната недействителност на договора за дарение от 2016 г. по отношение на Б. имотът се счита собственост на А. за 1/2 ид.част, но само по отношение на Б. в качеството му на кредитор и взискател при насочване на изпълнение срещу длъжника му – дарителката А.. Посочил е, че Б. няма такова качество по настоящото изпълнително дело. Приел е, че не той е насочил изпълнението срещу имота, а напротив – по същото той е длъжник. За всички останали лица, каквато е и банката – взискател по изпълнителното дело имотът принадлежи на ипотекарния гарант и приобретател – И. А.. Преценени са за неоснователни възраженията на Б. относно липсата на материална легитимация на ищеца да претендира плащането за 1/2 ид.част от продадения имот, поради липса на собственост върху нея, обосновано с решението по иска по чл.135 ЗЗД. Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на ответника по размера на дълга на Б. към банката-взискател и за липсата на материална легитимация на ищеца за вземането срещу Б.. Приел е, че вземането на взискателя „Алианц Банк българия” АД в изпълнителното производство е установено с изпълнителния лист, издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, като тези суми са разпределени на банката с протокола за разпределение на ЧСИ. Според съда тези суми са и платени с цената на продадения имот, собственост на ипотекарния гарант. Посочил е, че защитата на длъжника срещу материалната незаконосъобразност на изпълнителния процес/съществуването на изпълняемото право, размерът на задължението на длъжника/ се осъществява в исковия процес по чл.422 ГПК и по чл.424 ГПК, за какъвто няма данни да е провеждан от длъжника. Прието е, че доколкото разпределението е влязло в сила, непротивопоставимо на ищеца в качеството му на лице-ипотекарен гарант, чиито имот е продаден за задълженията на длъжника по договор за кредит към банката-взискател и встъпило в правата на кредитора е и възражението на ответника-длъжник за погасяване на част от вземанията на взискателя чрез плащане на суми по кредита преди разпределението. Прието е, че възражението на ответника с правно основание чл.26,ал.2,пр.5 ЗЗД за установяване нищожността на договор за ипотечен кредит № ПД-13532/13.03.2012 г., сключен с „Алианц Банк България” АД като относително симулативен, предвид, че със същия се прикрива договор за кредит с М. А. като кредитополучател/персонална симулация на длъжника/ е преклудирано със сила на пресъдено нещо и не може да бъде навеждано от ответника. Изводът съдът е обосновал с обстоятелството, че по воденото между същите страни гр.дело № 15151/2017 г. на ВРС/решение № 2325/23.05.2018 г. по гр.дело № 15151/2017 г. на ВРС, по в.т.д.№ 1649/2018 г. на ВОС и по т.д.№ 2015/2019 г. на ВКС, I т.о./ по иск на настоящия ищец И. А. по чл.155,ал.2 ЗЗД ответникът В. П. Б./и след извършено прихващане с негово насрещно вземане/ е осъден да му заплати сумата 20 600.43 лв., педставляваща погасено от И. А. в качеството му на ипотекарен гарант, задължение на Б. като кредитополучател по същия договор за ипотечен кредит № ПД-1353213.03.2012 г., сключен с „Алианц Банк България” АД и след извършено прихващане. По това дело е било наведено от ответника и прието за неоснователно от съда същото възражение за персонална симулация на договора за кредит. Прието е, че преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася и до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане. Посочил е, че всеки факт, от който може да се изведе искане за установяване, че към деня на приключване на устните състезания съдебно признатото право не е съществувало в полза на носителя му съгласно съдебното решение се преклудира. Приел е, че са преклудирани фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделка, на които се основава съдебно признатото вземане. Съдът е приел, че при предявен иск, вземането по който произтича от материално правоотношение, решението по това дело се ползва със силата на пресъдено нещо и по отношение на съществуването на материалното правоотношение и неговата действителност, тъй като същото е включено в предмета на спора и дори да липсва изричен диспозитив, установяващ неговата действителност, предвид направения възражения за недействителност, решението се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение съществуването на това правоотношение. Въззивният съд се е позовал на т.5 от т.решение № 7/31.07.2017 г. на ВКС, според която идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения като основание за отмяна на неправилно решение по смисъла на чл.303,ал.1,т.4,вр.чл.307,ал.4 ГПК е налице, не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Приел, че в случая с влязлото в сила решение № 2325/23.05.2018 г. по гр.дело № 15151/2017 г. на ВРС са преклудирани всички факти, от които се извежда искане да се установи, че към деня на приключване на устните състезания съдебно признатото право не е съществувало в полза на посочения в решението негов носител с тези белези, които съдът е установил, като в случая това са фактите за валидността на договора за универсален ипотечен кредит № ПД-13532/13.03.2012 г. С оглед на това са преценени за неоснователни оплакванията във въззивната жалба. Прието е, че за периода от 30.10.2018 г. до датата на предявяване на иска – 25.09.2020 г. обезщетението за забава върху главницата от 94 711.95 лв. се равнява на сумата от 18310.98 лв. и в този размер искът по чл.86 ЗЗД е основателен. Като е взел предвид тези съображения и след извършване на прихващане на сумата 150 400.79 лв. с предявената от ответника по възражението за прехващане сума от 500 лв., представляваща присъдени му разноски по реда на чл.78,ал.3 ГПК по влязло в законна сила определение по т.дело № 2015/2019 г. на ВКС, I т.о. съдът е приел, че искът по чл.155 ЗЗД е основателен за сумата 149 900.79 лв. и в този размер следва да се уважи. Изведен е извод, че решението на окръжния съд в обжалваната част е правилно и същото е потвърдено. По правните въпроси: Не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение. Недопустимо е съдебно решение, когато е постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка относно съществуването на правото на иск, когато е постановено по претенция, различна от заявената. Настоящият случай не е такъв. Въззивният съд с е произнесъл съобразно рамките на спора, очертани с основанието и петитума на исковата молба, с която е предявен иск, квалифициран с правно основание чл.155,ал.2,вр.ал.1 ЗЗД. Съгласно трайната практика на ВКС неправилната правна квалификация води до неправилност на въззивното решение, а не до недопустимост на същото. Доводите на касатора за допуснати нарушения от въззивния съд, произнасяйки се по предявен иск с правна квалификация чл.155,ал.2,вр.ал.1 ЗЗД, че в случая ищецът, като приобретател на ипотекиран имот могъл да се ползва от защитата по чл.74 ЗЗД, като встъпи в правата на кредитора, но не срещу ответника, а срещу своя праводател, с които обосновава недопустимост на въззивното решение касаят правилността на решението, а не неговата допустимост. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Варненския апелативен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първи и шести въпрос от изложението.Съгласно практиката на ВКС,изразена в т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Поставените правни въпроси касят приложение разпоредбите на чл.155,ал.2, вр.ал.1 ЗЗД, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена съдебна практика, която не следва да се променя, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Жалбоподателят е цитирал две решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК с твърдения, че разрешението на първия правен въпрос е в противоречие с разрешението в тези решения-т.е. твърди се основание за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Посоченото основание за допускане на касационно обжалване не е налице, тъй като с цитираните решения са разрешени правни въпроси, различни от поставения. С решение № 231/17.01.2020 г. по гр.дело № 4249/2017 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК ксационното обжалване е допуснато, за да се даде отговор на въпроса за правилното тълкуване на съглашението между страните, обективирано в анекс № 3 от 30.12.2006 г. към договор за покупко-продажба № 168/17.06.2004 г. относно поетото от В. И. П. задължение за встъпване в договора при условията на чл. 101 ЗЗД. С решение № 78/19.08.1015 г. по т.дело № 2271/2014 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос: за задължението на съда да изложи мотиви по направени доводи за естеството на суброгационното вземане на „Немесис Инс” ООД по чл.155,ал.2 ЗЗД, във вр.чл.155,ал.1 ЗЗД към солидарни длъжници по изп.дело № 1893/2013 г. след продажбата му на собствен недвижим имот, послужил като обезпечение по договор за ипотека на договор за банков кредит между ОББ АД и „Немесис Инс” ООД. Прието е, че въпроса по който е допуснато касационно обжалване е формирана задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, която се е споделена от съдебния състав/ решение №217 по гр.дело № 761/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение №589 по гр.дело № 1359/2009г. на Іг.о. и др., постановено по реда на чл.290 ГПК/. Посочено е, че в същата е прието, че въззивният съд, като съд по съществото на спора и с оглед на изискването на чл.235, ал.2 ГПК е длъжен да направи самостоятелни фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Съгласно постановките на ТР №1/2013г. на ОСГТК обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на съдебния акт на първоинстанционния съд е само косвен резултат от тази дейност, а основната е въззивната инстанция да реши спора по същество. Съобразно собственото си становище относно крайния изход въззивният съд може да потвърди или отмени решението на първоинстанционния съд. Уредбата на второинстанционното производство, като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, не води до промяна на основната му характеристика на въззивно. Освен това, с разпоредбата на чл. 621а, ал.1, т.2 ТЗ се засили служебното начало в производството по несъстоятелност, като на съда се предостави възможност по свой почин да установява факти и събира доказателства, които да са от значение за неговите решения и определения. Целта е както да се осигури бързина на производството по несъстоятелност, така и в пълнота да се изяснят отношенията между страните в това производство. Според цитираната разпоредба, съдът по несъстоятелността може по своя инициатива да установява факти и събира нови доказателства, включително служебно да назначава експертиза, когато са необходими специални знания на експерт във всяка една от фазите на производството по несъстоятелност. Съгласно приетото в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и съставляващи поради това задължителна за съдилищата съдебна практика по смисъла на т.2 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, разпоредбата на чл.621а, ал.1, т.2 ТЗ е приложима както за първоинстанционния съд, така и за въззивния съд/ решение № 153 по т.дело № 255/2010г. ВКС, ТК І т.о., решение №90 по т.дело № 1152/2011г. на ВКС, ТК Іт.о./. Тъй като цитираната практика на ВКС е неотносима по първия правен въпрос основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК не е налице. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория въпрос от изложението. Правният въпрос касае приложение разпоредбите на чл. 155,ал.2 ЗЗД и чл.74 ЗЗД, които са ясни и не се нуждаят от тълкуване. Въпросът е разрешен в съответствие с практиката на ВКС. С решение № 61/16.07.2012 г. по т.дело № 678/2011 г. на ВКС II т.о. по чл.290 ГПК касационно обжалване е допуснато по правния въпрос: за"обема на отговорността на третото реално задължено лице - ипотекарен длъжник и наличието на правен интерес на това лице от плащане на дълга над стойността на имота, с оглед прилагането на чл. 74 ЗЗД, респ. за суброгирането на реално задълженото лице в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника, на основание чл. 155 ЗЗД и последното като предпоставка, изключваща отговорността на кредитора спрямо платилото дълга трето лице - ипотекарен длъжник, по иск с правно основание чл. 56 от ЗЗД ". С решението е прието, че съгласно чл. 174, пр. първо ЗЗД, ипотеката обезпечава вземането до размера на сумата за която е извършено вписването. Ипотекарният длъжник, в случай, че няма интерес да осуети удовлетворяване на кредитора от стойността на имота чрез принудително изпълнение, съгласно чл. 173, ал. 3 вр. с ал. 1 ЗЗД, отговаря до размера на реализираната при същото продажна цена. Същият, обаче, може да желае запазване на имота си, в който случай и за избягване на принудителното изпълнение може да изпълни вместо длъжника, но в размера за обезпечаване на който е учредена ипотеката, за да се погаси същата. Отчитайки този интерес от запазване собствеността върху ипотекираната вещ, законодателят е предвидил специалната, спрямо тази на чл. 74 от ЗЗД, норма на чл. 155, ал. 2 вр. с ал. 1 от ЗЗД, за суброгиране ипотекарния длъжник в правата на удовлетворения кредитор в две алтернативни хипотези. За разлика от чл. 74 от ЗЗД изрично предвиждащ правен интерес от заплащането на чуждия дълг и доказването му, с оглед суброгиране в правата на кредитора, при ипотекарния длъжник законодателят приема, че този интерес е налице, с оглед факта на вещната тежест върху имота, поради което и за суброгирането е достатъчно плащането на дълга или претърпяване на принудително изпълнение. Безспорно се касае за уредени от закона алтернативни възможности - да удовлетвори чрез имота, в който случай отговаря до размера на продажната му цена, или в защита на правния му интерес да запази собствеността си, като плати, в който случай отговаря до размера на обезпеченото вземане, тъй като действителната продажна цена на имота към момента на плащането, в погасяване на дълга, е неизвестна величина. Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС, тъй като е приел, че правната квалификация на предявения иск е по чл.155,ал.2,вр.ал.1 ЗЗД и е извършил преценка за наличие на предпоставките, предвидени в този текст. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по третия въпрос от изложението. Същият касае правилността на изводите на въззивния съд и отговорът изисква преценка на събраните по делото доказателства, което е недопустимо в настоящото производство по чл.288 ГПК. Следователно така формулиран въпросът не отговаря на изискванията на общо основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК – т.е. не е правен въпрос. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Съгласно цитираната практика на ВКС - т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. по т.дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и в цитираните решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК е прието, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. Съдът е обсъдил и преценил всички събрани по делото доказателства и доводите на всяка от страните, съответно е формирал свои фактически и правни изводи по съществото на спора, което е намерило израз в мотивите на въззивното решение. Следователно правният въпрос е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по петия въпрос от изложението. Така формулиран въпросът не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Следователно въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по седмия въпрос от изложението. Въпросът не е свързан с решаващите правни изводи на въззивния съд и не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че с решението по чл.135 ЗЗД по уважения иск на Б. срещу дарителката М. А., с което е прогласена относителната недействителност на договора за дарение от 2016 г. по отношение на Б. имотът се счита собственост на А. за 1/2 идеална част, но само по отношение на Б. в качеството му на кредитор и взискател при насочване на изпълнение срещу длъжника му – дарителката А.. Прието е още, че Б. няма такова качество по настоящото изпълнително дело, че не той е насочил изпълнението срещу имота, а напротив по същото той е длъжник. Формиран е извод, че за всички останали лица, каквато е и банката – взискател по изпълнителното дело имотът принадлежи на ипотекарния гарант и приобретател И. А.. Приел е, че с оглед на това са неоснователни възраженията на Б. относно липсата на материалната легитимация на ищеца да претендира плащането за 1/2 ид.част от продадения имот, поради липса на собственост върху нея, обосновано с решението по иска по чл.135 ЗЗД. Правният въпрос не е относим към тези изводи на въззивния съд и поради това не покрива изискванията за правен въпрос. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличие на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение