Определение № 321 от 03.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2450/2025 г.

Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу определение № 2470/26.09.2025г. по в.ч.гр.д. № 2413/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено определение № 260998/18.06.2025 г., с коeто е оставено без уважение искането на „Холдинг Български държавни железници“ ЕАД, „БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ-Товарни превози“ ЕООД за изменение в частта за разноските на определение № 260702/28.04.2025 г. по т.д. № 1408/2020 г. на Софийски градски съд, за сумата над 150 лв. до 540 лв., като вместо това е изменено в частта за разноските определение № 260702/28.04.2025 г. по т.д. № 1408/2020 г. на СГС, като „Първа инвестиционна банка“ АД е осъдена да заплати юрисконсултски възнаграждения в размери по 390 лв. за всяко от дружествата, а в останалата му част /с която е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на „Първа инвестиционна банка“АД/ определението на СГС е потвърдено. В частната касационна жалба е наведено оплакване за неправилност на атакувания съдебен акт, както в частта, с която се отменя първоинстанционното определение и се присъждат юрисконсултски възнаграждения на насрещните страни за разликата над 150 лв. до 540 лв., така и в частта, с която се потвърждава първоинстанционното определение, с което на всеки от ответниците са присъдени разноски в размер на по 150 лв. и е оставено без уважение искането на „Първа инвестиционна банка“ АД за присъждане на разноски. Моли се за допускане на касационно обжалване и за отмяна на атакуваното определение на Софийски апелативен съд, като вместо него бъде постановено друго, с което да се отмени първоинстанционното определение в обжалваните от „Първа инвестиционна банка“ АД части, и вместо това се уважи молбата по чл.248 ГПК на банката и се оставят без уважение исканията на насрещните страни за присъждане на разноски, а при условията на евентуалност на насрещните страни да бъдат присъдени юрисконсултски възнаграждения в минимален размер– по 100 лв., съгласно чл. 78 ал.8 изр. 2 ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП във вр.с чл. 25 ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Излагат се подробни съображения, че въззивният съд не е обсъдил всички доводи на банката, но е взел предвид всички твърдения на ответните страни, поради което са нарушени принципите на състезателното начало и на равенството на страните. Прави се позоваване на константната практика на ВКС, съгласно която при отказ от иск и направено искане за присъждане на разноски се изследват причините,поради които е заведен искът и е направен отказ от него, за да се прецени коя страна има право на разноски. Поддържа се тезата, че в случая с неправомерните си действия ответниците са дали повод за образуване на настоящото производство, поради което в случая направените от банката разноски са й дължими, а тя от своя страна не дължи разноски на насрещните страни. Евентуалното искане за намаляване до размер на по 100 лв. се обосновава с факта, че производството не се е развило в пълнота и е подаден единствено отговор на исковата молба, с оглед което размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение по 540 лв. за всеки един от ответниците- се явява прекомерен. Насрещните страни- „Холдинг Български държавни железници“ ЕАД, „БДЖ- Пътнически превози“ ЕООД и „БДЖ- Товарни превози“ ЕООД са депозирали общ отговор в срока по чл. 276 ал.1 ГПК, в който са оспорили основанията за допускане на касационно обжалване, както и основателността на подадената частна касационна жалба. Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано да обжалва лице срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 274 ал.3 ГПК във вр. с чл. 284 ГПК, поради което я намира за процесуално допустима. Съгласно чл. 278 ал.4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274 ал.3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. При произнасянето си ВКС взе предвид следното: С определение № 260702/28.04.2025 г., постановено по т.д. № 1408/2020 г. на Софийски градски съд, е прекратено производството по делото, образувано по предявени от банката срещу посочените три търговски дружества осъдителни искове с общ материален интерес от 720 460,81 евро, поради направен отказ от исковете, като искането на ищеца за присъждане на разноски е оставено без уважение. В законоустановения срок страните са подали молби с искания за изменение / ищецът/ и допълване /ответниците/ на прекратителното определение в частта за разноските. С определение № 260998/18.06.2025 г. по същото дело съставът на Софийски градски съд е осъдил ищеца да заплати на ответниците юрисконсултско възнаграждение в размер на по 150 лв., като е оставено без уважение както искането на последните за горницата до 540 лв. за всеки един от тях, така и искането на ищеца за присъждане на разноски по делото. За да се мотивира, съдът е приел, че всеки един от ответниците е бил представляван от юрисконсулт, поради което и с оглед изхода на делото им се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на по 150 лева, определено по реда на чл.78 ал.8 ГПК вр. с чл.37 ал.1 ЗПП и чл.25 ал.1 и ал.2 от Наредба за заплащане на правната помощ. Предвид обстоятелството, че ответниците не са дали повод за образуване на делото и факта, че при отказ от иска отговорността за разноски е на ищеца, първоинстанционният съд е приел за неоснователно искането на ищеца за присъждане на разноски. Сезиран с частни жалби от двете страни срещу така постановеното определение на Софийски градски съд, въззивният съд е приел, че основавайки исковете си за парични вземания на изначално нищожни договори, признати с влязло в сила съдебно решение / която нищожност е изначална и поради това установяването й с влязло в сила решение не може да се тълкува като новонастъпил в хода на делото факт/, ищецът е станал повод за завеждане на делото, а не ответниците, а субективната преценка на ищеца за валидността на договорите, на които основава исковите си претенции, не може да обоснове извод, че ответниците са станали повод за завеждане на делото. Приел е за неоснователни аргументите на ищеца,че страната, спечелила обуславящото дело, което е формирало силата на пресъдено нещо, следва да е отговорна за разноските по последващо образувано обусловено дело. За неоснователен е намерил и довода на ищеца, че причината да бъдат предявени процесните осъдителни искове била изтичането на погасителната давност на вземането за лизингови вноски, като се е позовал на факта, че още през 2014 г. ответниците в настоящото производство във връзка с предявени от тях искове срещу „Първа инвестиционна банка“ АД са се позовали на нищожността на договорите за обществена поръчка и цесия, т.е. много преди предявяването на процесните искове на 23.10.2020 г. С оглед това въззивният съд е заключил, че именно ищецът, основавайки исковете си на нищожни договори, е станал повод за образуване на настоящото производство, поради което право на разноски имат не той, а ответниците. Във връзка с размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение, Софийски апелативен съд е споделил като основателно оплакването на ответниците, че в първата съдебна инстанция размерът на юрисконсултското възнаграждение е бил неправилно определен. Позовал се е на разпоредбата на чл. 78 ал.8 ГПК, съгласно която съдът определя размера на юрисконсултското възнаграждение на страната, когато е защитавана от юрисконсулт, съобразно разпоредбите на чл. 37 ал. 1 ЗПП и чл. 25 ал.1 и ал. 2 от Наредба за заплащането на правната помощ. Отчел е, че всеки един от ответниците е защитаван от юрисконсулт до приключване на двустранната размяна на книжата по делото, отказът от исковата молба е подаден след като ответниците са упражнили правото си на защита в пълен обем, което има за правна последица прекратяване на производството пред съда и ангажиране на отговорността на ищеца за разноски в полза на ответниците на основание чл.78 ал. 4 ГПК. При определянето на справедливия размер на юрисконсултското възнаграждение съдът се е позовал на обективни критерии – предметът на делото - множество субективно, обективно и кумулативно съединени искове; видът и количеството на извършени процесуални действия - представени от страните множество писмени доказателства и наведени множество фактически и правни твърдения; цената на предявените искове, възлизаща в общ размер на 720 460,81 евро. С оглед факта, че по закон на съда е предоставено правото на преценка за размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение, като са определени и следните граници-минимум от 100 лв. и максимум от 360 лв., който може да се увеличи от съда до 50 на сто от горната сума, ако материалният интерес е над 10 000 лв., в конкретния случай въззивният съд е счел максималния размер от по 540 лв. за юрисконсултско възнаграждение за всеки един от ответниците за първоинстанционното производство за справедлив такъв. В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК частният касатор е поставил следните въпроси, които според него са от значение за изхода на делото: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения за незаконосъобразността на първоинстанционното определение, посочени в частната жалба? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи?“ По първия поставен въпрос като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280 ал.1 т.1 ГПК - противоречие със следната съдебна практика: определение № 959 от 3.11.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 1638/2023 г. на I т. о. на ВКС и определение № 308 от 28.02.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4055/2022 г. на IV г. о. на ВКС. 2/ „Длъжен ли е въззивният съд служебно да проверява всички правно- релевантни факти, да преценява сам всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях да решава въпросите, включени в предмета на спора, осигурявайки правилното прилагане на процесуалния закон?“ По втория въпрос частният касатор се е позовал отново на приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, визирайки противоречие с Тълкувателно решение № 6/2017 от 15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС, определение № 383 от 13.10.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2647/2020 г., IV г. о., ГК, определение № 60228 от 23.06.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1336/2021 г., IV г. о., ГК, определение № 50245 от 9.12.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2884/2022 г., II г. о., ГК, определение № 3115 от 19.10.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4110/2023 г., IV г. о., ГК, определение № 1020 от 5.03.2025 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 651/2025 г., IV г.о., ГК, определение № 277/14.05.2014 г. по ч.гр.д. № 2432/2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 843 от 17.11.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6176/2014 г., IV г. о., ГК, определение № 111 от 10.03.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 953/2016 г., IV г.о., ГК, определение № 388 от 11.07.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 831/2017 г., II т. о., ТК, определение № 114 от 12.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 276/2020 г., I т. о., ТК, определение № 143 от 18.09.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1975/2020 г., II г. о., ГК, определение № 73 от 23.02.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4831/2021 г., IV г. о., ГК, определение № 2843 от 10.06.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1646/2024 г., III г. о., ГК, определение № 2927 от 12.06.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1538/2024 г., III г. о., ГК, определение № 454 от 3.02.2025 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 4254/2024 г., III г.о., ГК и определение № 973 от 28.02.2025 г. на ВКС по ч. гр. д. № 543/2025 г., IV г. о., ГК. 3/ „При отказ от иск на ищеца, в случаите, когато отказът е породен от новонастъпили обстоятелства, причинени от ответника, и когато ответникът с поведението си е дал основание за завеждане на иска, следва ли по аналогия от чл. 78 ал. 2 ГПК разноските да се възложат на ответника?“ По третия поставен въпрос се твърди противоречие с определение № 843 от 17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на IV г. о. на ВКС, определение № 388 от 11.07.2017 г. по ч. т. д. № 831/2017 г. на II т. о. на ВКС, определение № 111 от 10.03.2016 г. по ч. гр. д. № 953/2016 г. на IV г. о. на ВКС, определение № 973 от 28.02.2025 г. по ч. гр. д. № 543/2025 г. на IV г. о. на ВКС и определение № 2927 от 12.06.2024г. по ч. гр. д. № 1538/2024 г. на III г. о. на ВКС- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. 4/ „Длъжен ли е съдът да приложи основни правни принципи на ЕС и следва ли да направи съответна проверка за тяхната приложимост при постановяване на актовете си? Длъжен ли е съдът да приложи принципа за защита на оправданите правни очаквания в правен спор, свързан с договор за обществена поръчка? Длъжен ли е съдът да приложи императивна правна норма?“ Твърди се допуснато от състава противоречие с практиката на ВКС, както и с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС /допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК/, като се сочи Тълкувателно решение 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 16 от 2.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1914/2020 г., IV г. о., ГК, решение № 5 от 14.06.2022 г. по конст.д. № 13/2021 на КС, както и следната съдебна практика на Съда на ЕС: решение от 03.07.2025 г. по съединени дела С-534/23 Р и С-539/23 Р, решение от 5 март 2015 г. по дело С-585/13 Р, решение от 2 май 2019 г. по дело Т-604/15, решение от 9 юли 2015 г. по дело С-183/14, решение от 9 септември 2011 г. по дело Т-12/06, решение от 14 декември 2006 г. по дела Т-314/04 и Т-414/04, определение от 22 ноември 2007 г. по дело Т-418/05, решение от 15 юли 2015 г. по съединени дела Т-413/10 и Т-414/10. 5/ „Следва ли съобразно чл. 22 ал. 1 т. 6 ГПК да се отведе от разглеждането на делото съдия, който е участвал в състав, който е разглеждал дело, което е аналогично с друго дело, като е обсъждал и взел становище по едни и същи доказателства, които са представени и по двете дела, при сходство на делата от фактическа и от правна страна? Следва ли да се отведе от разглеждането на делото съдия, участвал в съдебен състав, постановил съдебно решение, което е влязло в сила и което съдебно решение се представя по настоящото дело е и от значение за преценка на правнорелевантните за настоящото дело факти?“ По тази група въпроси се твърди противоречие с решение № 50/29.04.2022 г. по гр.д. № 3559/2021 г. на І г.о. на ВКС- основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. 6/ „При направен отказ от иск поради приключило преюдициално дело налице ли са предпоставките за присъждане на разноски в полза на ищеца?“ По шестия въпрос като противоречаща съдебна практика се сочи определение № 277/14.05.2014 г. по ч.гр.д. № 2432/2014 г. на І г.о. на ВКС- основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че в случая не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по частните касационни жалби, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен по характера си въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Нито един от формулираните от частния касатор въпроси не осъществява общото изискване за допускане на касационно обжалване. Посочените в първите две точки въпроси са от процесуален характер, но са основани на оплакване за необсъдени от въззивния съд при произнасянето му доводи, които са неотносими към разглеждания предмет /доколкото са свързани с обстоятелства, относими към причините да бъдат признати договорите, на които основава вземанията си ищецът, за нищожни; с предшестващи извънпроцесуални действия на ответниците по признаване валидността на договорите; с действия на трети за спора лица и с продължителността на съдебния спор, завършил с влязлото в сила съдебно решение, а не с обстоятелства, касаещи конкретно неоснователно поведение на ответниците, което пряко е станало причина за завеждането на понастоящем прекратеното дело /. Константна е практиката на ВКС, че въззивният съд дължи произнасяне по доводи и възражения на страните и обсъждане на доказателства и обстоятелства, които са свързани и пряко относими към предмета, с който е сезиран, а липсата на произнасяне по такива, които са ирелевантни за формирането на крайния му извод, не представлява процесуално нарушение, водещо до неправилност на постановения от него съдебен акт / в т.см. т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г., ППВС №7/27.12.1965г., т.13 от ППВС №1/10.11.1985г.,както и постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др./. Следователно процесуален въпрос, касаещ задълженията на въззивния съд, и поради това явяващ се принципно обуславящ изхода на делото, не може да бъде признат за осъществяващ общото основание за достъп по чл.280 ал.1 ГПК,когато не е обвързан с оплаквания за липса на произнасяне по относими към неговия предмет доказателства, доводи и възражения на страните. По основният поддържан от частния жалбоподател довод,че ответниците са станали причина за завеждането на делото съдът се е произнесъл, но макар да е отрекъл това да е налице в мотивите си, съдът не е основал крайните си изводи на разпоредбата на чл.78 ал.2 ГПК, която в случая е неприложима пряко. Същата урежда изключение от правилото на чл.78 ал.1 ГПК, като предвижда случаи,в които разноски, направени от ответниците в съдебното производство, се възлагат върху ищеца,а направените от него такива остават за негова сметка, въпреки приключването на делото в негов интерес. В случая е налице прекратяване на делото в резултат на предприето от ищеца процесуално действие по десезиране на съда /отказ от иска/, при което приложима е нормата на чл.78 ал.4 ГПК, която именно е била съобразена и приложена от въззивния състав. На състава е известна както цитираната от частния касатор, така и друга съдебна практика на ВКС, с която, по аргумент от противното на чл.78 ал.2 ГПК, се приема, че когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и този повод отпадне в хода на висящия процес, на ищеца се дължат разноски, дори когато той е направил отказ или е оттеглил предявения иск, но тя касае хипотези, в които отказът от иска е обусловен от настъпило плащане от ответника в хода на висящия процес или в които предявяването на иска е обусловено от предявен от насрещната страна друг иск с преюдициален характер, който впоследствие е отхвърлен като неоснователен, т.е. случаи,в които отказът от иска е обусловен от отпадане на правния интерес от воденето му, поради удовлетворителен за ищеца резултат. Разглежданата хипотеза, в която предходно предявен от ответниците иск за нищожност на договор, от който ищецът черпи правата си по предявен по-късно от него иск за вземане, произтичащо от този договор, е уважен с влязло в сила съдебно решение, не може да бъде приравнена на посочените по-горе случаи на отпадане на правния интерес от воденето на делото,поради действия на ответниците, а отказът на ищеца следва от ясното убеждение,че искът му няма да бъде приет за основателен. Поради това извод с аргумент от противното на чл.78 ал.2 ГПК не може да бъде направен, а сочената с въпросите по т.1 и т.2 от изложението практика на ВКС не може да обоснове твърдяната приложимост на допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Изложеното се отнася в същата степен и към третия въпрос от изложението, който не кореспондира с конкретен решаващ извод на въззивния състав, а обективира поддържаната от частния касатор и несподелена от съда като относима към искането му за разноски теза, че съдебното решение, с което е призната нищожността на договорите,на които основава претенцията си ищецът, е новонастъпило обстоятелство, причинено от ответника. Неотносими към решаващите изводи на съда са и останалите въпроси от изложението. Четвъртата група въпроси са с хипотетичен характер и без конкретна връзка с правния спор и конкретните изводи на въззивния съд; петата група не се свързва със съответно оплакване в частната касационна жалба за допуснато от състава на съда бездействие да се отведе при наличие на предпоставките за това по чл.22 ГПК; последният от въпросите е по правилността на крайния извод на състава на апелативния съд и по него еднозначен отговор не може да бъде даден, доколкото, както се посочи по-горе, от значение за това дали на ищеца се дължат разноски при направен от него отказ от иска са видът и характерът на преюдициалния спор. С оглед изложеното съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение намира, че следва да бъде постановен отказ за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение