Определение № 392 от 12.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 758/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 260050/16.09.2020 г. по в. гр. д. № 197/2020 г. Софийският окръжен съд е:

• обезсилил решение № 167/01.10.2019 г. по гр. д. № 1494/2017 г. на Самоковския районен съд в: частта, с която Ц. С. Г., М. С. Т., И. К. С., С. Г. Т. и Р. Г. П. са осъдени да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на И. Н. С., Е. Х. Д. и Й. Х. С. да упражняват правото си на собственост върху притежаваната от тях 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор .............по кадастралната карта на [населено място] и 1/2 ид. ч. от построените в него сгради - двуетажна второстепенна сграда с площ 20 кв. м. с идентификатор ............и едноетажна второстепенна сграда с площ 12 кв. м. с идентификатор ...............; в частта, с която са осъдени да предадат на Е. Х. Д. и Й. Х. С. владението на 1/2 ид. ч. от тези сгради; в частта, с която искът по чл. 109, ал. 1 ЗС е отхвърлен; в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен по отношение на Е. Х. Д. и Й. Х. С.;

• отменил първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен по отношение на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор .............и вместо това е признал за установено по отношение на Ц. С. Г., М. С. Т., И. К. С., С. Г. Т. и Р. Г. П., че И. Н. С. е собственица на 1/2 ид. ч. от застроен поземлен имот с идентификатор .............по кадастралната карта на [населено място], с площ 518 кв. м., с номер по предходен план пл. № ....и № ......., и е осъдил ответниците да предадат на собственицата владението на описания имот; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменил н. а. № ..../20.08.2014 г. за 1/2 ид. ч. от собствеността, призната на Г. С. С., М. С. Т. и Ц. С. Г., върху застроен поземлен имот с идентификатор .............по кадастралната карта на [населено място], с площ 518 кв. м., с номер по предходен план пл. № .....и № ......

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците по иска И. К. С., С. Г. Т., Р. Г. П., Ц. С. Г. и М. С. Т., които са изложили оплаквания за постановяване на решението при основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол, поради което е допустима.

От ответницата по касация - ищцата И. Н. С., е постъпил писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.

Преди произнасяне по допускането на касационното обжалване по тази жалба настоящият състав на ВКС, I-во г. о., е постановил определение № 60115/09.07.2021 г., с което е изпратил делото на Софийския окръжен съд за провеждане на производство по чл. 247 ГПК.

С решение № 260277/13.08.2021 г. по гр. д. № 197/2020 г. Софийският окръжен съд е допуснал поправка на очевидни фактически грешки, като е постановил:

• обезсилва първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иск по чл. 109 ЗС, предявен от И. Н. С. за осъждане на ответниците да преустановят действията си, с които пречат на ищцата да упражнява претендирана собственост върху идеална част от ПИ с идентификатор ..........по кадастралната карта на [населено място];

• потвърждава първоинстанционното решение в частта, с която ответниците са осъдени да предадат на И. Н. С. владението на 1/2 ид. ч. от построените в горепосочения поземлен имот двуетажна стопанска сграда с площ 20 кв. м. с идентификатор .............и едноетажна стопанска сграда с площ 12 кв. м. с идентификатор ..............;

• диспозитивът за отмяна на н. а. № ..../2014 г. по отношение на 1/2 ид. ч. от ПИ с идентификатор ...........да се чете, че се отменя първоинстанционното решение в частта, с която е отменен н. а. № ..../2014 г. за 1/2 ид. ч. от построените в ПИ с идентификатор ............двуетажна жилищна сграда с идентификатор ..........., двуетажна второстепенна сграда с идентификатор ...........и едноетажна второстепенна сграда с идентификатор ..............;

• отменя първоинстанционното решение в частта, с която н. а. № .../2014 г. е отменен по отношение на признатото с него право на собственост върху 1/2 ид. ч. от двуетажна жилищна сграда с идентификатор ........., и потвърждава същото решение в частта, с която н. а. № ......./2014 г. е отменен в останалите му части.

Касационна жалба срещу решението по чл. 247 ГПК е подадена от ответниците по иска в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът за ревандикация е уважен за 1/2 ид. ч. от стопанските сгради, и в частта, с която н. а. № ...../24.10.2014 г. е отменен в останалите му части. Изложените оплаквания са за постановяване на решението при основанията за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол, поради което е допустима.

От ответницата по касация - ищцата И. Н. С., е постъпил писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

Производството е образувано по искова молба на И. Н. С. срещу Г. С. С., М. С. Т. и Ц. С. Г. с искане за предаване владението на 1/2 ид. ч. от поземлен имот и от построените в него две стопански сгради с площ от 20 и 12 кв. м., както и за преустановяване на действията, с които ответниците пречат на ищцата да упражнява правото си на собственост. Ищцата твърди, че е съсобственица на посочената идеална част с Е. Х. Д. и Й. Х. С..

Първоинстанционният съд се е произнесъл по искове с правно основание чл. 108 и чл. 109, ал. 1 ЗС, както и по искове освен на И. Н. С., и на Е. Х. Д. и Й. Х. С..

Въззивният съд е приел, че предявеният иск не следва да се квалифицира по чл. 109, ал. 1 ЗС. Посочил е, че за да се приеме, че е предявен негаторен иск, не следва да са налице фактически твърдения, че владението е било отнето, каквито са изложените обстоятелства в исковата молба и в допълнителната молба от 01.12.2017 г., в която ищцата отново е посочила, че ответниците не ѝ позволяват да ползва дворното място и сградите в него. Искът, с който се защитава отнето владение, е ревандикационният иск по чл. 108 ЗС, по който се формира сила на пресъдено нещо по правото на собственост и по притезанието за предаване на владението или държането.

Съобразно с така приетата правна квалификация на предявения иск въззивният съд е приел, че в частта, с която районният съд е осъдил ответниците да преустановят неоснователните действия, с които пречат на ищцата да упражнява правото си на собственост върху постройките, и съответно в частта, с която е отхвърлил това искане по отношение на поземления имот, първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск и така е постановил недопустимо решение, което в тази част е обезсилено; решението е обезсилено и в частта, в която съдът се е произнесъл и по отношение на Е. Х. Д. и Й. Х. С., които, макар да се твърди в исковата молба, че са съсобственици заедно с ищцата на 1/2 ид. ч. от процесните имоти, не са предявили иск и не са страни по делото - предявяването на иск по чл. 108 ЗС е действие на управление и не може да се приеме, че ищцата И. С. го е предявила и от името на останалите съсобственици на идеалната част от имота.

Въззивният съд е приел, че по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС основният спор е дали ищцата, заедно с Е. Х. Д. и Й. Х. С., е собственица на 1/2 ид. ч. от процесния поземлен имот и построените в него сгради.

По делото е установено, че с н. а. ...../04.07.1956 г., издаден по обстоятелствена проверка, А. С. С. и С. С. С. са признати за собственици по давност на недвижим имот в землището на [населено място], а именно къща и други селскостопански сгради, при посочени съседи, който имот представлява част от парцел ...от кв. .....по плана на селото с площ 202 кв. м.

А. С. С. е починал на 26.10.1981 г. и е оставил за наследници по закон ищцата И. Н. С., Е. Х. Д. и Й. Х. С., които са преживяла съпруга и дъщери на сина на наследодателя Х. А. С., починал на 18.02.2000 г., както и З. А. Д. - дъщеря на наследодателя, и Р. С. Г. - дъщеря на починалия на 02.09.1970 г. син на наследодателя С. А. С..

С. С. С. е починал на 26.06.1995 г. и е оставил за наследници по закон три деца: М. С. Т., Ц. С. Г. и Г. С. С., последният починал в хода на делото и оставил за наследници по закон: И. К. С.- преживяла съпруга, и С. Г. Т. и Р. Г. П. - дъщери.

Ищцата твърди, че е придобила собствеността върху 1/2 ид. ч. от процесния имот и от построените в него стопански постройки по силата на наследствено правоприемство, черпейки права от н. а. № ..../04.07.1956 г., като собствеността ѝ била потвърдена с решение № 249/23.09.2008 г. по гр. д. № 580/2007 г. на Самоковския районен съд.

Ответниците са оспорили допустимостта на иска, позовавайки се на решение № 26/07.02.2014 г. по гр. д. № 467/2012 г. на Самоковския районен съд, с което е отхвърлен предявен от И. Н. С., Е. Х. Д. и Й. Х. С. срещу Г. С. С., М. С. Т., Ц. С. Г., З. А. Д. и Р. С. Г. иск по чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределение ползването на процесния поземлен имот. Твърдят, че н. а. № ..../04.07.1956 г. не се отнася за процесния поземлен имот. Твърдят, че са придобили имота по давност, като го владеят от м. декември 1971 г. Представили са н. а. № ..../20.08.2014 г., с който Г. С. С., М. С. Т. и Ц. С. Г. са признати по реда на чл. 587, ал. 1 ГПК на основание представени писмени доказателства за собственици на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ..........., ведно с построените в имота сгради - двуетажна жилищна сграда с идентификатор ............с площ 46 кв. м., двуетажна второстепенна сграда с идентификатор ................с площ 20 кв. м. и едноетажна второстепенна сграда с идентификатор ...........с площ 12 кв. м. Представили са и н. а. № ...../24.10.2014 г. по обстоятелствена проверка, с който по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК са признати за собственици по давностно владение и наследство също на 1/2 ид. ч. от поземления имот и от сградите, описани в предходния нотариален акт.

Въззивният съд е обсъдил представените по делото разписен лист към проекта на дворищна регулация на [населено място] от 1958 г., скица № 15-352349/17.08.2015 г. относно границите и съседите на спорния поземлен имот и находящите се в него сгради, както и приетите по делото заключения на основна и допълнителна техническа експертиза, от които се установява, че спорният имот с идентификатор .........обхваща част от имот пл. № ....., за който е отреден парцел .......от кв. .......по регулационния план на [населено място] от 1915 г. /действащ към момента на издаване на н. а. № ......./1956 г./, както и че обхваща част от имот пл. № .......и почти целия имот пл. № ........., за които имоти е отреден парцел ......от кв. .......по действащия план от 1958 г. В разписния лист към плана за собственици на имот пл. № .......са посочени братя А. и С. С. С., а за имот пл. № .......- Х. А. С.. Според вещото лице предмет на н. а. № ......./1956 г. е имот пл. № .........по плана от 1958 г. с площ от 232 кв. м., който частично съответства на част от имот пл. № .......по плана от 1915 г. Проследено е и застрояването в имота. Имот с идентификатор ..........с площ 94 кв. м. и № ...........е записан на С. и А. С. С.. Съдът е приел, че по същество спорът между страните относно правото на собственост върху процесните имоти е разрешен с решение от 23.09.2008 г. по гр. д. № 580/2007 г. на Самоковския районен съд, влязло в сила на 27.11.2008 г., с което е признато за установено по отношение на И. Н. С., Е. Х. Д. и Й. Х. С., че Г. С. С., Ц. С. Г. и М. С. Г. са собственици на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ............., ведно с построените в имота сгради - жилищна сграда с идентификатор ..........., стопанска сграда с идентификатор ............и стопанска сграда с идентификатор .............. С това решение със сила на пресъдено нещо е разрешен спорът между страните по отношение на собствеността върху процесните имоти и той не може да бъде пререшаван, тъй като придобивното основание, на което се позовават ответниците в настоящото производство, и придобивното основание, на което са се позовали по гр. д. № 580/2007 г., в което са имали процесуалното качество на ищци, е едно и също. Това се отнася и до придобивното основание, на което се позовава ищцата в настоящото производство, която в предходното дело е имала качеството на ответник. Ето защо въззивният съд е приел, че следва да бъде признато за установено, че ищцата е собственица на 1/2 ид. ч. от поземления имот и от построените в него сгради. След като обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели, съдът е посочил, че от съвкупната им преценка се установява, че ответниците упражняват фактическа власт върху процесните имоти и не допускат ищцата до тях, за да ги ползва, от което е заключил, че предявеният ревандикационен иск е основателен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба срещу основното решение касаторите са поставили следните въпроси, по които поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

I. Процесуалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд при промяна на правната квалификация на иска да направи „ново“ разпределение на доказателствената тежест преди съдебното заседание или може да промени основанието на иска с постановяване на решението си - поддържа се противоречие на въззивното решение с решение № 68/29.04.2020 г. по гр. д. № 2513/2019 г. на ВКС, IV-то г. о.

Разяснения по дължимите от въззивния съд процесуални действия във връзка с доклада по делото са дадени в т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според тези разяснения дори да прецени за основателни оплакванията, съдържащи се във въззивната жалба или в отговора, за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието на чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. Указано е и това, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства.

На този тълкувателен акт се е позовал и съставът на ВКС, IV-то г. о., постановил решение № 68/29.04.2020 г. по гр. д. № 2513/2019 г. Позовавал се е и на решение № 431/20.12.2011 г. по гр. д. № 455/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., според което само когато съдът се е произнесъл извън определения от страните предмет на делото, неправилната правна квалификация на иска е основание за обезсилване на решението и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане. Когато обаче съдът се е произнесъл по заявените от ищеца обстоятелства и искания, но е дал неправилна правна квалификация на спорното право, той е допуснал нарушение на материалния закон, което не е основание за обезсилване на решението и връщането му за ново разглеждане, т. е. когато съдът не се е произнесъл извън обхвата на търсената от ищеца защита, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция обуславя правилността, а не недопустимостта на решението, както е посочено в мотивите на ТР № 2/2011 от 29.02.2012 г. по тълк. д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС.

Не се установява в разглеждания случай въззивният съд да е процедирал в противоречие с тази практика, защото не е бил длъжен да извърши нов доклад, в т. ч. ново разпределение на доказателствената тежест, на което настояват касаторите. Не е имало основание въззивният съд да приеме, че вследствие дадената от първата инстанция неправилна квалификация на предявения иск, на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Видно от извършения доклад по делото /л.л. 148-149 по гр. д. № 1494/2017 г. на Самоковския районен съд/, първоинстанционният съд подробно е отразил възраженията на ответниците по предявените срещу тях искове за защита на собствеността, според които ищцата има права на собственост в друг поземлен имот, различен от спорния; че решението по гр. д. № 580/2007 г. не потвърждава правата на собственост на ищцата, като се прави и позоваване на института на придобивната давност с начало на владението от м. декември 1971 г. В съответствие с така заявените възражения съдът е указал, че ответниците носят доказателствената тежест за факта на владение и за възраженията, съдържащи се в отговора на исковата молба. Ето защо, макар първоинстанционният съд да е разгледал два иска, единият от които е квалифицирал като негаторен - квалификация, която не е била възприета от въззивния съд, дадените на ответниците указания относно подлежащите на доказване факти не са били неточни и въззивният съд не е дължал да им даде нови указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства. Липсата на противоречие с практиката на ВКС не дава възможност касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. Допустимо ли е да е налице противоречие между мотивите и диспозитива на решението и длъжен ли е въззивният съд да формира свое вътрешно убеждение по правнорелевантните факти въз основа на събраните в процеса доказателства - поддържа се противоречие с решение № 157/31.10.2019 г. по гр. д. № 4152/2018 г. на ВКС, I-во г. о.

3. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по непредявени искове - поддържа се противоречие с решение № 165/12.03.2016 г. по т. д. № 2333/2014 г. на ВКС, I-во т. о.

При поставяне на тези два въпроса касаторите сочат, че според твърденията на ищцата тя е съсобственица заедно с Е. Х. Д. и Й. Х. С. на 1/2 ид. ч. от поземления имот и от построените в него сгради на основание наследствено правоприемство от А. С. С.; неговите наследници по закон обаче са петима, а ищцата не е установила, че има качеството и на процесуален субституент, за да предяви правата и на останалите съсобственици; не е установила и, че е собственик на 1/2 ид. ч., но въпреки това въззивният съд е уважил иска за предявения размер от 1/2 ид. ч. При тези мотиви и с оглед служебното задължение на ВКС да се произнесе по допустимостта на обжалваното решение /т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/ настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-то ГПК за проверка на допустимостта на въззивното решение, с което според касаторите се признават права над притежавания от ищцата обем и по непредявени от останалите съсобственици искове.

II. Материалноправни въпроси:

1. Задължителна ли е силата на пресъдено нещо за съда, когато липсва идентитет между страните, предмета на спора и основанието на иска - поддържа се противоречие с решение № 299/13.12.2013 г. по гр. д. № 1924/2013 г. на ВКС, I-во г. о.

С посоченото решение е прието, че за да е основателен отвод за пресъдено нещо, следва да е налице идентитет между страните, основанието на исковете по двете дела - юридическите факти, на които се основава търсената защита, и искането към съда; няма тъждество между две дела, когато петитумът по двата иска е различен, дори да имат за предмет един и същ имот и същите юридически факти; забраната на чл. 299 ГПК не е налице и когато в исковата молба по по-късно заведеното дело има позоваване на нови факти, настъпили след приключване на устните състезания пред първоинстанционния, съответно пред въззивния съд.

Касаторите твърдят, че юридическите факти, от които се извежда правото на собственост по положителния установителен иск /наследствено правоприемство върху бивш имот пл. № .......и придобивна давност върху бивш имот пл. № .........../, не са идентични с юридическите факти, въз основа на които е изведено претендираното право за идеална част по ревандикационния иск, предявен само от една от ответниците по първия иск /независимо, че се претендира ревандикация на 1/2 ид. ч. от целия поземлен имот с идентификатор ..........., по делото се установява наследствено правоприемство само върху една малка идеална част от него/; не е установено какви възражения е направила ищцата в предходното производство.

Ищците по гр. д. № 580/2007 г. на Самоковския районен съд - Г. С. С., Ц. С. Г. и М. С. Г., са претендирали срещу И. Н. С., Е. Х. Д. и Й. Х. С. изключително право на собственост върху поземления имот и находящите се в него жилищна и стопански сгради, на основание наследствено правоприемство от С. С. С. и придобивна давност след 1970 г. Макар да не е посочено изрично, от съдебното решение става ясно, че ответниците, една от които е настоящата ищца И. Н. С., са противопоставили твърдение, че са собственици на 1/2 ид. ч. от поземления имот и сградите в него на основание наследствено правоприемство от А. С. С..

С решение № 249/23.09.2008 г. по гр. д. № 580/2007 г., влязло в сила на 27.11.2008 г., е признато за установено правото на ищците по това дело /сега ответници/ на собственост като наследници на С. С. С. на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор .............по кадастралната карта на [населено място], ведно с 1/2 ид. ч. от находящите се в този имот жилищна и стопански сгради с идентификатори ........., .............и .............; отхвърлен е искът им за собственост по давностно владение за разликата над признатата 1/2 ид. ч. до претендираната пълна собственост както за поземления имот, така и за находящите се в него жилищна и стопански сгради.

Ищцата по настоящото дело претендира право на собственост върху 1/2 ид. ч. от поземления имот и второстепенните сгради в него на основание наследствено правоприемство от А. С. С.. В качеството им на ответници по настоящото дело Г. С. С., Ц. С. Г. и М. С. Г. са противопоставили в защитата си по същество по предявения срещу тях ревандикационен иск правопрекратяващо възражение за придобивна давност с начало на владението началото на м. декември 1971 г.

От изложеното става ясно, че юридическите факти, на които се основава претенцията на ищцата по настоящото дело, са същите, на които тя /заедно с останалите ответници/ се е позовала в защитата си по същество по гр. д. № 580/2007 г. Еднакви са и юридическите факти, на които се е позовала и другата страна по двете дела. Ето защо обосновано въззивният съд е приел наличие на сила на пресъдено нещо, с което спорът за 1/2 ид. ч. от поземления имот и от стопанските сгради в него като придобити по давност от ответниците по настоящото дело - ищци по предходното, е разрешен, като искът е бил отхвърлен. С оглед действието на силата на пресъдено нещо във времето спорът между страните по принадлежността на правото на собственост до момента на приключване на устните състезания по предходното дело е бил разрешен с влязлото в сила решение. Не е било налице обаче основание за прекратяване на повторно заведеното дело, тъй като ответниците по настоящото дело са противопоставили нов факт: придобивна давност, продължила да тече след влизане в сила на решението по гр. д. № 580/2007 г., удостоверена с издадения в тяхна полза нотариален акт по обстоятелствена проверка № .........../24.10.2014 г. По този нов факт съдът е следвало да се произнесе с решение по съществото на спора, което е и сторил, но от влизане в сила на решението по предходното дело на 27.11.2008 г. до предявяване на иска на 09.11.2017 г. необходимият 10-годишен давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл, което е основание правопрекратяващото възражение на ответниците за придобивна давност да не бъде уважено.

С оглед изложеното не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие с решение № 299/13.12.2013 г. по гр. д. № 1924/2013 г. на ВКС, I-во г. о., като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

2. Уваженият положителен иск за 1/2 ид. ч. за ищците установява ли със сила на пресъдено нещо собствеността на единия от ответниците върху оставащата неуважена 1/2 ид. ч. при предявен последващ ревандикационен иск от него - поддържа се противоречие с решение № 504/28.05.2009 г. по гр. д. № 475/2008 г. на ВКС, II-ро г. о.

Касаторите, които по настоящото дело имат качеството ответници по иска, твърдят, че по отношение на тях е изтекъл още един период, в който са продължили да владеят имота; че мотивите към решението по гр. д. № 580/2007 г. на Самоковския районен съд, в които е прието, че ищците по това дело не са собственици на 1/2 ид. ч. от процесния имот, са без значение за настоящия спор, тъй като не се ползват със сила на пресъдено нещо; че по предходното дело съдът не се е произнесъл по направеното от ищците позоваване на изтекла придобивна давност, а е отхвърлил иска за 1/2 ид. ч. единствено с мотива, че не се установява продажба; че, за да уважи предявения иск, съдът е следвало да отговори на въпроса налице ли е идентичност между описания в н. а. № ........./1956 г. имот /бивш имот пл. № ............../ и ПИ с идентификатор ............/в който са включени два имота: част от имот пл. № ............и имот пл. № ............../, както и на въпроса каква част от наследения имот попада в съседния имот с идентификатор ..............., който се владее изцяло от ищцата.

При отговора за предходния въпрос бе изяснено защо силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила решение по гр. д. № 580/2007 г. на Самоковския районен съд, следва да бъде зачетена, и защо въззивният съд, след като се е позовал на това решение, не е следвало да прилага разпоредбата на чл. 299, ал. 2 ГПК и служебно да прекрати повторно заведеното дело, като бе прието, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и при позоваване на решение № 504/28.05.2009 г. по гр. д. № 475/2008 г. на ВКС, II-ро г. о. Според това решение обстоятелството, че в мотивите на решението е прието, че ищците са собственици само на съответна идеална част от процесния имот, е без значение за последващия спор, тъй като съгласно т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо. Разглежданият случай е различен - правораздавателната воля на съда по предходното дело, че ищците /сега ответници по иска и касатори/ не притежават пълното право на собственост за разликата над 1/2 ид. ч., е изразена не само в мотивите, но и в диспозитива на съдебния акт, с който искът за собственост за разликата над признатата 1/2 ид. ч. като произхождаща от наследствено правоприемство, до претендираната пълна собственост като произхождаща от придобивна давност, е отхвърлен. Не съответства на данните по делото и твърдението на касаторите, че по предходното дело съдът не се е произнесъл по направеното от ищците позоваване на изтекла придобивна давност. Обстоятелството, че се претендира право на собственост, произхождаща от придобивна давност, е посочено и подборно разгледано в мотивите, а е отразено и в диспозитива на съдебния акт, а становището, че не е установено извършване на продажба, е записано в мотивите предвид твърдение в исковата молба за покупко-продажба като начало на владението.

Правното значение на периода от време, изтекъл след влизането в сила на решението по гр. д. № 580/2007 г., бе обсъдено при отговора на предходния предходния правен въпрос.

Д. за липса на идентичност между имотите, предмет на спора по двете дела, ще бъде разгледан при произнасянето по следващия правен въпрос.

3. Длъжен ли е съдът при предявен ревандикационен иск за поземлен имот в кадастралната карта на основание наследствено правоприемство по стар нотариален акт, в който имотът е описан по стар регулационен план, и направено възражение от ответниците, че владеят още един имот, който заедно с наследения образува процесния поземлен имот с двойно по-голяма площ от придобития по наследство, да се съобрази с изготвената комбинирана скица от вещото лице, за да установи идентичност на имотите - твърди се, че въззивното решение противоречи на решение № 672/07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 106/05.10.2018 г. по гр. д. № 4550/2017 г. на ВКС, II-ро г. о.

С решение № 672/07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ВКС, I-во г. о., е прието, че за да се установи идентичност между два имота, съществували към различни периоди от време с различна индивидуализация, е достатъчно те да съвпадат по местонахождение и граници, като последната характеристика се свързва с пространствените предели на правото на собственост върху определена част от земната повърхност, достигащи до там, откъдето започват имотите на неговите съседи и на тяхното право на собственост; че за индивидуализацията на имотите и установяване идентичността между два имота е допустимо да се използват експертни знания чрез назначаване на вещи лица, включително и за проследяването на съседите на имотите и тяхната съпоставка според отразеното по различните планове, разписни листове и документи за собственост и всичката налична документация.

Въззивният съд не е процедирал в противоречие с тази практика, защото за изясняване на въпроса за идентичността се е позовал на заключения на техническа експертиза, неоспорени от страните и приети в първоинстанционното производство, които подробно е обсъдил в мотивите. Освен това следва да се съобрази и влязлото в сила решение по гр. д. № 580/2007 г. на Самоковския районен съд, с което е установена идентичността между поземлен имот с идентификатор ...........и произхождащия от наследодателите на страните С. и А. С. С. недвижим имот.

Видно от решение № 106/05.10.2018 г. по гр. д. № 4550/2017 г. на ВКС, II-ро г. о., касационното обжалване е допуснато по въпроса досежно критериите, въз основа на които съдът следва да формира извода си за идентичност на недвижими имоти, когато същата е спорна. Отговор на този въпрос не е даден, а е констатирана нередовност на исковата молба поради противоречие между обстоятелствената част и петитума, което обуславя неяснота досежно предмета на спора. Ето защо този съдебен акт не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.

На последно място в изложението се поддържа, че изложените доводи за разрешени процесуалноправни и материалноправни въпроси в нарушение на практиката на ВКС и в нарушение на императивни правни разпоредби обосновават извода, че постановеното решение е очевидно неправилно и следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Така обосновано, основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК не може да се разглежда като самостоятелно, тъй като се поглъща от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС, което вече бе разгледано и бе прието, че не е налице. Освен това следва да се посочи, че за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. От прочита на обжалваното решение не се установява въззивният съд да е приложил отменен закон, респ. да е обсъждал доказателствата превратно и в противоречие с правилата на формалната житейска логика.

С решението по чл. 247 ГПК въззивният съд е посочил какво е изразеното от съда в мотивите становище по предявения иск и какво е постановено с диспозитива и е приел, че действително е допусната очевидна фактическа грешка в тази част на диспозитива, с която първоинстанционното решение е обезсилено. Приел е също така наличие на очевидна фактическа грешка и поради пропуска да изрази в диспозитива формираната в мотивите воля за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за уважаване на иска за ревандикация на 1/2 ид. ч. от двете второстепенни стопански сгради. По отношение отмяната на двата нотариални акта въззивният съд е приел, че волята на съда е била да зачете правото на собственост на ответниците, произтичащо от съдебен акт, т. е. съответстващо на признатото с н. а. № ..../20.08.2014 г., и да отрече правото на собственост върху другата 1/2 ид. ч., предмет на удостоверяване с н. а. № ........../24.10.2014 г. Това означава, че диспозитивът, с който се отменя този нотариален акт по отношение на 1/2 ид. ч. от поземления имот, не съответства на действителната воля на съда, тъй като отмяната и на двата нотариални акта би оставила ответниците без никакъв документ за признатото им от съда право. Поради това вместо отмяна на н. а. № ...../2014 г. за 1/2 ид. ч. от поземления имот, този диспозитив следва да се чете като такъв за отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която н. а. № ........../2014 г. е отменен за 1/2 ид. ч. от двете стопански сгради. Доколкото обаче предмет и на двата нотариални акта е правото на собственост върху жилищната сграда, която не е предмет на предявените в настоящото производство искове, първоинстанционният съд не е имал основание да отменя тези актове и по отношение на нея. Ето защо първоинстанционното решение е отменено в частите, с които н. а. № ..../2014 г. и н. а. № ......../2014 г. са отменени по отношение на удостовереното с тях право върху двуетажната жилищна сграда.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба срещу решението по чл. 247 ГПК касаторите са поставили две групи въпроси, по които поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

I. Процесуалноправни въпроси:

1. Може ли съдът по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК да допълва мотивите на решението и да променя формираната воля на съда - по този въпрос според касаторите обжалваното решение противоречи на решение № 184/28.07.2017 г. по т. д. № 3298/2015 г. на ВКС, I-во т. о.;

2. Редовна ли е искова молба, в която заявеният за ревандикация в цялост поземлен имот по стар план и построените в него сгради не е идентичен с обекта по кадастралната карта, а представляват част от спорния поземлен имот и от друг имот, нанесени в кадастралната карта- според касаторите този въпрос е решен в противоречие с решение № 106/05.10.2018 г. по гр. д. № 4550/2017 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 841/16.11.2009 г. по гр. д. № 4490/2008 г. на ВКС, V-то г. о.;

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото; следва ли да обсъди всички събрани по надлежния ред доказателства във връзка с тезите на страните и да ги отрази в мотивите си - касаторите считат, че по този въпрос обжалваното решение противоречи на решение № 77/25.06.2019 г. по гр. д. № 2332/2018 г. на ВКС, II-ро г. о.;

4. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по непредявени ревандикационни искове от останалите наследници по отношение на обекти, придобити по наследство - по този въпрос се поддържа противоречие с решение № 165/12.03.2016 г. по т. д. № 2333/2014 г. на ВКС, I-во т. о.

II. Материалноправни въпроси:

1. Задължителна ли е силата на пресъдено нещо за съда, когато липсва идентитет между страните, предмета на спора и основанието на иска - този въпрос според касаторите е разрешен в противоречие с решение № 299/13.12.2013 г. по гр. д. № 1924/2013 г. на ВКС, I-во г. о.;

2. Отхвърленият положителен установителен иск на ищците в предходно производство за 1/2 ид. ч. от построените в имота сгради установява ли със сила на пресъдено нещо собствеността на единия от ответниците върху оставащата неуважена 1/2 ид. ч. при предявен последващ ревандикационен иск само от него - поддържа се противоречие с решение № 504/28.05.2009 г. по гр. д. № 475/2008 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 104/26.11.2020 г. по гр. д. № 4871/2019 г. на ВКС, II-ро г. о.;

3. Как се установява идентичност на поземлен имот, нанесен в кадастралната карта и представляващ урегулиран поземлен имот по действащия регулационен план и построените в него сгради, и имот, описан по стар кадастрален план и следва ли съдът да се съобрази с изготвената комбинирана скица от вещото лице, от която не се установява такава идентичност - според касаторите се разкрива противоречие с решение № 841/16.11.2009 г. по гр. д. № 4490/2008 г. на ВКС, V-то г. о., и решение № 154/21.01.2019 г. по гр. д. № 500/2018 г. на ВКС, II-ро г. о.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК по съображения, че изложените доводи за разрешени материалноправни и процесуалноправни въпроси в нарушение на практиката на ВКС и на императивни правни разпоредби обосновават извода, че постановеното решение е очевидно неправилно.

За да поставят първия процесуалноправен въпрос, касаторите сочат, че въззивният съд не е изследвал въведения от ищцата юридически факт, от който произтича правото ѝ на собственост върху 1/2 ид. ч. от сградите, като вместо това е приел, че правото е установено с влязлото в сила решение, както и че по настоящото дело не участват като ищци всички ответници, по отношение на които е постановено предходното решение, не участват и всички наследници на наследодателя А. С. С.. Оттук според касаторите следва, че мотивите са противоречиви и непълни, а при такива мотиви е недопустимо по реда на поправка на очевидна фактическа грешка да бъде подменяна формираната воля на съда. В тази връзка се позовават на решение № 184/28.07.2017 г. по т. д. № 3298/2015 г. на ВКС, I-во т. о., с което е прието, че по реда за поправка на очевидна фактическа грешка не може да бъде променена формираната воля на съда, нито да бъдат допълвани мотивите на решението.

Не се установява да е налице противоречие между посочената съдебна практика и обжалваното решение, в което е съобразено становището, изразено в мотивите към основното решение, че ищцата е собственица на 1/2 ид. ч. от спорния поземлен имот и от построените в него жилищна сграда /която не е предмет на делото/ и две второстепенни сгради с площ от 20 и от 12 кв. м., както и че ответниците упражняват фактическа власт върху тях и не допускат ищцата да ги ползва. С оглед на това е прието, че съдът е формирал воля да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която ревандикационният иск е уважен по отношение на 1/2 ид. ч. от второстепенните сгради, но не е обективирал външно тази своя воля, поради което пропускът следва да бъде поправен чрез постановяване на изричен диспозитив в този смисъл. Тези мотиви не са нито противоречиви, нито непълни, а не може да се приеме и, че по реда на чл. 247 ГПК въззивният съд е променил формираната воля на съда или е допълнил мотивите на основното решение. Ето защо твърдяното противоречие с практиката на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия процесуалноправен въпрос не е налице.

Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване може да бъде допуснато по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение.

Съобразно така изяснената правна рамка на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК и предвид съдържанието на мотивите към решението по чл. 247 ГПК, не съществува вероятност решението да е недопустимо, което да налага допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за произнасяне по оплакванията на касаторите в касационната жалба и по поставения в изложението втори процесуалноправен въпрос, че решението по чл. 247 ГПК /както и основното решение/ е постановено по нередовна искова молба поради противоречие между обстоятелствената част и петитума, което обуславя неяснота относно предмета на спора и затруднява защитата им като ответници. С постановяване на основното решение съдът е изчерпал предвидените от закона процесуални действия за разрешаване на спора, включително и възможността да преценява наличието на редовна искова молба, което следва от въведеното с чл. 246 ГПК правило за неоттегляемост на решението. Поради това и въззивният съд в разглеждания случай, постановявайки решение за поправка на очевидни фактически грешки, не се е занимавал с въпроса за редовността на исковата молба.

Правната теория и съдебната практика приемат безпротиворечиво, че очевидна фактическа грешка е несъответствието между формираната воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението, т. е. налице е противоречие между приетото в мотивите и постановеното в диспозитива. С поправката на допусната очевидна фактическа грешка не може да се променя изводът, направен по съществото на правния спор. Грешката трябва да бъде фактическа, а не правна, дължаща се на незнание или неправилно прилагане на закона.

Поставеният трети процесуалноправен въпрос се свежда до приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и е обоснован с твърденията, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението на ответниците за придобивна давност, както и по възражението, че н. а. № ....../1956 г. се отнася за поземлен имот, различен от спорния; че липсват мотиви относно: установяването на идентичност между имот пл. № .......по плана от 1958 г. и спорния имот, относно основното и допълнително заключение на вещото лице, които само са цитирани и не са разгледани детайлно, относно комбинираната скица /приложение № 5 към основното заключение/, относно факта на придобиване на построените в поземления имот сгради на основание наследствено правоприемство, относно придобитата от ищцата квота при наследяването, относно начина, по който сградите са индивидуализирани. С оглед изясненото в предходния абзац съдържание на понятието „очевидна фактическа грешка“ така поставеният въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото е недопустимо под формата на поправка на очевидни фактически грешки да се преценява дали е налице пропуск да се вземе предвид някое доказателство или някое доказателство да е преценено изопачено, с други думи - да се иска коригиране на фактически и правни изводи на съда, изразени в постановеното основно решение, каквато е целта на поставения трети процесуалноправен въпрос.

Четвъртият процесуалноправен въпрос е идентичен с процесуалноправния въпрос № 3 от изложението към касационната жалба срещу основното решение /поставен в по-обобщен вид/, по който се допуска касационно обжалване.

Първият материалноправен въпрос във връзка с решението по чл. 247 ГПК е идентичен с материалноправния въпрос № 1 от изложението към касационната жалба срещу основното решение, като основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е обосновано с позоваване на едно и също решение. По този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като в решението по чл. 247 ГПК въззивният съд е преценявал не дали с решението по предходното дело е формирана сила на пресъдено нещо, а дали е налице несъответствие между формираната в мотивите към основното решение правораздавателна воля и изразената външно в писмения текст на решението, т. е. този въпрос не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Свързан с произнасянето по въпроса налице ли е в разглеждания случай сила на пресъдено нещо е вторият материалноправен въпрос, по който също не може да се допусне касационно обжалване поради липса на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК по изложените в предходния абзац съображения. Освен това той се припокрива по смисъл с материалноправния въпрос № 2 от изложението към касационната жалба срещу основното решение, макар там да е заложена предпоставката дали уваженият, а не отхвърленият, положителен установителен иск за 1/2 ид. ч. установява със сила на пресъдено нещо собствеността на единия от ответниците върху оставащата неуважена 1/2 ид. ч. при предявен от него последващ ревандикационен иск. Въпросът е обоснован с позоваване освен на решение № 104/26.11.2020 г. по гр. д. № 4871/2019 г. на ВКС, II-ро г. о., също и на решение № 504/28.05.2009 г. по гр. д. № 475/2008 г. на ВКС, II-ро г. о., посочено и при поставяне на материалноправния въпрос № 2 от изложението към касационната жалба срещу основното решение, по който касационното обжалване не се допуска по изложените при разглеждането му съображения.

Третият материалноправен въпрос също не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, както вече бе посочено при отговорите на предишните материалноправни въпроси. Освен това подобен по смисъл е материалноправният въпрос № 3 от изложението към касационната жалба срещу основното решение, по който касационното обжалване не се допуска по посочените при разглеждането му съображения.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 247 ГПК също не е налице, тъй като при самия му прочит не се установява под формата на поправка на очевидни фактически грешки да са променени направените в основното решение изводи по същество. Освен това в случая касаторите са обосновали наличие на очевидна неправилност с твърдението, че поставените процесуалноправни и материалноправни въпроси са разрешени в нарушение на практиката на ВКС и на императивни правни разпоредби, при което положение основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК се припокрива с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което вече бе разгледано.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.